Мобилно меню

2.9855072463768 1 1 1 1 1 Rating 2.99 (69 Votes)

До редакционния екип на “dveri.bg”, конкретно до г-жа Златина Каравълчева

Г-жо Каравълчева,

Искам да изразя публично несъгласие с основното твърдение във вашата статия-отговор на зададен въпрос:”Задължителни ли са постът и изповедта преди причастие?". В моя отговор не залагам своето мнение и учение, а учението и отношението на Църквата ни в лицето на нейните водачи – клириците и управляващия я орган, Св.Синод.

 

В своя живот човек не се спасява сам, а чрез Църквата. Който не слуша Църквата, по думите на св. Киприян Картагенски,  той не иска да слуша Бога. А без послушание не може да се угоди на Бога, следователно не можеш и да се спасиш. Да слушаме Църквата, ще рече да се съобразяваме с онова учение за вярата и онзи начин на живот, който тя ни препоръчва в лицето на своите пастири. Разбира се, когато те правилно учат и проповядват за веровите истини (догматите), и за християнската нравственост (духовния живот). Мярката е, че ние изповядваме онова, които винаги, от всички и еднакво се практикува във Вселенската църква (по израза на св. Викентий Лерински).

А най-добре проподядват и учат на вяра и нравственост светиите, т. е. онези пастири и богослови, които лично, чрез правилен духовен живот са достигнали съвършенство и святост. С това искам да подчертая, че тезата на един или друг “млад” богослов или духовник не може да бъде толкова меродавно, особено при липса на опит, отколкото онова на един “зрял” духовник  или светец.
 
По темата за изповедта и поста БПЦ в отделни книги на видни богослови и пастири е изразила публично своето становище.
 
Преди да посоча цитати относно изповедта, предхождаща причастяването, нека изясня (не с мои думи) какво е тайнството Покаяние и какъв е неговият смисъл като приложение в живота на християнина:
Св. Макарий, митрополит Московски и Коломенски, изразил учението на Вселенската църква в съчинението си “Православно Догматическо богословие” (2 тома на руски език), относно случващото се с християнина в тайнството Покаяние казва, че човек: ”веднага получава развързване от греховете и оправдание (т. е. освобождаване от носената  вина - б. м.), помирение с Бога, освобождаване от вечно наказание за (сторените) грехове и надежда за вечно спасение”. Тази мисъл, която изразява светителят, по неговите думи споделят и древните св. Отци (т. 2, стр. 437). Същата мисъл е изразена и в “Православен катехизис”, издание на Св. Синод на БПЦ под редакцията на проф. Т. Коев (1991 г.), който в основата си е ползвал цитираното съчинение на св. Макарий Московски.
 
От изложеното в тези догматични съчинение става ясно, че тайнството Покаяние не е нещо моментно. То започва с осъзнаване на сторения от нас грях - т. нар. пробуждане, отвращение от греха и желание да се очистим, за да се помирим с Бога, Когото обичаме - и завършва с устната изповед пред свещеника и развързване-освобождение от вината за сторените грехове. Развързването от греха, т. е. освобождаване от вината е изключително важно за момента. Човек може дълги години да се бори с една своя страст или порок, но честото изповядване на греха, породен от тази страст, го помирява постоянно с Бога и най-вече го прави свободен от насилието на нечистия дух. По този начин силата на греховната страст отслабва в душата. Затова е необходимо всекидневно покаяние, на момента, за всеки допуснат грях, а в най-скоро време и да го разкрием и изповядаме пред духовника, казва св. Теофан Затворник. Когато грехът не е изповядан, дори и ”малък”, той държи християнина във власта на беса; свързан в ръцете на нечистата сила, човек тъпче на едно място. Затова е нужно и развързване.
 
Когато си се изповядал, макар и да оставаш “подобострастен” човек, за момента си освободен от виновност, което те прави и достоен да пристъпиш към причастяване с Христос, извора на живот, в тайнството Евхаристия.
 
Г-жа Каравълчева твърди, че “стаята на душата не се подрежда”; напротив, тя се разчиства все повече и повече от наслоената греховност. Изповедта не само ни очиства и примирява с Бога, но и възвръща чистотата, дарена при св. Кръщение, затова е наречена повторно кръщение.
 
Не е бесмислено да се изповядаме преди св. Причащение непосредствено, ден или два преди него. Съзнателните християни не отиват “по задължение”, а по убеждение на изповед. Изповедта преди причастяване е поредната, една от многото им изповеди, съпътстващи духовният им растеж. Това, че на духовника се налага да подтиква “по задължение” вялите християни към покаяние и изповед, е едно от бремената на пастирската дейност, но пак с надежда за тяхното изправление и вразумление. Но не приравнявайте всички християни под този знаменател.
 
По тази причина в Руската православна църква, а и у нас се практикува  от далечна древност преди причастяване да пристъпим към изповед.

 

В Русия св. прав. Йоан Кронщадски е извършвал не само всекидневно причастяване на вярващите, но и ежедневна масова обща изповед (както в древност),  понякога протичаща и до 2.00 ч. през нощта.
Св. Макарий Московски в пос. съч., т. 2, стр. 407, казва: "По учението и практиката на Православната църква тя приканва чедата си да пристъпят към св. Трапеза колкото се може по-често и препоръчва поне четири пъти, в четирите поста през годината, или при краен случай - поне веднъж и то след непременно очистване на съвестта си чрез изповед, да се приобщават със св. Тайни”.

 

Съвременният обяснител на светоотеческото учение св. Теофан (Затворник) в своите писма на едно място казва: ”За да не бъде за грях св. Причастие, трябва предварително да очистите греховете с покаяние” (имайки предвид устното им изповядване в тайнството).
 
В “Поучително упътване” в Служебника, което съществува от времето на св. Евтимий, Български патриарх (14 в.) и което се посочва в “Каноника”, преди причастяване са нужни “говеене” (т. е. известен пост) и изповядване на греховете, разбира се след нужното осъзнаване, съкрушение и покаяние, изразени в решимост за поправяне. Посочени са и възможните изключения от правилото.
 
Видните български духовници архим. Серафим (Алексиев)  и архим. Методий в “Наръчник на изповедника” (1955 г.) казват, че без изповед духовникът не бива да допуска до причастие вярващите, а за желаещите да се причастят е необходима подготовка с “говеене” -изразено в определен пост и изповед на греховете (виж там).
 
Големият литургист-богослов, издал над 15 съчинения, изследвания върху св. Евхаристия, Макариополски епископ д-р Николай, някогашен ректор на Духовната академия, в една редактирана от него “Литургика” (1980 г.) при упътване на пастиря относно причастяването на миряни, казва: ”Свещеник, който допуска християните да се причастяват без да е извършено над тях тайнството покаяние, без предварителна и устна изповед, извършва най-тежък смъртен грях като кощунник, предаващ Тайните Божии на поругание и гавра, подлежи на низвержение, като светотатец” (стр. 261).
 
И всички тези пастири не само са познавали светоотеческата традиция  и учение, но са практикували тази практика.
 
Вярно е, че покаянието като състояние на душата е водещо и първенствуващо, но без тайнството Изповед няма развързване от греха, няма опрощение от Бога. Иначе практикуването на тайнството Изповед/Покаяние губи своя смисъл като средство за опрощение.

 

Разбира се, тайнствата Покаяние и Евхаристия не винаги са взаимосвързани. По преценка на изповедника някой ревностен и поддържащ сърцето си “чисто” християнин може да бъде допуснат и без предварителна изповед до причастие, но това е индивидуално и предимно изключение, отколкото обща практика. Както и свещеникът извършва св. Литургия и се причастява понякога с неизповядани грехове, но със съкрушение в сърцето.
 
Възможно е и по-често да се изповядваш, което не безусловно да е свързано с последвало го причастяване.

 

Който будно живее духовен живот в смирение и послушание, а не във високоумие, той често тича при изповедника си за изповед, за да се очисти и за духовен съвет. В житията четем как ученикът ежедневно изповядвал помислите си на своя старец, за да не остане ни едно петно в сърцето му.
 
Съвременият християнин в  обстановката на царстващ материализъм и безбожие доста трудно успява да се запази смирено и покайно, в ежедневна духовна трезвост. Затова му е нужно и време за настройка преди да се причасти. Време да осмисли срещата си с Христос в тайнството Евхаристия. А както пише в своя “Православен Катехизис”, Сливенският митрополит Йоаникий, постът и молитвата са най-подходящи да ни подготвят за това (виж стр. 81).
 
И не е вярно това, че православните християни ”не съзнават“ съединяването си с Христос при причастяване. Може да има такива, но не са всички. Очуждеността на повечето кръстени православни християни от същностния духовен живот не прави една църковна практика (причастяване с необходима подготовка - пост и изповед) непременно антицърковна. Просто тя е съобразена със съвременните обстоятелства на живот, обособена от опита на опитни пастири и духовници.
 
Като изтъкнах общото правило, трябва също да кажа и да се знае, че всеки един християнин е длъжен живо да общува с изповедника си, да се съветва и при това взаимно познанство духовникът по–лесно ще упъти и насърчи мирянина как да се подготви за причастяване, колко пъти да се причастява, кога и как да пристъпи към изповед. Всичко е индивидуално, затова и пастирът е наречен духовен лекар. Той преценява кога и как, какво лекарство да се припише, при каква честота да се приема, та да се изцери боледуващият. Съветването и послушанието са водещи в духовния живот на християнина.
Искам да завърша с това, че докато Църквата официално не изрази друго становище от вече споменатото, всяка различна или нова практика се счита за индивидуална и нецърковна. Опитът на някои свещеници от сайта pravoslavie.bg и “млади” богослови да лансират практиката “често причастяване” и без “задължителна подготовка и изповед” като църковна е единствено проява на самонадеяност и неопитност. “Мнението” на един свещеник, било о. Стефан Стефанов от Русе или о. Стоян Бербатов от Благоевград не е по-авторитетно, за да се приема за общоцърковно, отколкото това на вече споменатите явни авторитети - св. Иоан Кронщадски, св. Теофан Затворник, св. Макарий, нашите - еп. Николай, еп. Партений, архим. Серафим, архим. Методий и т. н. Ние сме длъжни, вглеждайки се в живота на нашите праведни предци, да подражаваме на вярата им. Техният опит и практиката на Църквата са нашето мерило, а не “преценката” на  нашия ”смирен” ум.


С уважение: о.Кирил Тошев 

Към екипа на    “dveri.bg”: Бих се радвал, ако прецените като проява на обективност,  публикуването на това писмо в сайта , като “другозначен” отговор, по “парливата” тема!


 


      1) О. Стефан Стефанов:  Aнтицърковна практиката? (отговор на въпрос в Православие БГ)
      2) Златина Каравълчева: Задължителни ли са постът и изповедта преди причастие? (отговор на въпрос до Двери БГ)
     3) O. Кирил Тошев:  Отворено писмо (до редакционния екип на Двери БГ, конкретно до г-жа Златина Каравълчева)
     4) Златина Каравълчева: Отговор на отвореното писмо
     5) Никола Антонов и д-р Свилен Тутеков: Да не отговаряме на идеологизацията с идеологизация

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x346 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин