В Римокатолическата църква споровете за и против честото причастяване протичат с най-голяма интензивност през 16 век. Публикуваният откъс от книгата "Първите йезуити и евхаристията" разказва за влиянието на йезуитите върху изясняването на католическата доктрина по този въпрос.
В богословието на йезуитите за евхаристията и благочестието през Късното средновековие най-характерно е поощрението на честото причастяване. Самата идея за честото причастяване не била нова. Още през 14 век тя била активно защитавана във фламандските земи, както става видно от известния труд “Подражанието на Христос”, чиято цяла четвърта глава е посветена на евхаристията, а в пета се препоръчва честото причастяване. Въпреки че честото причастяване не било характерно за духовността на Devotio Moderna като цяло, “Подражанието на Христос” в качеството си на най-популярен документ на това движение, придал мощен импулс на тази идея. Под “често причастяване” по онова време се имало предвид около един път месечно участие в евхаристията.
Както и честата изповед, така и честото причастяване не били широко разпространена практика. Когато йезуитите се появили на историческата сцена, в много части на Европа едва неголям брой миряни приемали причастие по един-два пъти в годината и даже благочестивите монахини от редица манастири едва ли се причащавали по-често. Великата святост на тайнството, великото недостойнство на причащаващите се и голямата опасност от небрежност или безразличие, които могат да възникнат при честото причащаване, били общоприетите поводи за въздържане от участие в тайнството.
Но през 1530 г. Антонио Мария Закхария записал в постановленията си към своите милански варнавити да приемат причастие най-малко всеки неделен ден и на празник. А скоро след това ексцентричният Бонсиньоре Качагуера разпространил тази практика в Палермо, Неапол и Рим. Следователно, йезуитите продължили една вече възникнала тенденция, но благодарение на своята многочисленост и присъствие в различни страни, те я изразили по най-ярък начин. Подобно на много други привърженици на тази практика от този период, те препоръчвали причастие всяка неделя, но не и всеки ден (с изключение на Бобадильи). Въпреки че през 1570 г. някои от тях поощрявали ежедневното причастие даже за някои миряни.
Призивът на йезуитите към често причастие събудил множество подозрения към тях и дал подходящ повод на техните недоброжелатели да ги осъждат. Във Валенсия, например, през 1548 г., например, един йезуит, който проповядвал на тази тема, възбудил такива спорове сред проповедниците, че епископът, за да ги успокои, решил да проведе необходимите богословски консултации. Като изслушал богословите, той решително заел страната на йезуитите, но и години по-късно “много църковни дейци и образовани миряни” продължавали да изказват своите възражения срещу тази практика.
През 1550 г. в Болоня йезуитите били критикувани за своите възгледи от представители на другите ордени, а след две години в Перуджа не кой да е, а самият генерален настоятел на францисканците обърнал внимание на викария на епископа в града, че благодарение на проповедите и практиката на йезуитите мирянието започнали да се причастяват твърде често. В Сарагоса изразили своето отрицателно отношение към тази практика пределно ясно през 1554 г: честото причащаване подготвя пътя към ада.
Въпреки опозицията, йезуитите продължавали да настояват на своето. Защо? Въпросът бил в това, че по убеждението на Игнатий и неговите съмишленици те възстановявали практиката на “древната Църква”, в която верните се причастявали всеки ден. Един от преките източници на тази представа била Сума теология на Тома Аквински. Практиката на ранната Църква се явявала самодостатъчен аргумент.
Първите йезуити били повлияни и от традиционното учение за духовните преимущества, които дава участието в тайнството. Те малко прибавили от себе си към четвъртата книга на “Подражанията”, с изключение на по-голямото внимание, което отдавали на духовното утешение. "Esercitio" на Лоарт в този смисъл било типично – евхаристията е необходима за душата като храната за тялото; тя дава здраве и сили, прощение на греховете, намалява изкушенията, чрез нея се дават сладост, покой и утешение.
В своя дневник Надал излага по-дълбоко разбиране за сакраменталната и литургическа традиция: “Когато благоговейно се приема благословената евхаристия, в нас се запечатва не само тайната на страданията и смъртта Христови, но и целият Негов живот и възкресение. По този начин може да кажем, че ние живеем, но още повече, че Христос живее в нас (Гал. 2:20)».
И въпреки всичко, като проповядвали честото причастяване, йезуитите трябвало да се защитят от многото си опоненти. По инициатива на св. Игнатий започнала подготовката на специална книга. През юни 1554 г. Салмерон старателно подбрал цитати от светите отци, но поради заминаването си от Рим в Испания, работата му била преустановена. Проектът е възстановен от Кристофор де Мадрид, който през 1555 г. в Неапол публикува кратко издание "De frequenti usu sanctissimi Eucharistiae sacramenti libellus". Две години по-късно било напечатано преработено и допълнено издание в типографията Коллегиум Романум. Това станала първата печатна книга, посветена изключително на защитата и поощряването на честото причастяване.
Написана в безупречен латински стил, макар и издържана във всички правила на схоластиката, книгата била също полемическа и апологетическа творба. В увода Мадрид изразява съжалението си за нападките на протестантите към евхаристията, но заявява, че работата му е написана за католиците – противници на честото причастяване. Обект на особеното му внимание била представата, че човек е длъжен да подготвя себе си, за да пристъпи към евхаристията достойно. Той счита, че добродетелта и дълбокото благочестие не могат да бъдат предварителни условия, тъй като именно те се придобиват в резултат на евхаристията. В отговор на възражението, че Църквата не призовава към често причастяване, той напомня практиката на ранната църква - nascentis ecclesiae. По най-добрия схоластичен маниер, той привежда съответните свидетелства от Библията, гръцките и латински свети отци, а също (нещо много характерно за ранните йезуити) – привежда аргументи “от опит”. Естествено, той отхвърля причастяването по силата на обичая, “както виждаме сега много свещеници, които неблагоговейни и небрежно извършват евхаристията по задължение или по користни съображения”. Той не осъжда тези, които не изпитват благоговение, но твърди, че у тези, които често пристъпват към причастие, нараства духовната радост и утешение.
В тези разсъждения той се позовава на “християнската свобода”, при това използвайки изрази, които при цялата си различност, напомнят неволно на Лутер: “Тези, които се въздържат поради някакъв неразумен страх от неблагоговение, са далеч от християнската свобода, която е пълно доверие към Христос и Неговите обещания. Тези хора стават твърде скрупульозни, небрежни в делата си, хладни в любовта, едва топли в молитвата. А тези, които пристъпват често, са пълни с евангелска увереност и доверие, радват се на християнската си свобода, силни и точни са в действията, горещи и пламенни в молитвата”.
Книгата на Мадрид била преиздадена няколко пъти и получила широко разпространение извън ордена, особено това издание, където било включено ръководството на Поланко по изповед. Работата на Бобадильо, посветена на евхаристията, първата по тази тема написана от йезуити, претърпяла едва няколко преписа и била публикувана едва през 1933 г. Написана през 1551 г. тя се явявала отговор на частен въпрос на някой си Вирджилио Цингуино: може ли пастирят да откаже причастие на мирянин, който иска да се причастява ежедневно. Отговорът бил: не.
Въпреки че и св. Игнатий, и Поланко били запознати с неговата работа, те не възложили на Бобадильо да я преработи в апологетичен дух, както се случило с работите на Салмерон и Мадрид. Възможно е именно неговото настояване на ежедневното причастие да е повлияло в тази насока. Ранните йезуити разглеждали ежедневното причастие по-скоро като изключение от нормата и многократно в Конституцията на ордена се определяло като правило причастяване веднъж в седмицата или малко по-често като норма даже за неръкоположените членове на ордена.
Работата на Бобадильо била основно удар по доктрината за “недостойнството”. Учението му било пределно ясно: не може да се пристъпва към причастие само в случай на неразкаяност за сериозен грях, а във всеки друг случай – може. Нито свещеник, нито епископ, нито папа могат да ни лишат от свободата на причастие - liberatem communicandi. Особено остро осъжда представата, че е необходимо да мине известно време след полово общуване между съпрузите или други полови действия като неволните “нощни осквернения”, преди да се пристъпи към причастие: “Още един повод, издиган от богословите за въздържане от участие в евхаристията, са нощите полюции, за които те философстват с множество различни оттенъци. Моето мнение, обаче, се заключава в това, че нито нощните, нито дневните полюции, нито това, което е по време на сън, нито по време на бодърствуване, нито това, което е в законния брак, нито това, което е в похот извън него, нито смъртният грях, нито простителният, нищо не е само по себе си препятствие, ако човек се е разкаял за греха си и го е изповядал. Прошката не идва в течение на някакво време, а в един само миг”.
За да придаде тежест на защитата си за ежедневното причастие, той се позовава на св. Тома Аквински, но най-често препреща читателите към “Магнификата” на Жерсон, или към “Подражание на Христос”. Ако си хладен, иди към огъня. Ако си болен, иди и вземи лекарство. Разбивайки доктрината за “недостойнството”, Бобадильо представя Бога или Христос като приятел, любящ – постоянно верен и безпределно милостив.
Полемиката в рамките на католицизма за честото причастяване не стихнала с усилията на първите йезуити. Постановление от 13-а сесия на Тридентския събор за евхаристията, през 1551 г., се отнасяло към въпросите, касаещи споровете с протестантите и повтаряло решението на Четвъртия Латерански събор Omnis utriusque, според което католиците са задължени да се причастяват ежегодно. Въпреки че това решение, между другото, препоръчвало на верните да се “причастяват често”, то не дава определение за “често”. Съгласно Грегори Мартин, по време на неговото пребиваване в Рим през 1576-1578 г. в много църкви се практикувало еженеделно и даже ежедневно причастие, но ние не разполагаме с надеждна информация, колко разпространен в действителност е бил този обичай.
С по-малка интензивност споровете продължили през 16 век, но избухнали отново по повод конфликта на йезуитите с янсенистите през 17 век. Окончателното решение идва чак през 1912 г. с декрет на папа Пий X, насърчаващ честото и даже ежедневно участие в тайнството. Защитата на йезуитите на практиката за честото причастяване не се родила в полемиката с протестантите, нито била отговор на Тридентския събор, който всъщност не проявил особен интерес към тази тема. Освен това, когато йезуитите се изказвали в полза на честото причастие, те имали предвид това, за което говорели – а не за присъствието на месата (въпрос, свързан с темата, но отделен от нея). Те редовно преподавали светите Дарове преди или след месата, или по друго време преди обяд, както било широко разпространено. Те съхранявали св. дарове в църквите си, така че всеки, който пожелаел да се причасти, да може да го направи. Те не говорели много за адорация преди светите дарове, нито за някакви молитви в тяхно присъствие.
Освен аргументите в полза на честото причастяване, йезуитите изтъквали необходимостта от често присъствие на месата. Това бил отделен, макар и тясно свързан с предишния, въпрос. На йезуитите-свещеници се препоръчвало да служат меса най-малко всяка неделя, като присъствието им през останалите дни се подразбирало. Впрочем, през 1554 г. Надал съобщава на йезутите в Испания, че ежедневното служение на свещениците от Обществото на Иисус вече се е превърнало в “утвърден обичай”.
Джон О’ Мали из книгата “Първите йезуити”. Авторът е професор по църковна история в Богословската школа Weston.
Превод: Златина Иванова
Превод: Златина Иванова
