Публикуваният откъс от книгата "Християнската духовност в католическата традиция" разкрива пред православния читател някои основни различия между католическия и православния поглед върху духовния живот.
Както установихме, Възраждането имало далеч по-малко влияние върху духовността, отколкото можело да се очаква: а що се отнася до Църквата като цяло, то видимо последиците водели по-скоро към разделение, отколкото към църковни реформа. Новите течения не успели да скъсат напълно с основните направления на средновековната духовност. Напротив, личностите, които се прославили в мистиката на 16 век, демонстрирали вярност към миналото, продължавайки практиката на методичната мислена молитва, която отвежда към монашеската традиция. Особено нагледно това се проявява у Игнатий Лойола и испанската духовна школа.
Задължени сме на Игнатий за два негови ключови приноса: той придал на духовните упражнения съвършена форма и създал в Църквата нова форма на монашески живот. Родил се през 1491 г. в баската провинция Гипускоа. Бил военен, но по време на защитата на Памплон от французите през 1521 г. бил ранен в десния крак и се отказал от военна кариера. Вероятно във въстановителния си период е бил силно повлиян от книгите “Животът на Христа” от Лудолф Саксонски и “Златната легенда” на Яков Ворагински. След известни колебания, неяснота и нерешителност той започнал да търси волята Божия за себе си.
Игнатий познавал различни монашески ордени. Дълго време прекарал в малък доменикански манастир. По-късно група домениканци защитила и подкрепила утвърждаването на “Обществото на Иисус”. Но по всяка вероятност най-плодотворно за него се оказало общуването с бенедектинците в Монтесерате, където Игнатий се запознава с devotio moderna и духовните упражнения на Гарсия де Сиснероса. Своя първи проект за Упражнения Игнатий съставил по Божие внушение. През 1534 г. в Париж той внася в тях някои изменения, а през 1548 г. Упражненията били одобрени от папа Павел III.
Духовните упражнения на Игнатий Лойола се провеждат четири седмици, но това време може да бъде намалено или увеличено според нуждите на упражняващия се и по преценка на неговия наставник. В началото всеки занимаващ се имал свой наставник, но от 1539 г. йезуитите започнали да преподават упражненията на желаещите по групи. По принцип се изисквало занимаващият се да е християнин с добра воля, който желае по-ревностно да служи на Христа и който притежава достатъчна подготовка. По-късно Упражненията започнали да се преподават на по-широк кръг хора. От 20 забележки, които Игнатий включва във въведението към Упражненията, тук ще споменем следните: цел на Упражненията – да помогнат на занимаващия се да очисти душата си, така че той да си изясни своето призвание и да го следва неотклонно; възможност за лична инициатива – занимаващият се може да се откаже от беседите и да се отдаде на молитвена практика, когато почувства вътрешен подтик към това; максимално строго следване на разписанието и методиката на Упражненията, но съобразено с възрастта, здравословното състояние и начина на живот на занимаващия се; предупреждение към наставника, че прекалената намеса и стремежът да се повлияе на избора или решението на занимаващия се са недопустими.
В самото начало Игнатий съветва да се развие свято безразличие към всичко тварно, твърдейки, че човек е създаден, за да хвали, почита и служи на Бога заради спасението на своята душа. Всичко тварно е дадено на човека, за да може да осъществи тази крайна цел, заради която самият човек бил създаден. Затова човек може да се ползва от сътворените неща дотолкова, доколкото те му помагат за постигането на вечната цел, но щом се превърнат в препятствие по пътя, то човек е длъжен да се освободи от тях. Игнатий настоявал, че упражняващият се трябва още през първата седмица на Упражненията да направи всичко възможно за служение Богу и Негова прослава – мисъл, която по-късно става девиз на йезуитите и отличителна черта на духовността на Игнатий: Ad majorem Dei gloriom.
След това Игнатий определя темата за медитация за първата седмица от Упражненията: грях и ад. За да се вникне в предмета, той съветва да се използват три способа, именно: да се извика в паметта изследвания грях, максимално възсъздавайки обстоятелствата на извършването му; После, като включиш ума, размисляваш над тях. И после, използвайки волята, събуждаш чувствата. Към медитацията се включва и особена самопроверка, която Игнатий счита за толкова важна за духовното развитие на човека, както и самата медитация. След материала за първата седмица, Игнатий прибавя 10 допълнения, които се предлагат на упражняващия се като наставления по различни въпроси: например поведение и покаяние.
През втората седмица за медитация се предлагат теми от живота на Христос до Връбница. Задачата на втория етап, който може да продължи и до 12 дни, се състои в извършването на избор като отговор на Божия призив. През първия ден занимаващият се сравнява реакцията на добрите и верни люди към призивите на отстъпчивия и добър крал, с реакцията на добрите християни към призива на Христос-Царя. След това са описани медитациите за първите три дни. На четвъртия ден Игнатий въвежда символа на двата “главни образа” – Христос и Люцифер и пояснява, че Христос желае да приведе цялата душа към духовна – и материална – нищета, към готовност да претърпи презрение, към смирение. От петия до седмия ден медитацията се връща отново върху живота на Христос, след което Игнатий говори за три вида смирение: смирение, необходимо за смирението, за по-съвършено смирение и за смирение във висша степен на съвършенство.
Предполага се, че в края на втората седмица упражняващият се ще вземе решение, при това само в името на Божията слава и за спасението на душата си. Ако решението не е свързано с избор на призвание или някакво друго решение на текущ проблем, то Игнатий предлага то да се насочи в посока към промяна в начина на живот или на някое обстоятелство, което влияе на по-нататъшното житейско развитие. Но при всички случаи, определящ фактор за избора трябва да бъде Божията слава.
Темата за медитация през третата седмица са страданията и смъртта на Христос. Тези медитации са призвани да помогнат на вярващия да намери основания за вярност към Христа, а също и да се обърне към Бога с молба за милост и сили, за да осъществи взетото през втората седмица решение. Този раздел на Духовните упражнения завършва с опис на подробно разработени правила за въздържание от храна и питие. Тук Игнатий проявява велико благоразумие по въпросите на покаянието: той съветва упражняващия се да си представи поведението на Христос в ситуациите, свързани с приемането на храна и питие, и да последва Неговия пример.
Четвъртата и последна седмица включва медитации по теми от Възкресението до Възнесението на Господа. Акцентът се поставя не върху аскетизма, както беше през третата седмица, а на умереността. Затова Игнатий предлага няколко направления на медитация, имащи за цел да съдействат за израстването в любовта, а след това дава наставления за три вида мислено вършена молитва: да се занимаваш с размисли и самопроверка по 10-е Божи заповеди, смъртни грехове или способности на душата и тялото; да медитираш над отделна дума или да се задържиш върху някоя дума в молитвата, докато не извлечеш от нея полза, и чак след това преминаваш на следващата дума от молитвата; или, трето: задържаш се на една дума в течение на едно вдишване-издишване; а също може да четеш “Отче, наш” или “Радвай се, Мария” по своя методика.
След това Игнатий привежда дълъг списък правила за различаване на духовете. Тези правила са важни както за занимаващия се, така и за неговия наставник. Те трябва специално да се усвояват през първата и втората седмица на самовглъбяване в уединение. След това следват правила за разпределяне на пожертвуванията, знамените специфични правила на йезуитите за единомислие с Църквата, и накрая завършва книгата за Упражненията с раздел за мъките на съвестта.
Духовните упражнения били най-ефективното оръжие срещу езичеството на Възраждането и квиетизма на лютеранството. Много представители на католическото духовенство и монашество се обърнали към по-добър живот. Упражненията получили одобрението на Луи де Блуа, св. Карл Боромео и св. Винсент де Пол. През 1920 г. папа Бенедикт XV обяви св. Игнатий за покровител на занимаващите се с духовно самовглъбяване в уединение, а през 1948 г. папа Пий XII каза, че “Упражненията на св. Игнатий винаги ще бъдат най-действеното средство за духовно възраждане на света, но при условие, че в тях се съхрани истинският дух на техния създател”.
От 16 век Църквата е особено задължена на Игнатий Лойола за въвеждането на духовните упражнения или методите за самовглъбяване в уединение; за добрата методика на мислената молитва; за повсеместното разпространение на общото и конкретно насочено изпитване на съвестта; за признаването на необходимостта да се умъртвява плътта, отчитайки състоянието и силите на човека; за утвърждаването на важното значение на духовния наставник; за богословието на апостолството, вменено като задължение на всеки християнин; за приспособяването на монашеския живот към нуждите на времето.
По повод адаптацията на монашеския живот трябва да уточним, че Игнатий проявил творческите способности на така ярките в своето време св. Доменик и св. Франциск. Те извели монаха от манастирската килия, освободили го от ръчния труд и го пратили да проповядва Евангелието. Игнатий упростил монашеското облекло, освободил монасите от манастирските богослужения и манастирския устав и дава на Църквата нов тип монах. На йезуита не се полагали дрехи, различни от тези, които в дадена област носел местният свещеник; богослужението се явява един от най-важните източници на духовност; йезуитите ежедневно вършели мислена молитва по определено правило; били задължени да вършат общо и конкретно изпитване на съвестта; и накрая, те задължително се намирали под нечие духовно ръководство. Църквата не била преживявала подобни изменения на религиозния живот чак до внезапното появяване през 20 век на т.нар. “общества на миряни”; повечето нови монашески институти в промеждутъчния период повтаряли повече или по-малко явно модела на Обществото на Иисус.
Джордан Ауман из книгата “Християнската духовност в католическата традиция”. Авторът е директор на Института по духовност към Папския университет “Св. Тома Аквински” в Рим.
превод Златина Иванова
превод Златина Иванова
