"Християнството трябва да диша с два бели дроба - Западен и Източен". Тази метафора, която принадлежи на руския поет Вячеслав Иванов и произхожда от мирогледа на Владимир Соловьов, е много популярна в католическите кръгове. Тя беше използвана и от последния папа Йоан Павел Втори в неговите послания.
Днес метафората на Иванов по-често се използва във връзка с Европа и европейското християнство, отколкото в контекста на диалога между Православната и Католическата църква. Динамиката на католическо-православните отношения в настоящата епоха прави темата за двата бели дроба на европейското християнство особено важна.
Отношенията между католици и протестанти в началото на новия понтификат
Отношенията между католици и протестанти в началото на новия понтификат
2005 година бе маркирана от редица събития, които могат да окажат силно влияние не само върху живота на Римокатолическата църква, но и върху икуменическите отношения като цяло, и особено върху диалога между католици и православни.
На 2 април почина папа Йоан Павел Втори. Той бе най-влиятелният съвременен религиозен водач, който оказа въздействие върху цялата човешка цивилизация. Наистина неговото влияние се простря далеч отвъд Римокатолическата църква, която той ръководи повече от четвърт век. Неговото послание бе чуто и оценено от милиони хора от целия свят, не само католици, но и православни, протестанти, англикани, евреи, мюсюлмани, хора от различни вероизповедания, и което вероятно е особено забележително – дори от атеисти. Благодарение на своето присъствие, на своите думи, на своята усмивка, на изключителната си отвореност, той успя да привлече към Христа милиони хора.
Неговият живот съвпадна с огромни геополитически промени, които измениха завинаги лицето на Европа. За съжаление тези промени доведоха не само до възстановяването на религиозната свобода в тези източноевропейски страни, където преди тя бе преследвана, но също така и до усложняване на междуконфесионалната ситуация в някои региони на Източна Европа. Възникнаха редица проблеми, например между православни и католици в Русия и Украйна, което възпира предстоятелите на Православните църкви и в двете страни да се срещнат с папата.
Надеждата за такава среща и за ново развитие на отношенията между Римокатолическата и Руската православна църква се засилва след избора на кардинал Йозеф Рацингер за 265-ия папа на Рим. Това бе голямо събитие в живота на Римокатолическата църква, но и много хора от целия свят, особено от средите на православните, имат определени очаквания и надежди, свързани с новия понтификат.
На първо място, много православни се надяват, че Католическата църква ще продължи да пази своето традиционно доктринално и етическо учение, без да се поддава на настиска от страна на „прогресивни” групи, които настояват за ръкополагане на жени, признаване на така наречените „еднополови бракове”, аборта, контрацепцията, евтаназията и т.н. Няма съмнение, че Бенедикт ХVІ, който вече изясни своята позиция по тези въпроси, ще продължи да се противопоставя на тези групи, които съществуват както вътре в Католическата църква, така и извън нея.
Второ, надяваме се, че Католическата църква ще продължи борбата си с либерализма, секуларизма и релативизма вътре в Европа и извън нея.
Трето, надяваме се, че новият понтификат ще бъде белязан от пробив в отношенията между Римокатолическата и Руската православна църква и тази среща между Римския папа и Московския патриарх един ден ще се осъществи. Тази среща трябва да се предшества от конкретни стъпки в посока на взаимно разбирателство и чрез внимателно уточняване на общите позиции върху основните въпроси, които ни разделят.
Надяваме се, че ще има общо подобряване на отношенията между Католическата църква и православния свят. През 2000 г. аз бях представител на Московската патриаршия на заседанието на Смесената православно-католическа богословска комисия, която заседава в Балтимор, САЩ, и обсъжда въпроса за униатството. Не бе постигната договореност по този въпрос, а дискусията бе изпълнена със злост, разочарование и горчивина и за двете страни. Накрая завърши без никакво решение дори и за това дали комисията да продължи, или не работата си.
Едва преди няколко дни възстановената Православна делегация на Смесената комисия се срещна след петгодишно прекъсване. Срещата се състоя в Истанбул, по покана на Негово Светейшество Константинополския патриарх Вартоломей. Делегацията се съгласи с предложението на римокатолическата страна дискусията да започне от темата за главенството в Универсалната (Вселенската) църква. В същото време, делегацията подчерта необходимостта, в рамките на темата за еклезиологията, да се продължи започнатата и незавършена в Балтимор дискусия за униатството.
Европейски православно-католически алианс?
Работата на Смесената комисия няма да е лесна и вероятно ще продължи още много години напред. Аз се боя, че докато се концентрираме изключително върху въпросите, които ни разделят, ние може да изгубим ценно време, което би могло да се използва за едно общо свидетелство в секуларизирания свят. Европа, например, се дехристиянизира толкова бързо, че са необходими спешни мерки, за да се запази нейната вековна християнска идентичност. Аз твърдо вярвам, че е дошло времето католиците и православните да обединят усилията си и да защитят традиционното християнство, което е подложено на атаки от всички страни.
Затова преди няколко месеца аз предложих да се формира Европейски православно-католически алианс, съставен от официални представители на двете църкви, които да изработят обща позиция по всички основни социални и етически въпроси, и да говорят с един глас. Вече съществува Конференция на Европейските църкви, където православните работят заедно с протестантите, англиканите и старокатолиците, съществува COMECE, където католиците помежду си обсъждат въпроси от общевропейско значение. Но къде е общият православно-католически форум?
Предлаганият алианс може да направи възможна общата борба на католици и православни срещу секуларизма, либерализма и релативизма, господстващи в съвременна Европа. Алиансът ще им помогне да се обърнат с общ глас към секуларното общество, това ще осигури широко поле за обсъждане на съвременни въпроси и за постигне на общи позиции. Социалното и етическото учение на Католическата и на Православната църква са изключително близки, а в много случаи и практически идентични. Защо тогава ние да не разкрием нашето единство по всички тези важни въпроси urbi et orbi?
Рационализмът на това предложение е следният: нашите църкви са на пътя на единството, но трябва да сме реалисти и да разберем, че вероятно ще минат десетилетия, ако не и векове, преди това единство да се осъществи. Междувременно обаче, ние непременно трябва да се обърнем към света с един общ глас. Без да сме една Църква, можем ли да действаме като една Църква? Можем ли да се представим на външния свят като една обединена структура, като алианс? Аз съм убеден, че можем, и като го направим - ще станем много по-силни.
Православно-католическият алианс ще бъде нещо съвсем различно от смесената православно-католическа богословска комисия. Комисията е концентрирана върху нещата, които ни разделят, докато алиансът би трябвало да проучи, изясни и след това да обяви в публичното пространство тези неща, които ни обединяват. Комисията ще се концентрира върху доктриналните въпроси и еклезиологията, докато алиансът би трябвало да се занимае със социалните и морални проблеми. Комисията ще продължи вътрешния православно-католически дебат, който се води вече няколко века, докато алиансът ще ни даде възможност, без да се налага непременно да преодоляваме вътрешните си проблеми, да формираме общ фронт в защита на християнството срещу всичко, което отправя предизвикателство към него сега или в бъдеще.
Тогава защо говорим за Европейски алианс, а не за световен алианс? Първо, защото вярвам, че смъртоносната битка между християнството и релативизма ще се води в най-близко бъдеще именно в Европа. В Европа яростната борба на войнстващия секуларизъм срещу религията добива най-агресивни форми. Именно Европа отрича своето християнско наследство. Точно в Европа кръстовете бяха премахнати от училищата, религиозните символи забранени на обществени места и християнството стана обект на постоянни критики, оскърбления и подигравки. Именно в Европа голямата демографска криза се отразява на християнското население, като заплашва дори неговото оцеляване. Това не значи, че тези процеси не протичат и в други краища на света, но в Европа те са съвсем очевидни.
Второ, в Европа съществува определен баланс в броя на католиците и православните: 280 милиона католици и 210 милиона православни. В други части на света (като например Южна Америка) броят на католиците надвишава многократно този на православните и заради това равностойният диалог там ще е по-труден.
По всички социални и етически въпроси Православно-католическият алианс би могъл да действа като авторитетен партньор в диалога с Европейските международни организации, с Европейската комисия, Европейския парламент и Съвета на Европа. Алиансът би могъл да представлява традиционното християнство в диалога с юдаизма, исляма и другите религии. Този диалог е от изключителна важност днес, още повече, че много от етическите възгледи на юдаизма и исляма са по-близки до традиционното християнство, отколкото до съвременния либерален протестантизъм.
В рамките на алианса ние бихме могли също да формулираме „правила на поведение” на католиците в страни с преобладаващ брой православни и на православните в страни с преобладаващ брой католици. Това ще е необходимо за разрешаване на проблема с прозелитизма. В тази връзка алиансът би могъл да действа като Православно-католическа епископска конференция на европейско ниво. Между другото по време на Евхаристийния конгрес в Бари през май 2005 г. кардинал Каспър, президент на папския съвет за поощряване на християнското единство, предложи идеята за православно-католически „Събор”. Православният свят реагира доста резервирано на тази идея, защото думата „събор” в този контекст носи доста специфично значение: то напомня на православните за Ферара – Флоренция, Брест и други подобни „събори”, където православните са били насилвани да приемат унията. На мен ми се струва, че на този етап е твърде рано да говорим за православно-католически събор с цел да се постигне догматическо или еклезиологично единство. Много по реалистично, все пак, е да се говори за стратегически алианс, който да помогне на католиците и православните в Европа да защитят не само техните „конфесионални” интереси, но също така и интересите на традиционното християнство.
Униатството като пречка по пътя на единството
Една от пречките за диалога между Католическата и Православната църква е въпросът за униатството. Смесената комисия за православно-католически диалог на своята сесия през 1990 г. във Фрейзинг (Германия) заяви следното за униатството: „Ние го отхвърляме като начин за постигане на единство, защото то е срещу общата традиция на нашите църкви”. През 1993 г. по време на седмата пленарна сесия на Смесената комисия, която се състоя в Баламанд, Либия, представителите на двете църкви потвърдиха, че униатството „не е вече приемливо нито като метод, който да се следва, нито като търсен модел за единство на нашите Църкви”. Много практически ръководства бяха разработени, за да се намали напрежението между православни и католици в различни региони на света. Документът също заявява следното: „Пастирската дейност на Католическата църква, както от латински, така и от източен обряд, вече не цели да придобива вярващи за своята Църква от другата; не цели да подлага православните на прозелитизъм. А има за цел да отговаря на духовните нужди на нейните собствени вярващи и вече не се стреми към разширяване за сметка на Православната църква.”
Горните изявления може би изглеждат като разрешение на проблема. За съжаление обаче, препоръките, които бяха направени, остават само на хартия, а униатите изобщо не желаят да ги следват. Дори се получи обратното – засили се дейността на униатите в Украйна. Униатството се опитва да премине отвъд Западна Украйна, която от няколко века е негова традиционна област на действие, и да се разшири на Изток, където никога досега не е съществувало. Последното преместване на щаб-квартирата на униатския архиепископ от Лвов в Киев е ясно доказателство за това. От православна гледна точка единственото обяснение на това преместване е, че униатите искат да увеличат броя на членовете си чрез прозелитизъм сред православните християни.
Ние ясно трябва да заявим, че политиката на двойните стандарти е неприемлива в междуцърковните отношения. Недопустимо е униатската експанзия да бъде порицавана на хартия, а на практика да бъде поощрявана. Унията не е само осъдителен факт от миналото, който задълбочава разделението между християнския Изток и Запад, но също така и сериозна пречка за единството в бъдеще. Само съзнателното въздържане на униатите от експанзия и придържането към практическите препоръки на документа от Баламанд може да намали напрежението между тях и Православието, и да подготви почвата за значително подобряване на православно-католическите отношения като цяло.
Днес като никога преди ние се нуждаем от обединен християнски глас в Европа, която много бързо се секуларизира и дехристиянизира. Това, от което сега се нуждаем, не е нито Уния, нито втори Фереро-Флорентински събор. Ние се нуждаем от стратегически алианс, и ние се нуждаем от него тук и сега. След двайсет, трийсет и четиридесет години ще бъде твърде късно за това. Не бива да изпускаме от поглед нашата крайна цел - видимото ни единство, но не бива да очакваме това да бъде постигнато бързо. От друга страна, нищо не бива да ни спира да обединим усилията си в защита на християнската традиция, без да чакаме възстановяването на пълното единство между двата бели дроба на европейското християнство.
Документ от VІ конгрес „Европа на диалога. Да бъдеш християнин в плуралистична Европа”, проведен в Гниезно, Полша на 17 септември 2005 г.