Възлюбени в Господа братя и сестри,
Ето, вече прекрачихме прага на спасителната Четиридесетница и светата Православна църква, като грижовна майка, разкри пред нас в няколко последователни недели примери на покаяние като притчите за митаря и фарисея и за блудния син, а сега ни подбужда към покаяние с четенето на Великия покаен канон на св. Андрей Критски.
Св. Андрей Критски е роден през 7 в. в Дамаск. До 7-годишната си възраст е бил ням, като се е изцерил от този недъг след приемане на св. Причастие. От тук нататък той се е посветил изцяло на Бога и на 14-годишна възраст е бил приет в клира и ръкоположен от св. Софроний Йерусалимски. С богопредания си живот е спечелил любовта и уважението на християните. Взел е участие в Шестия вселенски събор. На преклонна възраст е бил поставен за епископ на о-в Крит.Най-отличителните качества на св. Андрей са били дейното благочестие, необикновеното смирение, мъдростта и пастирската любов.
Автор на много беседи, канони и стихири, той остава в църковната химнография с най-известното си творение – Великия покаен канон. Целият канон се състои от девет песни. Всяка песен започва с ирмос, който съдържа и основната тема на песента. Всяка песен се състои от различен брои стихове, общо двеста и осемдесет в целия канон. Последните куплети са посветени на преп. Мария Египетска, на св. Андрей, на Светата Троица и на св. Богородица.
Канонът е предаден в своеобразна диалогична форма – разговор между автора и Бога, от една страна, и между певеца и собствената му душа, от друга. Колкото певецът е смирен в отношенията си към Бога, толкова обаче той е строг и безпощаден към себе си.
В канона св. Андрей хронологически преминава през цялото Св. Писание, започвайки от грехопадението на Адам и завършвайки с изкупителната смърт на Господа Иисуса. Представена е цялата старозаветна и новозаветна галерия от образи на праведници и грешници, към които авторът поставя в едно и друго отношение своята душа. Изобразена е голямата бездна между небето и преизподнята, между светостта и порока.
Основната мисъл на това дивно църковно творение е зов към съвестта за осъзнаване на греха и за покаяние. Виждайки, че душата му е дълбоко заспала в грях, св. Андрей се обръща към нея с думите: „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш“. Целият канон на св. Андрей е пропит от една единствена мисъл – нуждата от покаяние, която е основна мисъл на християнството. Покайте се, е първата дума, с която светото Евангелие се обръща към хората. В цялата великопостна обстановка, в църковните песни, в евангелските разкази ние чуваме едно и също, изразено по различни начини – зовът към покаянието. Покаянието е първото и единствено средство за духовно очистване и нравствено усъвършенстване на човека. За да бъдем истински християни това, което трябва да сторим, е да се покаем. Покаянието е духовно лекарство за нашата грешна душа. То е небесен дар. Чрез него се прощават греховете и се възраждат и освещават човешките души. То е незаменима духовна сила. Грехът е рана, а покаянието е лекарство. То отваря пред нас, хората, Царството Божие и ни въвежда в него. Божието милосърдие към нас грешните няма граници, а Божията благодат и милост не могат да се изкажат с думи.
Ние много грешим (Иак. 3:2) – тези думи на св. ап. Яков, брат Господен, изразяват истината за човешкия живот. Защото ние грешим всячески, но най-вече съзнателно или несъзнателно. Св. Йоан Богослов ни съветва: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас“ (1 Иоан. 1:8).
Св. апостол Павел пише: „Грехът ни лесно омотава“ (Евр. 12:1). Никой не трябва да омаловажава силата на греха, а да се бори с него. Пак апостолът ни съветва: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12). Защото ние често сме слепи, не виждаме пред себе си, в себе си, ослепени сме от съблазни, които смущават сърцето, ума и душата ни и не ни достига знание, бдителност, сила и вяра в Бога на силите. Грехът е вражда срещу Бога. Малък или голям, грехът е противене на Бога. Той не е вътрешно настроение на омраза против Бога, но е разрушителен по отношение на Неговата правда в душата и в живота на човека, и е отслабване на закона на Царството Божие. И ако грехът е вражда срещу Бога, не гоним ли и ние Христос от душите си, като не пазим заповедите Му и отменяме волята Му? Подобно на гадаринци, не казваме ли и ние понякога „Иди си от нас“, и не сме готови да се жертваме, защото Иисус значи жертва.
Смиреното съзнание за собствената ни греховност ще държи будни душите ни за гласа на Иисуса, за покаяние, за духовен възход и за спасение. Стремейки се да напредваме в живот, съобразен с Божиите заповеди и противейки се на греха, ние по-лесно ще можем да прозрем собственото си духовно състояние. Спасителят започва Своята проповед с призив за покаяние: Понеже се приближи Царството небесно (Мат. 4:17). Ние сме повикани да влезем в това царство на свободата, радостта и благостта още от сега. Но единствено покаянието ни открива портите на Божието царство. С покайно смирение трябва да се подготвим за живот в него. С покайни сърца да възлезем нагоре към него, защото това е царство надземно и надчовешко. Колкото повече се освобождаваме от греха, толкова по-високо възлизаме в него. Така то се осъществява като Царство Божие в самите нас. Които се отзоват на гласа на Иисуса за покаяние, стават синове на покаянието и наследници на Царството Божие. Раздавайки се и скърбейки за греховете си, в тях се разпалва по-силна вяра в Христос като Кормчия на човешките съдби, като Приятел и Помощник на грешните, Който може и иска с обич да подкрепи и повдигне всекиго за духовен възход.
Който се е отзовал на Христовия глас за покаяние и освобождение от собствената греховност, той е влязал и в любовта на Иисуса към грешните и духовно немощните. Той не ги осъжда, защото знае, че никой не го е поставил за съдник (Рим. 14:4). Пък и как ще съди, когато безгрешният Христос не е осъдил, а е простил, възлюбил е и е подкрепил. Човек внимателно трябва да се вглежда в себе си, в собствените си недъзи, да осъзнае, че те са пречка по пътя към духовния възход, но и че са отстраними и трябва да бъдат превъзмогнати. Да бъдем строги към самите себе си, да не се отнасяме със строгост към близките си, а себе си да освобождаваме от строгостта на бдителната съвест. Строгият към себе си следва да бъде снизходителен към другите. Иначе казано, съдѝ себе си строго, но на другите прощавай. Защото тук се прилага законът на любовта, която прави човека снизходителен към ближните му. Защото апостолът ни учи: „Любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (1 Кор. 13:7).
Да си спомним думите на Спасителя: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1) и да се молим винаги с думите на св. Ефрем Сирин: „Господи, дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си“. Съзнанието за нашата греховност и покайното ни смирение ни въздигат високо в любовта – този основен закон в Божието царство. Но на този път ние можем да възлезем и по-високо, и това ще усили вярата ни в Божията милост, която е всеопрощаваща и на слабите дава сила. Христос прощава нашите грехове, дава ни сила за борба срещу греха според мярката на нашата вяра в Него (Марк 2:5; Лука 7:48). А усили ли се нашата вяра, ще се умножава и Божията сила в нас, която ще ни очисти от греха, за да растем в добро. Да не се отчайваме за собственото си спасение, а да водим борба срещу греха при ясно съзнание за силата на този враг на спасението. Да не униваме, но да се усилваме в борбата си с греха, като насочваме ума и сърцата си към Бога. Да не забравяме, че милостта, снизхождението и любовта Христови ще ни приемат само като разкаяни, които са чули думите на Божието благовестие: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат.4:17). Амин.
* Проповед, произнесена на 2 март 2009 г., в храм „Св. Неделя“, след прочитането на Първата част на Великия покаен канон на св. Андрей Критски (бел. ред.).
Първа част на Покайния канон може да прочетете тук
Втора част на Покайния канон
Трета част на Покайния канон
Четвърта част на Покайния канон
