Проповед за Пета неделя след неделя подир Въздвижение
В последните години притчата за богаташа и бедния Лазар стана особено актуална за България. Причината е, че у нас почти изчезна средната класа. В книгата Притчи четем една молитва на пророк Агур, която за себе си наричам молитва за средната класа: „Отдалечавай от мене измамата и лъжата, не ми давай беднотия и богатство. Храни ме с хляба, който ми се полага, та да не би да се преситя, да се отрека от Тебе и да кажа: „Кой е Господ?“; да не би да обеднея, да започна да крада и да оскверня името на своя Бог“ (Притч. 30:8-9).
Богатството и бедността са две крайни състояния, опасни за вечното спасение. По-опасно обаче е първото и днешното евангелско четиво (Лука 16:19-31) ясно го потвърждава. В притчата са представени двама души, единият от богатата прослойка, другият – от най-окаяните и нисшите. Господ подчертава крайностите в техния външен вид (пурпур и скъп лен тук – струпеи там) и тяхната храна (богата трапеза – трохи). Не е изненадващо, че бедният умира пръв. Богатите винаги имат повече възможности за здравни грижи. Но дългият живот не винаги е белег за Божието благоволение към някого, а често е израз на Божието дълготърпение към него. Но и богатите не векуват. Смъртта, казват, е великият изравнител. Но и това е относително. Равенството е само в това, че телата и на двамата отиват на едно и също място – в земната пръст. Оттук нататък започва голямото раздалечаване.
Душата на бедния Лазар поела към „място блажено, място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка“. Душата на богаташа се отдалечила в друга посока – към място зловещо, място горещо, дето е "плач и скърцане със зъби".
И тук богатият проглежда. Вдига очи и вижда душата на бедния Лазар заедно с праведния Авраам. Това е забележително.
През целия си земен живот Лазар бил пред очите на богаташа, буквално на прага му. Но богаташът бил духовно сляп. Всеки ден виждал потъналия в струпеи бедняк, не предприемал обаче нищо, за да облекчи неговата участ. Не споделял трапезата си, не подавал топла дреха, не облекчавал с лекове раните му. Виждал го само с телесните си очи, но не и с духовните, защото душата му била фокусирана само в собствените нужди и проблеми, в собствения бизнес и най-вече в собственото удоволствие. Така с времето протегнатата Лазарова ръка била изтласкана в периферията на неговото зрение. Гоненето на печалба превзело ума на богаташа и Лазар станал просто част от пейзажа…
Със сигурност богатият не бил неверник, защото тогава нямало атеисти. Но неговият бог не бил Бог на любовта и състраданието. Неговият бог бил богът на просперитета, който награждава с богатство добрите, а на лошите дава бедност. Такова било неговото мислене - фокусирано само върху земното. И за съжаление такова е днес мисленето на много богаташи. Те не разсъждават, че богатството е голяма отговорност, защото Бог дава богатство на някои хора, не за да задоволяват своето его със скъпи коли, палати, вили, с екскурзии и чревоугодие, а за да благотворят, да раздават на нуждаещите се. Въпросът, който всеки християнин и особено богатият трябва винаги да си задава, е не колко пари мога да дам на другите, а колко имам право да задържа за себе си. Светият апостол Павел казва: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и гибел. Защото коренът на всички злини е сребролюбието, в стремежа си към което някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки“ (1 Тим. 6:8-10). Това е: дом, прехрана и облекло, останалото трябва да се раздава!
И така, богатият вярвал на думи в Йехова, а на дело служел на мамона. Паднал в капана, от който Агур се молил да бъде избавен. Преситил се и в душата си изгубил представа за Бог, Който и в Стария Завет ясно изявил Себе Си като „баща на сираци и защитник на вдовици“ (Пс. 67:6). Не е чудно тогава, че след смъртта си богаташът отишъл при своя бог – дявола.
Но защо пък на бедния било определено място при праведните? Всеки познава бедни хора, които са много озлобени и лоши, които завиждат, че не са на мястото на богатите. Проклинат своята съдба и са готови да откраднат при удобен случай. Бедните автоматично ли отиват в рая заради своята бедност?
Разбира се, че не! Защото бедният от тази притча е Лазар! Съвсем не е случайно това, че той е споменат с името си, а богатият – не.
Името Лазар (на еврейски Елеазар) буквално означава „Бог е мой помощник“.
В християнството името има огромно значение. След обръщането си Савел променя и името си на Павел. Добрият Пастир познава Своите по име, но на вършещите грехове ще рече: „Махнете се от мене, аз никога не съм ви познавал!“ А в книгата Откровение се казва, че Бог ще даде ново име на верните…
Споменаването на бедняка поименно показва Божията оценка за него, а именно, че е изпълнил със съдържание името Лазар. Лазар бил смирен, кротък, търпелив. Не казвам начетен и мъдър, а просто човек, обърнат към Бог, който не проклинал живота си, а смирено приемал своята участ като дял, отреден му от Бог. Тежък кръст е това – в бедността и в болестта си да прославиш Създателя. Но той издържал изпитанията. Търпял, но не посягал на чуждото и така избегнал капана, за който предупреждава Агур, че застрашава бедните. Смирението му било възнаградено от Бог и душата му намерила утеха в небесното царство.
Както има разлика между знание и познание, така има разлика между индивид и личност. Всеки човешки индивид се явява конкретен представител на общата човешка природа. Но личността е нещо повече, личността е индивид, който влиза във връзка по вертикала и хоризонтала, т.е. с Бог и с ближния. В светските теории на личността почти изцяло липсва вертикалната духовна координата. Но австрийският невролог и психиатър Виктор Франкъл подчертава, че „духовното измерение не може да бъде игнорирано…, тъкмо то ни прави хора. Не е достатъчно да задаваме въпроса „кой съм?”, но и въпросите „откъде съм?“, „къде и защо отивам?”. Личността, според учението на светите отци, не трябва да се отъждествява с душата. Личността е начин на съществуване, който събира в едно душата и тялото на човека, точно както личността на Спасителя събира Божеството и човечеството Му. Едновременно тя е и взаимопроникване (гр. „перихорисис”, перихореза), когато тялото се одухотворява при съединяването на душата с Бог. Личността изгражда себе си, излизайки от пределите си, насочвайки се не само към ближния, но и изкачвайки се към Бог и ставайки причастна на Него. Затова и Христовата заповед за любовта има двояка насоченост: „Възлюби Господ, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:37-38). Така можем да кажем, че от антропологична гледна точка смисълът на спасението е в това от индивид да се превърнеш в личност и то личност в християнския смисъл на думата - не само в човешкото общество, но и в Христос.
За да станеш личност, трябва не просто да знаеш за Бог и не просто да знаеш името на своя ближен. Трябва да влезеш в живо общение с Бог и ближния, т.е. да има не само знание, а и познание. Не само да гледаш с телесните си очи иконите, а да се молиш с душата си на Този, Който е изобразен на тях. Не само да поздравяваш ближния, който е в нужда, но да отвориш сърцето и портфейла си за него. Той не протяга случайно ръце към тебе. Старецът Арсений Папачок казва: „Просякът протяга ръка, не за да търси, а за да ви даде царството небесно, а вие не го проумявате!“
Не проумявал това и богаташът от Христовата притча. Не отворил душата си за ближния и затова останал само индивид. Индивидът няма име. Той е наречен някак си от своите земни родители, но за Бог той няма име, защото не е влязъл в общение с Него, общение, основано на любов. Не влязъл в такова общение и с бедния Лазар. С делата си доказал, че "който притеснява сиромаха, укорява Твореца му, а който проявява милост към нуждаещите се, почита Твореца" (Притч. 14:31). Бог казва за такъв индивид: „Аз не го познавам“. Затова и в притчата богаташът останал безименен.
Адът ще бъде населен от безименни индивиди, хора, които не са влезли във връзка с Бог и с ближния. Самозатворили се в този временен земен живот, те ще осъзнаят своята грешка твърде късно. Ще протягат ръка за общение така, както богатият я протягал към Лазар, но уви, било твърде късно.
Братя и сестри,
Нека отворим духовните си очи за Бог и за нашите ближни. Влизайки в храма, да не се задоволяваме със суеверно гледане на иконите, а да общуваме с Този, към Когото образът от иконата ни препраща. Да видим Божия образ и в нашите ближни, да не се самозатваряме в собствения си свят от истински и въображаеми нужди, проблеми и наслади. Човешкото его е ненаситно. То винаги ще иска още и още богатство, слава, удоволствия… Затова псалмопевецът Асаф казва за нечестивите богаташи: „Наистина си ги поставил на хлъзгаво място и ги оставяш да паднат в заблуда“ (Пс. 72:18). Хлъзгаво е мястото на богаташа, прилича на пързалка, по която, като се пуснеш, спираш чак в огненото езеро.
А спасението е съвсем близо до всеки от нас. То е в близкия до нас човек, просто трябва да го направим ближен, като свържем душата си с неговата. Да не се затваряме в клетката на нашата раса, етнос, прослойка, партия, църква и най-вече – на нашето его. Френският поет Луи Арагон казва: „Да обичаш, значи да излезеш от предела на себе си”. Обичайки, ставаш личност и живееш. Затваряйки се, оставаш индивид и умираш в златната клетка на своето его. Богата храна за червеите. Отделен от Бог, отделен от ближния. Безименен.
Църква "Света Троица" - Плевен
