Истинското християнство е духовно училище, следване на Христос. Като всяко учене, и то изисква план, методика и цел. Евангелските блаженства, Лествицата и други творби са своеобразни стъпала, учебни класове за целия живот на християнина. Но въпреки че има елементи на катехизаторство, които изискват кабинетно обучение, християнското ученичество сериозно се отличава от това, което наблюдаваме в светското училище. Ако днешното светско училище почти се е отказало да възпитава, то обучението при нозете на Спасителя неизменно има за най-висша цел превъзпитаването, ще рече изцерението и спасението на човека. И ако светското училище е само част от живота, то училището на Христос обема всички области на живота. Истинският християнин е ученик не само в храма и не само в неделя. За него няма ваканция, но пък и цялото следване на Христос е благо и леко (Мат. 11:30).
Евангелията ни разкриват как Учителят е следван навсякъде от Своите ученици. „И отреди от тях дванадесет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове“ (Марк 3:14-15). Учениците трябваше да видят как техният Учител се отнася към различни хора, към творението, как действа в различни житейски обстоятелства. След това дойде тяхното служение: да проповядват и, накрая – да изцеряват и гонят бесове. Това са етапи от християнското ученичество – своеобразни степени, както в светското образование: начално, основно, средно и висше. Но основа на всичко е общението, връзката с живия Бог, изразени с това „да бъдат с Него“! Някои от учениците станаха апостоли, някои благовестители, други учители… Различни служения, но всички имаха за основа общението с Христа.
В православното предание наричаме учителя наставник, старец. И въпреки че понятието ученичество има схоластичен привкус, самото ученичество няма алтернатива. Щом си християнин, ти трябва да растеш, а растежът става чрез следване на Христа. Само че следването на Богочовека винаги е опосредствено чрез учители-човеци! „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа“, казва апостолът (1 Кор. 11:1). Това е Преданието – верига от ученичество, стигаща до Иисус и онези дванадесет души, които Той удостои да бъдат единствените Негови преки ученици. След Възнесението за израстването в Христа вече е необходим посредник. Затова днес е страшна прелест да отхвърляш наставничеството на опитен във вярата християнин. Нормално е в местната църква това да бъдат свещеници, богослови, дякони, иподякони, четци, певци и други зрели хора, хора с духовен авторитет.
От разговори с моя син обаче с известна изненада установих, че голяма част от житейските мъдрости, знания и предпочитания той е приел не от родителите и учителите си, а от сестра си. И основната причина е, че с нея те делят една детска стая, повече си общуват, а и разликата във възрастта е само три години.
По същия начин стоят нещата и в голямото семейство – Църквата. Клирикът, колкото и да се опитва да е достъпен, не може да обхване много хора (дори Христос трябваше да избере само дванадесет). Проповедта от амвона също не може да отговори на всички въпроси. Хората, които посещават храма, общуват най-много със свещопродавачите. Голяма част от съветите и впечатленията за православието външните хора добиват точно от тях и, разбира се, от старите вярващи. Затова мирянинът, който е от години в Църквата, като по-стар брат или сестра в духовното семейство (за добро или зло) се явява учител на новия във вярата – неофѝта. Често това е човекът, който му е благовестил и (или) го е довел в храма.
Колко голяма е отговорността на стария във вярата християнин! Това е отговорност не само да покаже къде се поставя свещта за живи и къде – за умрели, или кога се прави курбан. Тук нямам предвид и човек да мъдрува по сложни богословски въпроси, а да покаже със слово и пример нещата, които са в основата на християнската азбука. „А, Б“-то на вярата: как да се молим, да постим, да преодоляваме изкушенията. Това е началното образование. Да научиш някого да пише буквите и да чете е по силите на всеки грамотен човек, т. е. говорим за учителство в широкия смисъл на думата. За по-нагоре се изисква професионален учител. А за всички – и клирици, и миряни – е важно предупреждението на св. Яков, брат Господен: „Братя мои! Недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим“ (Иак. 3:1).
Напомняме това, защото при съвременното изобилие на информация сме изкушавани да се занимаваме със сложни богословски въпроси, като несъзнателно тласкаме и неофѝтите в тази посока. Ала често се оказва, че самите ние не сме усвоили началата на духовната азбука, не сме завършили началните класове. Четем и мъдруваме за антихриста и белега на звяра, или дори за велики догмати, но не сме се научили „да бъдем с Него“. Животът ни е хаос, а искаме хората да станат Христови ученици, като подражават на нас…
Както казват светогорските отци, „… главното не е в това, какви сме ние, когато четем духовна книга, а в това – какви сме, когато я затворим“.
Ще си позволя да допълня: важно е и какво четем, т. е. преди да отворим книгата, да потърсим свещеническо благословение за подходящата за нас книга (много рядко са искали от мене благословение за духовната храна, а почти винаги питат за материалната).
В миналото някои старци са забранявали на неофѝтите през първите три години да четат догматически книги и дори книгите на Стария Завет и Откровението. Целта им е била духовните младенци да укрепнат в молитва и пост.
Св. Варсануфий Велики казва на новоначалния: „Не бих искал да се занимаваш с тези книги, защото те възнасят ума нагоре, но по-добре се поучавай от словата на старците, които смиряват ума долу. Казвам това, не за да унижавам догматическите книги, а защото храната бива различна“.
Духовният живот в нашата църква – Българската православна църква – е разстроен. Малко са истинските учители, на които да подражаваме. Днес няма старци, но… няма и неофѝти. Днес старецът е Интернет, а на третия месец неофѝтът вече смята себе си за учител. Това е трагично, защото без опитен наставник хаосът бързо настъпва в неукрепналата душа на ученика. Умът, като най-неспокоен елемент, някак неусетно и надменно започва да заобикаля аскетическите теми, смятайки ги за духовно мляко. Умът на такъв неофѝт полита или към сложните догмати, или към любопитните конспиративни теми, антихриста и пр. Вместо дървото на живота – започва да търси дървото на знанието. Както казва преп. Паисий Светогорец, „Христос хлопа на сърцето, а дяволът – на разума“. Самоукият и непослушен ученик пропуска, че богопознанието е опитно, а не разсъдъчно.
Който не отчита това, скоро започва да „преяжда“, да „затлъстява“ със знания, което, в комбинация с неочистените страсти, разрушава духовното здраве. Идва ден, когато животът му се сгромоляса, съвсем по библейски, според Христовата притча за къщата, построена на пясък (Мат. 7 гл.).
В Христовото училище учителят трябва да преподава със слово и дело, като учи духовните си чеда как да се справят с изкушенията и страстите. Какво от това, че можеш да говориш за омоусиос, ипостас и перихорисис, докато си тръскаш цигарата в пепелника?! С такива „сухи“ знания можеш да станеш професор в някоя богословска школа, но не и в Христовото училище. В него изпитите не са теоретични. В него знанието се изпитва чрез практиката и нагоре продължават тези, които прилагат знанието в живота си. Споменатите гръцки термини са важни, но са за по-горните класове.
Обуздаването на страстите е задължително изискване към учителите в Христовото училище, независимо дали те са клирици или миряни. По думите на св. Василий Велики обуздаването им „води до спокойствие и тишина на душата… Страстите са вълни и ако се държиш над тях, ще бъдеш надежден кормчия на живота“.
Колко тъжна картина е Христов служител, който иска да е кормчия на другите, а сам е потънал. Преп. Исихий Йерусалимски казва: „Умът се ослепява от следните три страсти: сребролюбие, тщеславие и сластолюбие. Мъдростта и вярата, съвъзпитатели на нашето естество, не от нещо друго, а от тях са притъпени“.
Когато нелекуваните, но добре прикрити страсти се съчетаят с властова позиция в клира, се стига до уродливото явление „младостарчество“, за което сега не е времето да говорим.
Плътската нечистота (чревоугодие, пиянство, пушене) поне е видима и алармира, че човекът е още в началните класове на Христовото училище. Ако обаче година след година повтаря първи клас, такъв човек, според св. Йоан Кронщадски, загрубява духовно и става нечувствителен за Божия глас. Както за да стане медицински лекар човек се нуждае от здраво зрение и слух, така и за да стане духовен лекар му е необходима чувствителност за диагностициране и лечение на Божия народ. „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ (Мат. 7:5). Никой не би искал сляп лекар да лекува най-скъпоценното му сетиво. Затова здравомислещият човек е нормално да внимава за скъпоценната си душа. Посрещнаха Главния Лекар с поговорката „Лекарю, излекувай себе си“ (Лука 4:23). Странно ли е тогава, че и младшите лекари ще бъдат така посрещнати?!
Братя и сестри,
Казахме вече, че всеки, който не е неофѝт, в широкия смисъл на думата се явява учител. Не само към клирици, а към всички остарели в Църквата, но неузрели духовно християни се обръща с критика св. апостол Павел:
„Защото, макар и да бяхте длъжни според времето да бъдете учители, вие пак имате нужда да ви учат, кои са първите начала на Божието слово, и дойдохте до такова състояние, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло. Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство, без да полагаме пак основа на покаяние от мъртви дела и на вяра в Бога, на учение за кръщения, за възлагане ръце, за възкресяване мъртви и за вечен съд. И това ще направим, ако Бог позволи“ (Евр. 5:12-6:3).
Да израсне до учител (в уточнения вече широк смисъл на думата) е задължение на всекиго, който върви след Христос. Не за друго, а защото това е зрелостта, съвършенството. Сам Спасителят е задал такава цел – богоуподобяване: „Доста е за ученика да бъде като учителя си и за слугата да бъде като господаря си…“ (Мат. 10:25).
Св. апостол Павел изброява на евреите някои теми от програмата на „началните класове“ – все неща, свързани с очистването от греха, които, ако не бъдат усвоени, правят човека негоден както за Божието царство, така и за църковно служение. Това е категорично заявено на апостолския ученик Тимотей: „В голяма къща има не само златни и сребърни съдове, а и дървени и глинени; и едни са за почетна употреба, а други за долна. И тъй, ако някой се очисти от тия, той ще бъде почетен съд, осветен, приспособен за употреба на Господаря и приготвен за всяко добро дело“ (2 Тим. 2:20-21).
Чистият живот отваря врата за употребата на дадените ни от Бога дарби и това е своеобразен следващ етап в училището на Христос. Пастири, учители, благовестители, певци, иконописци – всеки човек има някаква дарба и трябва да я развива и използва за Божия слава. Но това може да прави, само след като започне да царува над страстите и това стане видно за свещениците! От тях, свещениците, той трябва да потърси благословение да се обучи при някой благочестив християнин, който е в такова служение.
Църквата не е клерикална общност, в която свещениците служат, а миряните само консумират. Свещеникът е треньор, но на терена се състезават неговите възпитаници. Той е офицер, но е повече в щаба, а на фронтовата линия са войниците. Впрочем, има толкова много родове войски и най-различни войнишки служби. Например, преп. Паисий Светогорец е възприемал себе си като Божи войник, Божи „радист“, и е отклонил предложението да стане свещеник…
Длъжни сме да положим здрава основа и да градим върху нея сградата на нашия духовен живот. Затова нека наваксаме пропуснатото поради леност и да „санираме“ пукнатините, причинени от греховете ни! Амин.
Храм „Света Троица“, гр. Плевен
