Мобилно меню

4.8823529411765 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (17 Votes)

Samaryanin

Проповед за Осма неделя след Неделя подир Въздвижение

Законникът от днешното евангелие и младият богаташ задават на Спасителя един и същ въпрос: „Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен?” (Лука 10:25). Спасителят препраща и двамата към божествените заповеди. „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си” (Лука 10:27). Христос представя двете заповеди, като синтез на цялото старозаветно Откровение. Книжникът потвърждава, че „да любиш ближния като самия себе си е повече от всички всесъжения и жертви” (Марк 12:33).

Чрез притчата за милостивия самарянин Христос подчертава различните отношения към пострадалия от разбойниците юдеин и най-вече контраста между отношението на свещеника и левита, от една страна, и отношението на самарянина, от друга.

Съществували са две силни основания свещеникът и левитът да помогнат на пострадалия: първо, става въпрос за пострадал юдеин, второ, подобава на първо място те да бъдат пример за конкретна любов към техния ближен. Уви, за двамата заповедта за любов към ближния остава единствено на теория. Това, което е трябвало те да направят, върши някой, от когото никой не е очаквал да го стори – един самарянин. Да се има предвид вековната омраза, съществуваща между юдеи и самаряни, дълбокото презрение на юдеите към самаряните, което се е изразявало в конкретно негативно отношение към тях.

Самарянинът обаче, преди да е самарянин, е човек, който не е притъпил човешките си чувства, както правят повечето. Узнаваме, че неговата милост не е останала просто едно вътрешно чувство, без външни последици. Той направил всичко, каквото е могъл да стори, без да се оплаква, че това му е коствало усилия, губене на време и средства. Според юдейското определение на думата „ближен” самарянинът не е бил ближен на пострадалия от разбойниците. Самарянинът обаче е станал ближен на пострадалия.

„На пострадалия пътник близките юдеи са станали чужди, а чуждият самарянин му е станал ближен”.[1]

Господ казва на законника: „иди и ти прави също така”, т. е. толкова хора са твои ближни, на колкото хора сам станеш такъв – обичайки ги и служейки им по конкретен начин.

Св. отци са се надпреварвали в даването на мистично тълкувание на притчата. Те виждат в Христос върховния милостив Самарянин. Новият Завет ни казва, че Христос е във висша форма нашият Ближен и върховен модел за следване, ако искаме да станем и ние ближни на заобикалящите ни хора. Св. Йоан Богослов казва: „Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си”; и добавя: „… и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята” (1 Йоан. 3:16).

Евангелският текст обаче не ни внушава непременно подобно отъждествяване. Поуката от притчата е ясна: ако един чужденец, какъвто е бил самарянинът, е станал ближен на попадналия сред разбойниците юдеин – т. е. ближен на човек, който, ако не беше изпаднал в това жалко положение, дори не би благоволил да отговори на поздрава на презирания схизматик, – това означава, че всеки от нас е длъжен да стане на всекиго ближен. Дори на най-големия си враг. Защото пред любовта, към която ни призовава Евангелието, не съществуват врагове. Имаме само братя.

По един най-настоятелен начин тази притча ни призовава да станем ближни на всекиго в практическия смисъл на думата, посредством дейна любов.

Колко много са днес изпадналите между разбойници и които загиват, ако не им се притече някой на помощ! И покрай колцина минаваме без да се смилим и без да им послужим – така, както ни призовава да го сторим Христовата заповед за любовта към ближния!

Мнозина имат нужда от нашата телесна помощ. Нека да не забравяме, че всички бедняци, лишени от храна и облекло, всички болни и онези в затворите, нуждаещи се да ги посетим, всички хора, които, виждайки ги, ние подминаваме, ще бъдат свидетели против нас на Страшния Христов съд.

Съществуват обаче и хора, по друг начин ранени, които са заплашени неизбежно от една още по-страшна смърт. Това са всички, които по пустинните пътища на живота без Бога са били ранени от разбойниците-дяволи и носят дълбоките рани на пороците и греховете. Малцина са имащите очи да видят безнадеждното състояние на тези хора. Още по-малко пък са тези, които, виждайки ги в това отчаяно положение, са готови да им станат ближни и да им протегнат една спасителна ръка.

Много по-лесно е да се правиш, че не виждаш „полумъртвия”. Или да намериш оправдание, че той не е всъщност толкова много ранен и може сам да се изправи… О, колко оправдания си намира липсата на любов. И все пак, тя е непростима. Липсата на нашата любов за другия представлява смърт. Смърт, за която ще отговаря всеки от нас, който е отминал с равнодушие.

Истинската любов към ближния постоянно ни води напред. Ако я имаме, никога не ще се задоволим с това, което сме сторили. До каква степен сме станали ближни на нашите братя и изобщо колко от тях ги имаме за ближни. Само така ще превъзмогнем ужасното блато на духовната стагнация, в което безпомощно се мъчат толкова много от днешните „християни”. Само тогава ще разберем какво точно означава всъщност да си християнин. И колко възвишено и колко спасително за нашия ближен е това небесно призвание.

Иди и ти прави също така! Словото, мой възлюбени братко, е Христова заповед за мене и за тебе. Заповед, от която нито аз, нито ти имаме как да се отървем, без с това да изпаднем от благодатта на любовта, т. е. без да компрометираме нашето наследяване на вечния живот, от условията на който се е интересувал законникът.

Достатъчно силно ли отеква тази заповед в ушите на нашите сърца? Уважаваме ли и обичаме ли нашия Учител и Господ достатъчно – така, че да преминем незабавно към дела?

Превод: свещ. Кирил Синев

Mihoc, V. Pr. Predici exegetice la duminicile de peste an, Sibiu 2001, p. 185-189. Настоящият текст не е цялата проповед на отец проф. Михок, а извлечение на нейните основни идеи. Според румънския календар Осма неделя след Неделя подир Въздвижение е Неделя 25 след Петдесетница. (бел. прев.).

[1] Думи на английския поет Уилям Уърдсуърт (William Wordsworth), цитирани по: Plummer, A. Critical and Exegetical Commentary on the Gospel According to S. Luke, Edinburgh 1964, p. 289.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua3qk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.