II Неделя след Неделя подир Въздвижение. Покров на Пресвета Богородица; св. ап. Анания; преп. Роман Сладкопевец; преп. Йоан Кукузел
Литургийно свето евангелие:
Рече Господ: както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. (Лук. 6:31-36)
„Обичам” означава „жертвам се”
За да стане някой вярващ човек поданик на царството Божие, за да получи награда и за да се нарече „син на Всевишния”, е необходимо да изпълни най-първата и велика заповед за любовта, за която става дума в днешното свето евангелие. Може би думите на евангелския текст ни се струват тежки и непостижими. Може би не се съгласуват със съвременния дух на живота, който изисква от човека да бъде гъвкав и дипломатичен. Може би също така вътрешното ни „аз” да противодейства инстинктивно на тази заповед. Въпреки всичко, това са думи на нашия Господ Иисус Христос, които ни показват пътя на освещението и на богоуподобяването. Онзи, който не обича истински Бога и човека, не може да се спаси, та дори да стане скелет от пости и страдания, дори да познае цялото богословие, дори да пострада мъченически и да бъде в голямо утеснение, дори да достигне с вярата си до чудотворство. Както свети апостол Павел подчертава в „Химна на любовта”: „по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:18).
Идолопоклонство с християнска външност
Макар и любовта да е всемирен постулат, при осъществяването ѝ се появява непреодолимата пречка на човешкия егоизъм. Хората не са предразположени да живеят, нито да предават себе си в неволята на ближните. С удоволствие проявяват любовта си до този момент, в който не се засегне личният им интерес. От мига, в който почувстват, че с поведението си рискуват своя личен интерес, изоставят усилието си или дори заменят проявената любов с неумолима омраза и злост. Няма да бъде преувеличено, ако някой ни определи като идолопоклонници с християнска външност. Вече 2000 години проповедта за любовта всекидневно звучи в християнски свят, а ние не преставаме да следваме заповедта на Моисеевия закон: „око за око и зъб за зъб”. Днес, когато се изричат толкова много думи за любов, човечеството страда от нейната липса. И още: когато някой я срещне, не намира истинска любов, а среща чувствена, емоционална, егоистична, лицемерна любов.
Любовта е жертва
Искаме любов, но започваме да строим без основите. Непоклатимата и здрава основа на любовта е жертвата. „Обичам” означава „жертвам се”, „понасям”, „смирявам се”. Умирам, за да живееш. Мълча, за да говориш. Любовта означава: доближавам се до един болен от заразна болест и не се страхувам. Навестявам един затворник, без страх от това, че ще бъда злословен от другите. Давам назаем на този, който няма, за да ми го върне. Правя добро на този, който ме клевети. Хваля този, който ме осъжда. Моля се за врага си. Не гледам на неправдите, които е извършил спрямо мен ближният ми. Прощавам на врага си. Правя това, което искам и другите да правят на мен.
Пример за нас, по непроходимия и стръмен път на любовта, е „разпънатата любов” на Иисус Христос, Който пожертва Себе Си за нашето спасение и понесе Кръст и смърт за нашето възкресение и живот. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).
Живот без любов е ходене в мрака
Любовта трябва да бъде характерен признак за всеки съзнателен християнин. Тя е светлината, която осветява живота на християнина. Тя е светлината, която облагодатява живота ни. Живот без любов е ходене в мрака и в смъртта. „Който не обича брата си, пребъдва в смърт” (1 Йоан 3:14). Животът в любовта е живот в Бога, защото „Бог е любов” (1 Йоан 4:16).
Не можем да кажем, че обичаме Бога и същевременно да мразим човека до нас. Според апостола на любовта, светия евангелист Йоан, „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Йоан 4:20). Двата вида любов – към Бога и към човека – са в неразривно единство помежду си по такъв начин, че когато отслабва единият, отслабва и другият. Щом изчезне едната любов, изчезва и другата. И когато едната нараства, нараства и другата. Онзи, който истински обича Бога, обича и човека. Удивителна е любовта на светиите! Те изразявали своята любов към Бога като любов към човека, защото вярвали, че човекът е „Божий образ”.
Човекът на любовта
Показателен е случаят, за който се разказва в древната книга „Отечник”. Някога един старец-подвижник нарамил кошниците, които през цялата година плетял и тръгнал за Александрия, за да ги продаде и да събере средства за житейските си нужди. Докато слизал от планината, в един дол срещнал да лежи прокажен човек, увит в дрипавите си дрехи, срещнал един жив мъртвец. Погрижил се за раните му, обърнал му внимание, почистил го и му дал да яде. Щом се съвзел, прокаженият помолил подвижника да го вземе със себе си в града. Без да се уплаши от проказата, светият старец го положил на рамото си и го занесъл до града. „Къде искаш да те оставя”, попитал аскетът. „Където отидеш ти”, отвърнал прокаженият. Така старецът се спрял заедно с прокажения на ъгъла на един оживен път, за да продава там ръкоделията си. Когато продал първата кошница, прокаженият му рекъл: „Гладен съм”. С парите от продадената кошница, старецът купил храна и го нахранил. Щом продал втората кошница, прокаженият пак рекъл на аскета: „Студено ми е”. С парите от втората кошница, старецът купил дреха и го облякъл. Щом продал и останалите кошници, прокаженият пак казал на аскета: „Сега искам да ме заведеш в банята, да ме измиеш и да се погрижиш за мен”. Светият старец дал всичките си пари и се погрижил с голяма любов за прокажения. И щом го оправил, почистил, измил, нахранил, погрижил се за него и бил готов да се разделят и да се върне в отшелническата си килия без пари и без храна, старецът се обърнал, за да се здрависат. В този момент видът на прокажения се изменил, лицето му станало като на ангел и казал: „Бъди благословен, човече на любовта”. И прокаженият, който всъщност бил ангел, изчезнал.
Който дарява любов, служи на Самия Бог.
Който дарява любов, живее с Бога.
Който дарява любов, става приятел на Бога.
Божията заповед
Само ако имаме любов, ние ще проявяваме своята християнска същност в поведението си. Нека обичаме истински, както ни обича Христос. Нека не се грижим за себе си. За нас се грижи Христос. Да се намираме винаги близо до човешката болка, присъствието ни в нещастието и в любовта на ближния да бъдат непрекъснати.
Където има страдание, изпитание, бедност, безнадеждност, загуба, печал, нека се опитаме чрез немощта си, чрез думите на любов и чрез молитвите си да донесем надежда и радост. Нека да отворим сърцата си към всички. Без оглед на религия, националност, етнос, социална класа, политика и идеология. Нека не забравяме Христовата заповед: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Йоан 15:12).
Любовта, както учеше и живееше Христос, и всички богоуподобени светии на Църквата, е сила, която ни съединява с Бога и с другите човеци. Тя е Божествена светлина, която свети в мрака на планетата и на греха.
Днес, когато се измъчваме вътре в егоцентричната буря на тревогата и страха, единствената ни надежда е Бог, Който обитава само в сърцата на тези, които обичат (1 Йоан 4:12). Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 51, 2017г.
www.facebook.com/nevrokopska.eparhia
