Десета неделя след Петдесетница – преп. Максим Изповедник; св. Тихон, еп. Задонски
Литургийно св. евангелие (Мат. 17:14-23)
Маловерието ражда неверие
Когато хората се молят на Бога за неща, противни на Неговата благост и вредни за техните ближни, понятно е, че молитвата им няма да бъде удовлетворена. Но често пъти те се молят за добри неща и благи цели и пак молитвата им остава нечута. Причината за това е в човешкото непостоянство в молбата и главно в тяхното маловерие. Ние много пъти се молим уж с вяра, но още когато произнасяме молбата, допускаме в душата си съмнение, че Бог ще я удовлетвори. Това съмнение още повече се засилва от влиянието, което могат да имат над нас безверниците. А по този начин с маловерието се отблъсква щедрата ръка, от която се иска желаното. Значи, подир греховността, маловерието е главната причина за това молитвите и делата на хората да остават безплодни. Прочетеното днес евангелие потвърждава тази истина.
Истина е, че апостолите повярвали и тръгнали подир Христа Спасителя. Ала тяхната вяра дълго време по слабостта си приличала на любопитство. Те гледали с удивление на чудотворните дела на Тогова, Когото последвали като Учител на истината. Спасителят знаел добре за тяхното маловерие. Но Той ги избрал да станат истински носители на вярата и постепенно ги подготвил за това. Той им говорил, че делата, които Той върши, и те ще вършат (срв. Иоан 14:12). Но когато те се опитали да сторят такива дела, не сполучили. Навярно, защото не били утвърдени още от Дух Свети и не притежавали силата на вярата. Такъв е случаят с опита да изцерят бесноватия син на нещастния баща.
Те не сполучили, но Христос веднага изцерил момчето. Апостолите все още не могли да разберат причината за своето безсилие да подражават в делата на Учителя си. Тогава насаме Го питат: защо те не могли да изгонят беса. И Христос им пояснява причината за това. Тя е в тяхното маловерие. „Ако имате вяра, колкото синапово зърно – казва Той, – щяхте да сторите това; ако имате толкова малко зрънце вяра, щом речете на тая планина: „Премести се оттук – там“, ще се премести. Защото за вярващия няма нищо невъзможно“.
Маловерието е безсилие
Твърде дълбока поука съдържа този евангелски откъс. Той потвърждава истината за благотворното значение на вярата в живота. Знаем, че мнозина се молят да придобият желани неща, да постигнат въжделени цели, искат да извършат велики подвизи. Ала малцина сполучват. Главната причина за несполуката на мнозинството е тяхното непостоянство. Безсилието им е в тяхното маловерие. Това ни говори Словото Божие. Апостолите навярно са отправяли поглед към небето, произнасяли са молитви преди да опитат да изцерят болния. Ала напразно. У тях липсвало условието за извършване на великия подвиг, липсвала им сила на вярата…
Нерядко това същото става и с хората. Техните опити, техните молитви и моления често остават незадоволени поради тяхното маловерие. Защото маловерието е безсилие. То не може да стигне до божествения извор на благодатта, не може да се залови за ръката на щедростта. На това нещо е способна вярата. Способна е тя дори и тогава, когато е малка „колкото синапово зърно“ (Мат. 17:20). Изисква се само тя да бъде чиста, искрена, незасегната от микроба на съмнението. Изисква се да не бъде засенена от сянката на отрицанието; пътят ѝ за общение с Бога да бъде открит и свободен. При това условие само тя може да черпи от Извора на всемощната сила и неизчерпаемите блага. Апостолите постепенно се убеждавали в тази истина, затова се обърнали към Спасителя да Го молят да усили у тях вярата (Лука 17:15).
Следователно, в чистата, макар и малка вяра е залогът за напредъка и спасението. Ала за нещастие, в наше време твърде малко хора имат такава вяра и твърде рядко се ползват от нейната сила. Мнозина живеят сега между вярата и неверието. Влиянието на безверниците върху тях ги прави неопределени и колебливи. Истина е, че някои от тях се молят и чувстват като хора на вярата, но неволно, може би, постъпват като хора на безверието. В това разделение се крие тяхното безсилие – и в молитвата, и в делата. И душата им шепне, и фактите говорят къде е истината и блаженството, но страстите задавят този глас и изопачават истината. И силата на вярата намалява…
Някога Моисей пратил съгледвачи да огледат обетованата земя. Когато се върнали, едни от тях разказвали за плодородието и големите богатства на тая земя. „Там тече мед и мляко, да отидем по-скоро и да я завладеем. Тя ни е обещана от Бога“. Но имало измежду тях и страхливи, които говорели противното. „Страшна е земята, в която искат да ни водят, – казвали те, – тя изяжда своите жители“ (срв. Чис. 13:28, 31, 33). И народът вярвал повече на противниците на Божия обет (обещание) и се страхувал да завладее земята.
Същото става и в наше време с обета (обещанието) на вярата. Когато ни се говори колко правда, любов, мир, светлина, колко благà и чудотворения ни обещава Евангелието, издигат се гласове, които говорят противоположното. Тези отрицателни гласове заплашват, че Словото Божие правело хората невежи и ги водело към мрак. И, за нещастие, безверниците биват повече слушани – обстоятелство, което пречи да се усили вярата у народа. Хората се колебаят и продължават да живеят в немощно маловерие, вследствие на което не получават отговор на своите молитви към Бога.
Вярата твори чудеса
Какво е направила вярата за нашия народ? Чудеса! Свидетелства за това историята. Вярата извади българския народ от езическия мрак в евангелската светлина на истината и свободата. Вярата укрепи неговото самостойно държавно битие. Тя го опази през многовековното робство, тя опази неговите национални чувства, добродетели и традиции. Тя го възроди, просвети и вдъхнови с нови сили да се бори за свобода и независимост. И сега пак тя, и само тя, разпръсква лъчи от светлина на любов, правда и братство в сърцата. И сега тя, сред много разрушителни фактори, насажда истинска култура и просвета. Тя едничка твори и чудотвори…
А какво е сторило маловерието? Нищо повече, освен нещастия и злополуки за народа. То доведе сектантството и безверието. То създаде богомили и адамити, които подкопаха основата на родната свобода и независимост. То разедини и порази народната сила, разруши народното благосъстояние и доведе до петвековно робство. То и сега руши моралните устои у народа. То и сега създава безверието, което е причина за липсата на правда, братолюбие и мир. Защото безверието е извор на егоизма, алчността, омразата, завистта и раздорите…
И тъй, неверието е немощно. То води до морално падение и гибел. Вярата, напротив, е благотворна и чудотворна сила. За нас и за нашия народ тя е извършвала чудеса. И ние можем да кажем заедно с апостол Павел: българският народ с вярата е побеждавал царства, вършил правда, получавал обетования, избягвал гибелта си, укрепвал е, побеждавал и прогонвал чуждите пълчища (срв. Евр. 11:33-34). А при маловерие той се заразявал от безверие, изпадал в морална поквара, която му докарвала катастрофи и злополуки.
Прочее, като се има предвид всичко това, нека с всички сили пазим искрата на вярата в сърцата си и усърдно да молим Бога да увеличава у нас този благотворен дар. Нека подражаваме с вярата и добродетелите си на нашите славни прадеди, които със своята вяра опазиха от погибел нашия народ. Сами да помним и младите поколения да учим, че безверието води до безсилие и гибел и че само с вярата, дори ако тя е колкото синапово зърно, може да се вършат велики дела – планини да се преместват. Във вярата е истинският напредък и култура. Тя е силата, която е творила, твори и ще твори во веки веков. Амин.
1920 г.
* Публикувано в: Православен глас, бр. 44, 2017 г.
www.facebook.com/nevrokopska.eparhia © Неврокопска св. митрополия
