От днешното Евангелие разбираме, че Господ е живял с хората, бил е обърнат към тях. След като изцерил техните болни близки, Той видял, че хората са гладни, смилил се над тях и умножил хляба.
За да са успешни човешките отношения, техният език трябва да бъде езикът на милостта, а не юридическият език. Така че да не казваме „тези са моите граници, а онези са твоите“, „това е моето право, а онова е твоето“. Този юридически език е влязъл в употреба между светските хора, но той е недостатъчен и неефективен. Най-добрият език е езикът, който извира от сърцето и се влива в другото сърце.
Иисус се смили над хората, след това взе петте хляба и двете риби. Забелязваме, че храните, които взима Той, са от всекидневния живот на народа. Хората, живеещи около бреговете на Тивериадското езеро, са се хранели с хляб и риба. Но Евангелието тук има по-дълбок смисъл: хлябът става след това символ на Тялото Христово. А рибата за първите християни е символ на Христос, Негов образ, защото буквите на думата „риба“ на гръцки език, които са пет на брой (ΙΧΘΥΣ), представляват първите букви от думите: „Иисус Христос, Божи Син, Спасител“.
Иисус поиска да ги подготви за приемането на факта, че Той ще им даде нещо повече от хляба и рибите. Евангелието посочва този символичен смисъл, като казва: „Благослови, разчупи и даде“ (Мат. 14:19); а това са същите думи, казани и на последната вечеря, когато Той дава Своето тяло и Своята кръв на учениците Си.
Йоан, любимият Христов ученик, в своето евангелско повествование, когато споменава за чудото, което ние днес прочетохме от Матеевото благовестие, отбелязва, че Христос, като размножава хляба, има предвид някакъв по-дълбок смисъл. И затова евангелистът споменава за една известна проповед, която е проповедта за слизащият от небето Хляб: Не както бащите ви ядоха хляб в пустинята и умряха, но който яде от този Хляб, ще живее вечно. После Иисус им обяснява, че Той ще пребивава с тях, а и те ще пребивават с Него, ако осъзнаят, че Той е, Който ще изкупи хората и Който ще остави на учениците Си Своето присъствие помежду им под формата на хляб и на вино.
Да обърнем внимание тук, че Иисус поглежда към небето, а след това дава. Човек не може да даде, освен ако не вземе от небето. Това, което излиза от едната ръка, отива в другата. А извиращото от едното сърце, в друго се влага. Но извиращото от сърцето може да е нечисто, защото от препълнено сърце говорят устата (Лука 6:45).
Това, което дава сърцето, е или чистота, или тление. В сърцето се съдържа целият свят, светът с неговите бури и похоти. Затова да кажа на друг човек „обичам те от цялото си сърце“, това нищо не означава. Понеже може да се окаже, че аз го обичам с някаква користна, експлоативна, похотна любов. Важното е Бог да излиза от нашето сърце, от него да извира Светият Дух, за да можем да обичаме. И затова в евангелския откъс се казва: „Благослови, разчупи и даде“. Важното е да даваме, докато сме в благословията, в Божията благодат и в светостта. Всяко друго даване е прахосване или душевна страст, или възползване.
Не е важно дали аз ще остана в сърцата на хората, защото съм преходен; важното е те да се обърнат към Бога, своя Дарител, и да разберат, че са получили хляба си по чудодеен начин. Това е среща, която не се случва между човек и друг човек. Това е срещата на Присъстващия Бог в човека, когото Той изпраща при другия човек, за да го обикне.
Материалната благотворителност не е нищо друго, освен символ, начин и възпитание, за да се упражняваме в съвършената благотворителност, благотворителността на любовта и чистотата, изхождащи от обòженото сърце към сърцето, което желаем да се обòжи. Всяка благотворителност, лишена от това, е без никаква стойност. Да даваме, означава да отдадем всичко: нашето внимание, нашите грижи, нашето здраве, нашите дни и нощи. Трябва да отдадем целия си живот, по примера на нашия Учител. Иначе не може да се говори за благотворителност.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. „Моето паство“, бр. 31, 2017 г.
