Скъпи отец Стояне, обични брате в Христа,
Получих писмото ти и бързам да ти отговоря, защото вярвам, че то е изпратено и до мене. Тия дни тук беше много студено, а аз съм дежурен на гробищата. Чувствах се малко премръзнал и уморен от студения вятър на постоянната незаинтересованост, в която живеем. И изведнъж писмото ти ме прегърна като топла грижа на близък човек. Като благодатното слънце на Църквата, което е призвано винаги да стопява ледената покривка на човешката безсмисленост. Защото и това е Църквата – хората да се интересуват едни от други.
Може би под влиянието на смъртта, с която всекидневно се сблъсквам, в последно време не ме напуска мисълта за това, как бързо тече времето. „Случайно”, при едно преподреждане вкъщи, попаднах на книга от детството ми. Сигурно и ти си я чел като малък – тя е любима на всички момчета – „Айвънхоу” на Уолтър Скот. И ето, виж ме, сега косата ми е бяла, а сякаш беше вчера, когато пак държах тази книга. И се вълнувах. По-късно даваха и един руски филм по нея. Днес вероятно би ми изглеждал бутафорен, но тогава беше страхотен. С песни на Висоцки, които разказваха, как трябва да се чете подобна книга. Да се свържеш с героите, да намразиш подлеците и палачите. И ако някой от добрите случайно умре в битка, да излезеш извън кожата си от скръб за това, че той има късмета да умре в такива обстоятелства, а не ти. Само чаках момент да остана сам и вземах един червен пластмасов меч. Сигурно и ти си имал такъв. Едно време всички играчки бяха еднакви. Вървеше в комплект с щит и нещо като прабългарски шлем с перо. Вземах този меч и до смърт се дуелирах с бруталните тамплиери, които се опитват да завладеят страната в отсъствието на нейния крал. Понякога те бягаха, а аз скачах на облегалката на един фотьойл и препусках след тях. Не спирах да ги гоня, докато не ги унищожа напълно. Особено онзи мрачен тип – техния предводител Браян де Боа Гилбер. Мили спомени. Дори не разбрах, кога пораснах…
Не че в това да пораснеш има нещо лошо. Не е задължително да оставиш мечтите си, когато станеш голям. Наистина, никога не отидох във Великобритания, но това, което Бог приготви за мене, е несравнимо по-голямо. Ти наричаш митрополит Йоан – пастир. И добре правиш. Този пастир точно на днешния ден, в който получих писмото ти, ме посвети в рицарството за Христа. Облече ме в бронята на правдата, обу нозете ми в готовност да благовестя мира. Даде ми щита на вярата, с който се угасят всички нажежени стрели на лукавия, сложи на главата ми шлема на спасението, а в ръката ми постави духовния меч, който е Божието слово (Еф. 6:14-17). Строи ме в редица на славни воини, при споменаването на които човек трябва да потреперва от възхита. Като Великия Атанасий. Когато нечестивият император Юлиан свалил маската на християнин-философ и започнал жестоко да преследва вярващите, Александрийският светител казал на паството си: „Облаче е, ще премине”. Всички треперели от ужас - какво ще стане, а свети Атанасий виждал тиранина като „облаци и мъгли, от буря разнасяни” (2 Петр. 2:17). Или пък като Великия Василий. Някой си висш държавен чиновник се опитал да му направи забележка как да вярва. А Кесарийският светител отговорил така, че онзи възкликнал: „Досега никой не е говорил така с мене”. А свети Василий казал: „Сигурно досега не ти се е случвало да говориш с епископ”. Или пък като светите 26 Зографски мъченици, изгорени заради вярата си от нечестивите кръстоносци. И сега сияят като светила на небето. Кой може да ги преброи? Ние с тебе сме техни наследници.
Първият инстинкт на моето повярване в Христа беше да пожелая след смъртта ми Бог да ме постави някъде, където са тези герои на духа. Тези, които доказаха, че Евангелието е живот, а не просто философска книга. И ето, сега ти ми напомняш за този мой пръв инстинкт. Къде ще бъдем след смъртта? С тях или с някой мрачен облак, затулил за миг небето, а после продължил пътя си към мрака? Сам знаеш, че когато направиш опело, първите минути след края му можеш да мислиш само за това – къде ще се денем и ние…
Сега си говорим за някакви подписи срещу някой си нов последовател на Браян де Боа Гилбер. И пред менε са същите онези тамплиери, с които се сражавах в детството си с онзи червен пластмасов меч, представяйки си, че съм Айвънхоу. Как точно е станало така, че съм „поумнял” толкова много, че да се страхувам от нещо, което никак не ме е плашело, когато бях дете? Наистина нелепо. Пишеш за този израз „Подписвате си смъртните присъди, като слагате името си в петицията”. Прав си. Така казват. Но нали трябваше да искам да съм на мястото на героя, който може да бъде убит в схватка? Гледах един клип в интернет, как се бяхте събрали след избора на дядо Йоан в катедралата. Вероятно спонтанно. И пеехте на Пресвета Богородица. Беше възхитително. Най-църковното нещо, което съм виждал в живота си. Простичкият възторг на вярващия от това, че Божията Майка го е спасила от беда. Не обичайното мрънкане. Бяхте като деца, притиснали се до Майка си. Как ми се искаше да бъда до вас! Ето, сега ме питаш, дали в мене е имало страх. Не казвай на никого – ще ти го прошепна в ухото: „Съвсем мъничко”. Но не бързай да се разочароваш. И Айвънхоу го беше страх понякога. Не за себе си, разбира се, а за хората, които обича. Но не спираше да върти меча.
Ще ти кажа обаче, къде е упованието ми. По време на всички битки в книгата се появяваше някакъв странен черен рицар. Винаги, когато изглеждаше, че тамплиерите ще победят, той се намесваше, накланяше везните в полза на добрите и после изчезваше. Сигурно си спомняш, кой се оказа този рицар накрая. Самият крал Ричард Лъвското сърце. Такава е и моята вяра. Вярвам, че колкото и да нахалстват тамплиерите да превземат Църквата, това няма да им се удаде. Не защото аз или някой друг сме се подписали някъде. А защото сред имената в подписката е и това на Иисус Христос. Както в книгата, така и тук, някой се опитва да завладее територия, без да е взел предвид Царя на славата. Без да е взел благословение от Него.
Искам да ти отговоря и на това, което казваш за хайдутите. В „Айвънхоу” много сериозна роля играеше и Робин Худ с неговите „разбойници”. Помниш ли я песента на Висоцки? В нея се казваше, че ако някой дава награда за непокорната ти глава, най-надеждното място, където можеш да се скриеш, е гората на Робин Худ. Той и неговите момчета няма да те оставят да се провалиш и ще ти се притекат на помощ.
И тъй, вярвам, че ако такива мисли вълнуват мене, последния от софийските свещеници, колко ли по-храбри са моите събратя!
Целувам светата ти десница, прося молитвите ти и оставам в Христа твой брат и съслужител – В. Д.
Публикувано в: Православен свят
