Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (33 Votes)
Как стигаме до Бога и кога започва вярата ни? Тези въпроси терзаят мнозина християни. Има ли определен момент, в който ставаме вярващи или това се случва неусетно? Опитът показва, че в живота на всеки човек е различно. Общото е, че вярата променя човека. За някои това става рязко, при други - постепенно.

Евангелският разказ в Лука 5:1-11 ни разкрива началото на пътя във вярата за св. ап. Петър. И той, както и другият първовърховен апостол, св. Павел, поема подир Иисус Христос след драматична промяна в гледната си точка към света (срв. обръщането на Савел/Павел в Деян. 9:3-9).

В евангелския откъс, известен още като разказ за богатия улов, се срещаме със Симон, който още не е станал апостол Петър, а е рибар от Витсаида, крайбрежно селище източно от Капернаум. В неговия живот всичко е подредено и следва точни правила: той е рибар, защото и неговият баща е бил такъв, и дядо му, и предците му. Като наследник на рибари той владее изкусно този занаят. Но Петър е и човек с горещо сърце и чувствителна душа. След няколко срещи с Иисус Христос (Който провядвал в юдейските синагоги, Лука 4:44) той е запленен от личността на Учителя. И ето, в описания в евангелския разказ ден Иисус Христос идва на брега на Генисаретското езеро и избира именно лодката на Симон, за да проповядва от нея пред събралото се множество народ.

В началото разказът сякаш се развива на две нива. На преден план е Учителят, Който говори. Народът се тълпи, за да чуе думите Му, и Той е принуден да влезе в една от рибарските лодки, та да Го чуват по-добре, тъй като звукът се разпространява по-добре по водата, отколкото по въздуха. На втори план обаче ние виждаме личната драма на рибарите – Петър и неговите другари, които цяла нощ безуспешно хвърляли мрежите си във водите на езерото и нищо не уловили. А без улов няма прехрана. Уморени и отчаяни, те „плавеха мрежите” (ст. 2), приключвайки с опитите си за риболов през този ден. Въпреки умората Петър не отказва на Учителя да Го качи на лодката си, за да може да говори на народа. Но и Иисус Христос не е безразличен към проблемите на рибаря: „А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото и хвърлете мрежите си за ловитба” (ст. 4). Той разбира, какво означава за Петър и другарите му да се върнат при семействата си без улов.

Симон е изненадан от предложението на Учителя, но като опитен рибар разбира безсмислието на това усилие: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме”. Петър познава езерото, движението на рибните пасажи, кога има смисъл и кога не си струва да се правят опити да се лови риба. Той уважава Учителя, чувства мъдрост и сила в думите Му, каквито не е усещал досега. Но какво разбира Той от риболов? В подредения свят на Симон синовете на дърводелците са дърводелци и не разбират от риболов, редът се поддържа от спазването на правилата и предписанията.

Христос знае това, знае терзанията на Симон, но го предизвиква. И рибарят се съгласява: „по Твоята дума ще хвърля мрежата” (ст. 5). Той е сигурен, че няма да уловят риба, но иска да докаже това и на Учителя, за да види и Той, че Петър си разбира от занаята.

За всеобща изненада обаче празните дотогава мрежи се препълват и раздират от големия улов, който напълва и двата кораба дотам, че да има опасност да потънат (ст. 6-7). Извършеното от Христос чудо разбива подредения свят на Симон. Той открива, че Наставникът (επιστάτα - така Го нарича в началото, ст. 5) е Господ (κύριε - както се обръща към Него после, ст. 8). Иисус Христос е Този, Който запълва недоимъка и липсата във всяко нещо, премахва страданието, възстановява пълнотата и дарява с блага.

В тези няколко минути светът за Симон се променя. Той е потресен от случилото се. Евангелистът казва: „ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях” (ст. 9). Думата „ужас” в българския превод дава негативен оттенък на чувствата, обхванали рибарите (тя е останала от славянския текст, където ужас означава удивление, смущение; в гр. оригинал думата е θάμβος – удивление, изненада, учудване от нещо необикновено и неочаквано). Това, което Петър, а и останалите рибари изживяват в този момент, е силна изненада и удивление, граничещо с благоговеен страх пред необикновеното събитие, пред чудото. Те най-добре са можели да оценят изключителността на станалото. Петър е бил сигурен в знанията и опита си на рибар. Станалото го убеждава в божествеността на Учителя. Разбира, че Той не е обикновен човек и наставник, щом може да промени обичайния ход на нещата и правилата, по които той живее.

В един момент светът на Симон се променя, сменя се гледната му точка. Сега той поглежда на света и на себе си като на съотнесени към Христос. Затова и „падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек”. В момента, когато разбира, Кой е Христос, Симон вижда колко жалък е той в своята „професионална” самоувереност, колко уязвима е убедеността му за реда на нещата в живота, за правилата и законите в природата. Симон вижда себе си спрямо Христос: грешен човек, изпълнен със страхове, страсти, комплекси, предразсъдъци. Той не е достоен да бъде заедно с Него. Светът на Петър се променя, той е открил една друга реалност, в която правилата и нормите не важат – нито природните, нито юдейските: „аз съм грешен човек”. В тези думи се излива покаянието на рибаря за недоверието и неверието му, за гордостта и самоувереността му… Петър е уплашен от мястото си в този нов разкрил се пред свят - света с Христос. Неговият свят току-що се е срутил (метафорично) и може би неслучайно действието се развива на поклащаща се (буквално) в езерото лодка.

С колко благост се обръща към него Христос в този момент: „не бой се; отсега ще ловиш човеци”.  Учителят го приема: не се страхувай, пред тебе се разкрива ново служение в настъпващото царство Божие.

Сега Симон с лекота изоставя целия си предишен живот – лодката, езерото, риболова - и се доверява на Учителя си, тръгвайки след Него. Оттук нататък той ще Му е верен, защото вече вярва в Него. Оттук започва пътят на вярата за Симон Петър, който ще е изпълнен с възходи („Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот; и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий", Йоан 6:68-69) и спадове („Но той се отрече от Него, като каза: жено, не Го познавам”, Лука 22:57), за да стигне до самоотвержена любов (да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам, Йоан. 21:15)  и да умре за Спасителя.

По същия начин и ние, уверени в своя професионализъм, умения, знания и опит, в ежедневието си забравяме, че Бог е този, Който дарява, Който е източникът на всяко благо и всеки дар. Колко лесно казваме, че сме вярващи, а колко малко се доверяваме на Бога, на Неговия промисъл и любов към нас. Много повече вярваме на собствените си сили, които най-често ни оставят без улов, подобно на галилейските рибари. Вкопчвайки се в реда и законите на своя свят, ние не оставяме Бог да прояви силата Си и да ни дари с чудо. Бързаме сами да свършим всичко. Пътят на истинската вяра започва с доверието в Бога, с упованието в Него и надеждата, че никога няма да ни изостави. И това е само началото. Пътят предстои.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xkf 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики