Искам накратко да ви поздравя с настъпилия празник. В тези дни слушате много за Божията слава, за онази нощ, вовеки благословена и единствена, за ангелските песни, за това как пастирите се отзовали с просто и цяло сърце и с ум, потопен в сърцата, на ангелския поздрав, как възприели думите: „Слава във висините Богу, на земята мир, в хората благоволение...”. Чухте също и как хора, умъдрени от дълбоко знание, изследвайки природата и знаците на времената, отишли при живия и въплътил се Бог, принесли Му дарове, поклонили Му се като на свой Господ.
Но не бива да забравяме, че през онази лъчезарна тържествена нощ, която така дълбоко ни умилява, се е случило нещо наистина страшно. Бог е станал човек, Бог, сътворил небето и земята, се е оказал бездомен странник на тази земя. През онази нощ Словото е станало плът, Божият Син – човек, и нито едно сърце не се е отворило, за да пожали младата майка, която е трябвало да роди Сина на Бога. И точно това не бива никога да забравяме, защото чрез него може да измерим, от една страна, безкрайното Божие смирение, безкрайната Му любов към нас и снизхождение, а от друга страна – вкаменялото безчувствие на нашите сърца.
Казвам „нашите”, защото това, което се случило тогава, се случва ден след ден на нашата жестока, студена земя. В днешната нощ по цялата земя, в множество страни бедняци, странници, бездомни хора, млади и стари, загубили силите си в непосилната борба с живота ще чукат по вратите на хора, които имат покрив, които имат хляб, които имат легло, за да спят и огнище, за да се стоплят. През тази нощ, когато прославяме пришествието на Бога на земята и говорим за Неговата безкрайна любов към нас, има хора, които ще се чувстват повече от когато и да било друг път изоставени, самотни; има болни, които никой не е посетил и за които тази нощ е самотна и страшна; има хора в затвори и лагери; има хора в лудници; и има просто хора на многолюдните улици в нашите големи градове, които няма къде да положат главите си.
Колко страшно е това!... След 2000 години, през които прославяме родилия се през тази нощ Син на Бога, ние не разпознаваме във всеки бродяга, във всеки бездомник, във всеки обезправен наш брат – иконата, живия образ на Христос. Колко е страшно това и какъв съд произнася то над нас, над нашето общество, над онази мнима правда, която уж живеем.
И за това, когато се вслушваме в ликуващата радост на тези дни, нека отворим не само сърцето си, но и своето строго съзнание за сирачеството, за духовното, телесно и душевно лишение на нашия свят. Да излезем от храма с ликуваща и действена, а не само със сърдечна, умилна любов и да започнем нов живот: да нахраним гладния, да подслоним този, който няма къде да спи, да се погрижим за този, за когото никой освен Бог не си спомня.
И нека Христос, Самият Христос, който избра за Свой път нищетата и лишението, нека Той да бъде по всички земни пътища спътник на онези, които остават под открито небе, в студа на самотата. Те, може би, ще погледнат към небето и ще изпеят „Слава във висините Богу...”, – но да продължат с думите, че в хората се е родило благоволение, няма да могат... заради нас. Нека тази година бъде година на творческо милосърдие, на внимателна грижа, за да не бъде въплъщението на Божия Син и споменът за онази лъчезарна, но и страшна нощ напразни за тази земя, която толкова обикна Бог, в която Той така вярва и на която Той подари такава надежда...
