Възлюбени в Господа всечестни отци, братя и сестри, обични сънародници,
През настоящата 2005 г. от Рождество Христово родната ни Българска православна църква отбелязва паметни исторически годишнини, спомня си за събития, оставили във времето неизлечим отпечатък върху духовната идентичност на нашия православен народ. Ето защо, когато ежегодно тържествено честваме възстановяването на патриаршеското достойнство на родната ни Църква, ние отдаваме почит на всички онези църковни и държавни дейци, благодарение на чиито усилия и ревност и ние сме православни християни, членове на “едната, света, съборна и апостолска Църква”, в която е обещаното ни от Господа спасение.
1140 години ни делят от деня, в който с потапянето си в кръщелния купел равноапостолният св. цар Борис-Михаил (852-889; †907 г.) запечата завинаги духовната принадлежност на своя народ към спасителната вероизповед на св. Православие. С това свое лично и държавническо решение той застана редом до онези благочестиви владетели, които по Божи промисъл и по примера на богоозарения св. Константин Велики (306-337 г.) изпълниха завета на нашия Спасител: “Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19). С дълбока вяра и осъзната отговорност за спасението на поверените му от Бога поданици св. цар Борис-Михаил стана не само равноапостолен покръстител на нашия народ, но и вечен небесен покровител на всички наследници на неговия престол, които съхраниха чистата и неповредена вяра в разпнатия и прославен наш Господ и Спасител Иисус Христос.Пет години след покръстването делото на св. цар Борис-Михаил се увенча с учредяването на поместната Българска църква на 4 март 870 г. - още една паметна годишнина. В началото младата ни Църква бе учредена като автономна архиепископия под духовното ръководство и каноничното ведомство на Константинополската патриаршия, откъдето беше прието и св. Кръщение. Постепенно Българската църква уверено тръгна по пътя на автокефалията, с която се сдоби официално още при управлението на св. цар Петър (927-969 г.), а три столетия по-късно през 1235 г. и съборно - по силата на изразеното в Лампсак единомислено решение на всички източни патриарси.
Това съборно решение дойде в резултат не само от политически или дипломатически съображения. Преди всичко то беше свидетелство за неповредената православна вероизповед на Търновската Българска църква, признание за нейната особена, по Божи промисъл отредена роля - да бъде стълб на Православието в смутните времена на разделената от кръстоносците Източна Римска империя. В последвалите почти две столетия Търновската патриаршия успя да оправдае доверието на своите старши сестри-църкви и със своята ревност по чистотата на църковното учение доказа на дело, че справедливо е била отличена с патриаршеско достойнство.
Събитията от втората половина на деветнадесетото столетие поставиха българското църковно изпълнение пред тежки изпитания. Несправедливо унищожената през 1767 г. българска църковна самостоятелност беше възстановена, макар и с цената на канонически проблеми в отношенията с майката-църква – Вселенската патриаршия. Преди 135 г., на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис издаде така дългоочаквания от всички православни българи Ферман за учредяване на Българската екзархия. Непримиримостта в позициите неизбежно доведе до налагането на схизма на Българската църква, продължила десетилетия наред – чак до 1945 г., когато, месец след избора на Екзарх Стефан (21.01.1945 г.), на 22 февруари с. г. достопечалната и за двете църкви схизма беше вдигната и Българската екзархия възстанови каноничното си общение с “едната, света, съборна и апостолска Църква”. Днес от тези паметни събития ни делят само 60 години – шест десетилетия, в които родната ни Поместна църква успя да възстанови помрачения от разделението свой авторитет и отново получи съборно признание на Патриаршеското си достойнство (10 май 1953 г.) - събитие, за което с радост си спомняме и в днешния ден!
Споменатите годишнини са наистина най-значимите и паметни за нас, но те далеч не са всичките. Освен тях през 2005 г. можем да се спомним още и за:
– блажената кончина преди 130 г. на големия български църковен иерарх Иларион Макариополски на 4 юни 1875 г.;
– 90 г. от кончината на бележития Български Екзарх Йосиф (1840 – 1915 г.);
– откриването на Пловдивската духовна семинария преди 90 години през 1915 г.;
– 80 години от първото отпечатване на текста на Свещеното Писание според Синодалния му превод през 1925 г. и много други.
Братя и сестри, верни чеда на св. ни Църква,
Честваните през настоящата година юбилеи спомнят за славно минало от многовековния исторически път на св. ни Църква и любимото ни Отечество, път на израстване във вяра и култура в свещените и спасителни двори на св. Православие, от което Българската църква никога не се отклони! Автономна или автокефална, непризната или съборно приета, поместната Българска православна църква през целия си исторически път успя да опази вярата, “веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3), да бъде духовна кърмителка на своя народ и вдъхновителна на неговите високи културни постижения и изяви. Това е причината за днешната ни радост – радостта, че сме народ православен – неотделен член на “едната, света, съборна и апостолска Църква”, която Господ “си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28) и в която е спасението и вечният живот.
На многая лета!
Председател на Св. Синод
† МАКСИМ
Патриарх Български и Митрополит Софийски
† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
† Пловдивски митрополит АРСЕНИЙ
† Видински митрополит ДОМЕТИАН
† На САЩ, Канада и Австралия митрополит ЙОСИФ
† Западно- и Средноевропейски митрополит СИМЕОН
† Великотърновски митрополит ГРИГОРИЙ
† Русенски митрополит НЕОФИТ
† Неврокопски митрополит НАТАНАИЛ
† Плевенски митрополит ИГНАТИЙ
† Старозагорски митрополит ГАЛАКТИОН
† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
