Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)

o Dmitrij-ShishkinКогато бях юноша и започвах да навлизам във вярата, често си задавах въпроса: "Добре, Царство Небесно… А какво правят хората там? С какво се занимават, с какво е запълнен реалният им живот, та нали Царството Небесно не е някаква абстракция, а реалност, но от висш, неземен порядък…" И не можех да си представя задгробния живот, колкото и да се стараех, и даже живота на праведниците - признавам си и се разкайвам, ми изглеждаше скучен и постен. Подозирам, че не само аз съм мислил така. По същото време, времето на «юношеските търсения» прочетох стиховете на поета от Сребърния век – Саша Чорний. Там намерих куплетче с обръщение към Бога… молба за посмъртна участ:

И аз Те моля без слова,

Нека изчезна във мъгла, -

Във рая ще ми бъде скучно,

А ад видях и тук сега.

Поетът, както често се случва, става изразител на мислите и чувствата на своите съвременници. И не само на съвременниците, и не само той…

Днес поутихнаха споровете около «главния» роман на Михаил Булгаков «Майсторът и Маргарита», а тогава, в моето време на «юношески въпроси» се публикуваха множество тълкувания и варианти на осмисляне на това действително велико произведение. Аз тогава «безумно» обичах Булгаков, и до днес го обичам, макар и вече не «безумно». Буквално бях опиянен, когато го четях на фотьойла, загубил представа за пространство и време.

Но, странно, аз никога не възприемах «Майстора и Маргарита» като най-добрия булгаковски роман. Най-търсещият, най-метежният, може би, най-важният за творчеството на писателя – да, но не най-добрият. В личния си списък на произведенията на Булгаков винаги на пъро място поставях «Бялата гвардия». За мен и за моите разбирания това беше върхът на булгаковата проза.

А «Майсторът и Маргарита»…

bulgakovНесъмнено, Булгаков е бил вярващ човек, но не е съхранил своята църковност. Много е важно да вникнем в това твърдение. Той е роден в семейството на професор от Киевската Духовна Академия, бил е възпитаван във «външните» традиции на православието, но баща му починал рано и може би, заради своята прекомерна заетост, не е успял приживе да разпали у младия Михаил живата, искрена и заедно с това църковна вяра.

Може би, отчасти заради това, отчасти и заради тези многочислени външни църковни съблазни, на които сме свидетели и днес, Булгаков се отдръпнал от Църквата. Но вярата му останала, само че своя, особена и той никога не се опитал да оформи тази вяра в някакви индивидуални, «самобитни» рамки, в рамките на «лична религия».

Този опит, във висша степен трагичен, но и искрен, според мен определя същността на романа. От името на лицето Булгаков в романа е изобразена темата за умората, за неразбирането на съдържанието, за същността на духовния живот, за това, което се нарича Царство Небесно.

Присъдата: «Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой» – Булгаков произнася сам на себе си, като отговор на дълбоките търсения на душата си, като отговор на своята вяра, на своята съкровена молба.

Но тази молба не е следствие на самоунижение и осъзнаване на собственото недостойнство, а именно следствие от това, което Майсторът така и не е успял да опознае в живота си, не е уловил свещената нишка на живата любов към Бога, живия и пламенен стремеж към Него.

Майсторът, както и много негови съвременници, не загубили вярата си, но мятащи се между границите на своята сложност и гордост, така и не успява да се довери на Бога с детска непосредственост и простота. Не успява да прозре тук, по време на земния живот, оттенъците на това, което «окото не е видяло»…

Размишленията на Булгаков за доброто и злото, за Бога и дявола са пределно, до крайност честни и сериозни и романът е опит на самия автор да си изясни всичко за самия себе си и да постави всички точки над «i».

Но именно в това е и мъчното - в невъзможността със своя ум, та дори и гениален да познаеш истината, готова да се разкрие само в Църквата и само за «нищите духом».

Аз разбрах, че не само аз съм се мъчил от неразбирането в какво именно се състои същността на духовния живот, към какво ние трябва да се стремим и какво да очакваме «там». И както много не само писатели, но и «обикновени хора» като мен, аз не можех, колкото и да се стараех да си представя задгробната участ на праведниците.

Междувременно в моя живот настъпиха много тежки времена и в98 духовен, и в нравствен план и веднъж аз просто избягах, да именно избягах в Оптинската обител. Заживях там и започнах да се трудя, да ходя на служби. Един вид започнах да се грижа за душата си.

И един ден, много добре си спомням този момент, макар че не мога да го опиша както трябва, вървях от скита към манастира през есенната гора. Куполът на църквата сияеше от слънцето, пожълтелите листа падаха, небето се промъкваше през короните на дъбовете и изведнъж…

Помня, че се спрях, поразен от непонятно чувство. Изведнъж станах съвършено, абсолютно щастлив с щастие не светско, някакво друго, което и до ден днешен не мога да опиша и да обясня.

Нямах нищо, което да се смята за причина за щастието ми в първичния, житейски смисъл. В живота ми всичко си беше все още така тревожно и неопределено, но в душата ми… Аз знаех, разбирате ли, не вярвах или досещах се, а именно знаех! – че има Бог и не някъде «там», а именно тук и сега и Той ме обича и никога няма да ме остави!

Това чувство беше толкова потресаващо явно, силно, че аз помислих с изумление и възторг: ето това е – Царството Небесно!.. Невъзможно е да го разбереш и обясниш, но то е по-реално от всичко, което наричаме реалност!

В този момент аз изживявах толкова пълен и радостен, толкова светъл живот, че нищо на този свят не можеше дори приблизително да се сравни с него. Само разбирах, че «този», другият живот дотолкова превъзхожда всички наши представи за него, че няма никакъв смисъл даже и да се опитваме да го разберем и да си го представим. Този живот е безкрайно пълен и разнообразен, възвишен и прекрасен, но ние заради своята грубост сме изгубили самата представа за това разнообразие и красота.

И трябва да търсим този живот с цялото си сърце, с цялата си душа, защото несъмнено си струва. И още аз разбрах какво означава да видиш Бог. Звучи дръзко, разбирам това, но тогава през тихия есенен ден на манастирската пътека на 22 години – аз мислех и чувствах именно така.

И макар че, аз никого не виждах, Бог беше навсякъде и с мен даже и това беше по-реално от всичко, което можеш да видиш с «просто око». Това беше невероятен душевен опит, опит, който не можеш да замениш с дефиниции и правила. Тогава също разбрах, че този опит е отворен за всеки и винаги, но го приемаме само тогава, когато сме готови да се смирим истински. Не де се насилим, а да се смирим наистина, да се доверим, да се отдадем без остатък с цялата си душа на Бога в Неговата Църква…

Да, разбира се, моят опит е само частен случай. Но оттогава вече никога не си задавах въпроса как ще бъде «там»? И ако не ми е добре и аз отново «не разбирам» какво е това Небесно Царство, аз знам, че не разбирам именно поради това, че отново съм станал черноглед, че съм се изменил и с никакви напъни няма да си върна предишното разбиране…

Но когато става съвсем лошо и душата ми моли за помощ, винаги неочаквано идва Господ! И всичко пропада: суетата, бунтът и остава само горчивата, но светла болка от своите грехове… Светла, защото в нея винаги има прошка от Този, Който ни обича повече от това, което можем да си представим!

Превод: презвитера Жанета Дановска

Източник: Православие и мир

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3p3rd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.