Съвсем наскоро си избирах рамки за очила. Прегледа ме и очен лекар. Зрението ми е отлично, но съм решила да нося антирефлексни стъкълца за «работа с компютър». Избрах си такива със синкав оттенък – те най-много ми харесаха – оказаха се и най-скъпи. Да не описвам с излишни думи и стилните рамки, които поръчах - красота! Кажи-речи цялата ми заплата би отишла за това удоволствие ако мама и татко не плащаха.Броненоска
Вие да не помислите, че съм някоя тийнейджърка. Завършила съм "висшо" отдавна, работя и дори изкарвам пари. Но понеже повечето ги пръскам за бохемски живот, не остават много за друго, като изключим сметката за телефона. Нали и той води до пристрастяване, също така незабелязано.
В този случай се вгледах в себе си там, сред любезните търговки, и си дадох сметка, че държа да нося очила, за да има по-голяма тежест не непременно истинната ми дума. Мисля ги като истински изкуствен интелект. Да не говорим, че благодарение на тях няма да личат отпечатъците от почти ежедневните кръчмарски курсове. Ще се чувствам по-уверена зад очилцата. Те трябва да служат за желязна завеса, а не за украса. Ще придават повече авторитет на външната неистина. Каприз, суета и лъжлив блясък. Но ще се окича с тях и ще си се харесам.
Така правим и със словата, с които се красим. Въодушевено и разпалено проповядваме една, друга или трета истина и не търпим контрааргументи. Стройната реч и умелото изразяване ни правят любими и уважавани. Кой не би искал да дружи с нас?
Бях решила да споделям истината за лъжата и какви уродливи мисли обличаме в красиви думи, но се отплеснах.
Eзикът e напаст
От един филолог по босненски език (чисто нова специалност по някои земи) научих, че езикът бил жив. Постоянно се променял и било глупаво човек да се противопоставя на естествените процеси, които протичат в него. Самият Адис се изразява прекрасно. Има доста разпасан вид и очите му все са подпухнали, но няма как да не уважаваш човек, който умее така добре да си служи с речта.
Значи, езикът като жив организъм, ражда най-разнообразни чада и то не непременно добри. Някои речеви породи застрашително се въдят, а минават незабелязани. Като бацилите: когато си дадеш сметка, че са превзели въздуха, водата ако щеш и великата фаянсова стена, вече си станал тяхна жертва. Както нямаме очи за нечистотиите, с които сме свикнали, така нямаме и уши за болестната реч, която произвеждаме денонощно чрез думите, които изричаме и всичко, което влагаме (или не) в тях.
Отново ми се натрапва на ума лъжата. Тя си е напълно легитимна форма на изразяване, да не говорим, че минава за задължителна. Като вирусите, които се съдържат във ваксините. Полезно количество, което да помогне на организма да се защити от същите тези вируси. Ще кажете, че и лъжата е полезна в малки количества, като всяка отрова, която може да бъде и лек – зависи от дозата.
Хубава метафора, но и тя не е вярна. Защото с лъжи се инжектираме всеки ден, а не веднъж в живота. Това си е наркомания.
Изгубени в смисъла
Когато разпознаваме думите и значението им не виждаме един и същ смисъл в тях и лесно се оказваме изгубени в тълкуванието.
Още при първите прочити на християнски, православни текстове се оказа, че много думи, изрази и схващания не са само това, за което ги взимам. Например: одобрителното «Каква прелест!» или безрадостното «Изпадане в прелест»? И лошо ли е жената да се покорява, пък мъжът да я обича? Съвременните люде, като не сме ретроградни старомодници, защо е толкова модерен църковният брак?
Закърмена с младежки списания от западен тип - амбицията и кариеризмът аз уважавам ли ги? И кому се възхищавам? На благия си дядо Дойчо (Бог да го прости!), който нищо не притежаваше и не се стремеше към величие или на еди-кой-си от щатите дошъл и познай каква кола кара? Онези думи молитвени от сърце съкрушено ли се леят или искаме да ни се сбъднат желанията?
Същевременно, сякаш целият ни път е низ от изобличавания. Когато се увличаме в многословие и говорим какво бихме сторили ако се случи това и това, рано или късно попадаме в ситуация да изпитаме собствените си твърдения. И тогава се оказва, че само много знаем. Речта и думите ни водят от беля към беля, но те способстват и за разкаянието и очистването ни. Може ли от един и същи чучур да тече сладка и горчива вода? Тук освен устата е редно да намеся и ушите. Вслушваме се в безброй авторитетни мнения, но колко често си правим труда да се замислим над Словото? И чуваме ли го по време на богослужение или когато ни говори чрез гласа на собствената ни съвест?
