"Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят" (Мат. 5:44)
Това е трудно и непонятно изискване за хората от този свят. Нелогично е да обичаш, който те мрази, да правиш добро на онзи, който ти вреди, да се молиш за онзи, който те кълне, да благославяш, който злослови срещу тебе… Безумно е. Нелогично.
Съвременният свят ни внушава, че за да успееш, и дори само да оцелееш, трябва да възприемаш другия като конкурент, като враг, който напременно ще се опита да ти навреди, и най-добрият начин да се защитиш е като го атакуваш пръв.
Светът най-често се сравнява с джунгла, в която оцеляват само най-силните и най-коварните. И ние, колкото и да вярваме в историята за ближния, за всеки случай редовно си подостряме ноктите и зъбите и се готвим за поредната схватка на живот и смърт с другите обитатели на джунглата, защото кой знае, може някой да няма представа, че го обичаме като брат в Христа и коварно да ни отмъкне плячката.
Всъщност всеки “враг” може да се превърне в приятел, ако се променят обстоятелствата. Или гледната точка. Всеки има в живота си поне един случай, в който някой, когото сме мразели и от когото сме се бояли в последствие, е ставал наш добър приятел и съюзник. Станало е може би случайно, без да сме го искали, но поради някаква причина, при определени обстоятелства сме погледнали на него по друг начин и Слава Богу! Прогледнали сме за него и сме го видели също като нас уплашен, също като нас уязвим, също като нас борещ се за своето оцеляване, също като нас и с добри и с лоши страни… Като деца сме, боящи се от сенките в мрака.
Не можем ли съзнателно, целенасочено да променяме обстоятелствата, като първи заявим: аз не съм ти враг, не съм ти съперник, няма нищо на този свят, което да желая толкова, че да съм готов заради него да си спечеля враг в твое лице? Логически погледнато, отношенията ни с друг човек поне на 50% зависят от нас. А може пък да са и повече.
И така: кои хора считаме за врагове? Сещам се за две причини, поради които най-често припознаваме някого за враг. Враг е някой, който желае нещо, което желаем и ние и считаме в правото си да притежаваме. Това може да е имот, служебен пост, власт, слава, нечия любов… Но като враг припознаваме и някой от когото се чувстваме застрашени, уязвими без определени видими причини само защото ни е чужд и непознат.
Ако се замислим, един вярващ човек, християнин, би трябвало изобщо да няма врагове и това да е единственият му проблем в изпълнението на тази заповед. Защото, ако наистина си най-подходящия да заемеш някоя служебна или обществена позиция и тя ти е определена от Бога – ще я имаш. И то тогава и за толкова време, колкото трябва. Ако ли пък искаш нещо, което не ти е дадено да имаш – проявяваш своеволие - и да го извоюваш с цената на много усилия и жертви, то едва ли ще е за добро. Изобщо: вярата в Божия Промисъл за нас би трябвало да ни освободи от всякакви прекомерни вълнения, болни амбиции, съперничене, вражди.
Що се отнася до веществените неща: християнинът би трябвало правилно да градира ценностите си, а тоест: Бог и всичко което е от Него – любов, мир, търпение, всеопрощение…; ближния, когото Бог е заръчал да обичаме като себе си и едва накрая земните преходни и тленни неща.
Така че, да кажеш: мразя го, защото той ми отне еди какво си от християнска гледна точка е абсурдно.
Всъщност, същинската причина за враждата ни с някого, припознаването на някого като враг, е собственото ни маловерие и гордостта която ни прави вътрешно уязвими и прекомерно чувствителни. Колкото по-духовно издигнат е един човек, колкото по-усилено воюва със страстите на гордостта, страха, алчността, властолюбието и с маловерието, толкова по ясна и вярна преценка ще има за хората и обстоятелствата и по-мъдро ще подхожда към тях. Сигурно това е пътят да се справим окончателно със своите врагове – воювайки с греховете в самите себе си в един момент ще се огледаме и ще се окаже, че нямаме срещу кого да враждуваме. Ще разпознаем в довчерашните си врагове едни объркани, наранени, уязвими хора настръхнали от страх за които само можем да се молим.
Това преживяване ни е добре познато: на дневна светлина зловещите сенки винаги се оказват любимите ни вещи, които сами сме избирали.
А може би изобщо не бива да търсим логика в Христовите заповеди, може би изобщо не сме готови да я постигнем? Може би просто трябва да опитаме и да продължаваме упорито да опитваме, без да се обезсърчаваме - непостижимото за човека е постижимо за Бога. А ние и можем, и разбираме само доколкото сме Божии.