"Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят" (Мат. 5:44)
Това е трудно и непонятно изискване за хората от този свят. Нелогично е да обичаш, който те мрази, да правиш добро на онзи, който ти вреди, да се молиш за онзи, който те кълне, да благославяш, който злослови срещу тебе… Безумно е. Нелогично.
С вяра приемаме, че Бог е нашият Небесен Отец и всички сме Негови деца, но другите знаят ли го? Във всеки случай малцина са, които се държат с нас като с брат или сестра в Христа.
Съвременният свят ни внушава, че за да успееш, и дори само да оцелееш, трябва да възприемаш другия като конкурент, като враг, който напременно ще се опита да ти навреди, и най-добрият начин да се защитиш е като го атакуваш пръв.
Светът най-често се сравнява с джунгла, в която оцеляват само най-силните и най-коварните. И ние, колкото и да вярваме в историята за ближния, за всеки случай редовно си подостряме ноктите и зъбите и се готвим за поредната схватка на живот и смърт с другите обитатели на джунглата, защото кой знае, може някой да няма представа, че го обичаме като брат в Христа и коварно да ни отмъкне плячката.
Всъщност всеки “враг” може да се превърне в приятел, ако се променят обстоятелствата. Или гледната точка. Всеки има в живота си поне един случай, в който някой, когото сме мразели и от когото сме се бояли в последствие, е ставал наш добър приятел и съюзник. Станало е може би случайно, без да сме го искали, но поради някаква причина, при определени обстоятелства сме погледнали на него по друг начин и Слава Богу! Прогледнали сме за него и сме го видели също като нас уплашен, също като нас уязвим, също като нас борещ се за своето оцеляване, също като нас и с добри и с лоши страни… Като деца сме, боящи се от сенките в мрака.
Не можем ли съзнателно, целенасочено да променяме обстоятелствата, като първи заявим: аз не съм ти враг, не съм ти съперник, няма нищо на този свят, което да желая толкова, че да съм готов заради него да си спечеля враг в твое лице? Логически погледнато, отношенията ни с друг човек поне на 50% зависят от нас. А може пък да са и повече.
И така: кои хора считаме за врагове? Сещам се за две причини, поради които най-често припознаваме някого за враг. Враг е някой, който желае нещо, което желаем и ние и считаме в правото си да притежаваме. Това може да е имот, служебен пост, власт, слава, нечия любов… Но като враг припознаваме и някой от когото се чувстваме застрашени, уязвими без определени видими причини само защото ни е чужд и непознат.
Ако се замислим, един вярващ човек, християнин, би трябвало изобщо да няма врагове и това да е единственият му проблем в изпълнението на тази заповед. Защото, ако наистина си най-подходящия да заемеш някоя служебна или обществена позиция и тя ти е определена от Бога – ще я имаш. И то тогава и за толкова време, колкото трябва. Ако ли пък искаш нещо, което не ти е дадено да имаш – проявяваш своеволие - и да го извоюваш с цената на много усилия и жертви, то едва ли ще е за добро. Изобщо: вярата в Божия Промисъл за нас би трябвало да ни освободи от всякакви прекомерни вълнения, болни амбиции, съперничене, вражди.
Що се отнася до веществените неща: християнинът би трябвало правилно да градира ценностите си, а тоест: Бог и всичко което е от Него – любов, мир, търпение, всеопрощение…; ближния, когото Бог е заръчал да обичаме като себе си и едва накрая земните преходни и тленни неща.
Така че, да кажеш: мразя го, защото той ми отне еди какво си от християнска гледна точка е абсурдно.
Всъщност, същинската причина за враждата ни с някого, припознаването на някого като враг, е собственото ни маловерие и гордостта която ни прави вътрешно уязвими и прекомерно чувствителни. Колкото по-духовно издигнат е един човек, колкото по-усилено воюва със страстите на гордостта, страха, алчността, властолюбието и с маловерието, толкова по ясна и вярна преценка ще има за хората и обстоятелствата и по-мъдро ще подхожда към тях. Сигурно това е пътят да се справим окончателно със своите врагове – воювайки с греховете в самите себе си в един момент ще се огледаме и ще се окаже, че нямаме срещу кого да враждуваме. Ще разпознаем в довчерашните си врагове едни объркани, наранени, уязвими хора настръхнали от страх за които само можем да се молим.
Това преживяване ни е добре познато: на дневна светлина зловещите сенки винаги се оказват любимите ни вещи, които сами сме избирали.
А може би изобщо не бива да търсим логика в Христовите заповеди, може би изобщо не сме готови да я постигнем? Може би просто трябва да опитаме и да продължаваме упорито да опитваме, без да се обезсърчаваме - непостижимото за човека е постижимо за Бога. А ние и можем, и разбираме само доколкото сме Божии.
Съвременният свят ни внушава, че за да успееш, и дори само да оцелееш, трябва да възприемаш другия като конкурент, като враг, който напременно ще се опита да ти навреди, и най-добрият начин да се защитиш е като го атакуваш пръв.
Светът най-често се сравнява с джунгла, в която оцеляват само най-силните и най-коварните. И ние, колкото и да вярваме в историята за ближния, за всеки случай редовно си подостряме ноктите и зъбите и се готвим за поредната схватка на живот и смърт с другите обитатели на джунглата, защото кой знае, може някой да няма представа, че го обичаме като брат в Христа и коварно да ни отмъкне плячката.
Всъщност всеки “враг” може да се превърне в приятел, ако се променят обстоятелствата. Или гледната точка. Всеки има в живота си поне един случай, в който някой, когото сме мразели и от когото сме се бояли в последствие, е ставал наш добър приятел и съюзник. Станало е може би случайно, без да сме го искали, но поради някаква причина, при определени обстоятелства сме погледнали на него по друг начин и Слава Богу! Прогледнали сме за него и сме го видели също като нас уплашен, също като нас уязвим, също като нас борещ се за своето оцеляване, също като нас и с добри и с лоши страни… Като деца сме, боящи се от сенките в мрака.
Не можем ли съзнателно, целенасочено да променяме обстоятелствата, като първи заявим: аз не съм ти враг, не съм ти съперник, няма нищо на този свят, което да желая толкова, че да съм готов заради него да си спечеля враг в твое лице? Логически погледнато, отношенията ни с друг човек поне на 50% зависят от нас. А може пък да са и повече.
И така: кои хора считаме за врагове? Сещам се за две причини, поради които най-често припознаваме някого за враг. Враг е някой, който желае нещо, което желаем и ние и считаме в правото си да притежаваме. Това може да е имот, служебен пост, власт, слава, нечия любов… Но като враг припознаваме и някой от когото се чувстваме застрашени, уязвими без определени видими причини само защото ни е чужд и непознат.
Ако се замислим, един вярващ човек, християнин, би трябвало изобщо да няма врагове и това да е единственият му проблем в изпълнението на тази заповед. Защото, ако наистина си най-подходящия да заемеш някоя служебна или обществена позиция и тя ти е определена от Бога – ще я имаш. И то тогава и за толкова време, колкото трябва. Ако ли пък искаш нещо, което не ти е дадено да имаш – проявяваш своеволие - и да го извоюваш с цената на много усилия и жертви, то едва ли ще е за добро. Изобщо: вярата в Божия Промисъл за нас би трябвало да ни освободи от всякакви прекомерни вълнения, болни амбиции, съперничене, вражди.
Що се отнася до веществените неща: християнинът би трябвало правилно да градира ценностите си, а тоест: Бог и всичко което е от Него – любов, мир, търпение, всеопрощение…; ближния, когото Бог е заръчал да обичаме като себе си и едва накрая земните преходни и тленни неща.
Така че, да кажеш: мразя го, защото той ми отне еди какво си от християнска гледна точка е абсурдно.
Всъщност, същинската причина за враждата ни с някого, припознаването на някого като враг, е собственото ни маловерие и гордостта която ни прави вътрешно уязвими и прекомерно чувствителни. Колкото по-духовно издигнат е един човек, колкото по-усилено воюва със страстите на гордостта, страха, алчността, властолюбието и с маловерието, толкова по ясна и вярна преценка ще има за хората и обстоятелствата и по-мъдро ще подхожда към тях. Сигурно това е пътят да се справим окончателно със своите врагове – воювайки с греховете в самите себе си в един момент ще се огледаме и ще се окаже, че нямаме срещу кого да враждуваме. Ще разпознаем в довчерашните си врагове едни объркани, наранени, уязвими хора настръхнали от страх за които само можем да се молим.
Това преживяване ни е добре познато: на дневна светлина зловещите сенки винаги се оказват любимите ни вещи, които сами сме избирали.
А може би изобщо не бива да търсим логика в Христовите заповеди, може би изобщо не сме готови да я постигнем? Може би просто трябва да опитаме и да продължаваме упорито да опитваме, без да се обезсърчаваме - непостижимото за човека е постижимо за Бога. А ние и можем, и разбираме само доколкото сме Божии.
