Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (14 Votes)
rojdenie.jpgТази книга, която не е нищо повече от скици върху човешката история, започна с пещерата. Пещерата, която научнопопулярната литература свързва с пещерния човек и в която наистина са открити древни рисунки на животни. Втората част на човешката история, която е нещо като повторно сътворяване на света, също започва в пещера. Даже по някакъв странен каприз и тук отново присъстват животни; защото става дума за пещера, използвана за кошара от пастирите, живяли по хълмовете на Витлеем които и досега вкарват добитъка си в такива дупки и пещери за през нощта. Именно тук, под земята, при добитъка, се подслонилo едно бездомно семейство, след като вратите на претъпкания хан се затръшнали пред лицата им; и именно тук, под стъпките на минувачите, в едно подземие под самия погреб на света, се родил Иисус Христос. Наистина има нещо символично в недрата на прастарата скала и роговете на праисторическото стадо при това второ сътворение. Бог също бил пещерен човек и също ваел разни същества в странни форми и чудновати цветове по стените на света; с тази разлика, че Неговите картини оживяли.

С риск да се изразим пресилено, можем да кажем, че в онази кошара или кухина в големите сиви хълмове всъщност не се е случило нищо особено, с изключение на това, че цялата вселена е била обърната надолу с главата. Искам да кажа, че дотогава по правило всяко удивление и боготворене било насочено навън, към най-голямото, а сега се обърнало навътре, към най-малкото. Самата сцена внушава представата за приковани в една точка хиляди възхитени погледи, което прави стотиците цветни католически изображения на този сцена да приличат на паунова опашка. И в известен смисъл е вярно, че Бог, който дотогава бил само безкрайна окръжност, станал център, а центърът е безкрайно малък. Вярно е, че оттук насетне духовната спирала се насочила навътре вместо навън; и в този смисъл е центростремителна, а не центробежна. Религията в много отношения се превърнала в религия на малките неща. И нейната традиция в изкуството, литературата и народните легенди в достатъчна степен е засвидетелствала, както вече казахме, този чуден парадокс за Бога в яслите.

Но може би не се изтъква така ясно значението на факта, че Бог се родил в пещера. Наистина, твърде любопитно е, че традицията почти не говори за пещерата. Добре известно е, че Витлеемската сцена е пресъздавана във всякакви времена и обстановки – различни страни, пейзажи и архитектура. Радващо и възхитително е, че хората са си я представяли толково различно в зависимост от собствените си различни традиции и вкусове. И докато всички знаят за конюшнята, малцина помнят пещерата. Някои критици са толкова глупави, че дори откриват някакво противоречие – веднъж се говорело за конюшня, а друг път за пещера. Това показва, че едва ли знаят много за конюшните и пещерите в Палестина. Няма смисъл да обясняваме, че както виждат различия там, където ги няма, така и не виждат различия там, където ги има. Когато някой известен критик каже например, че раждането на Христос в скална пещера е същото като изскачането на Митра жив от скалата, това звучи като пародия на основата на сравнителната религия.

Всяка история си има основна идея, дори когато тя е очевидна измислица. И идеята за божество, което се появява напълно зряло и без майка, както Атина Палада от главата на Зевс, е очевидно самата противоположност на представата за Бог, който се ражда като обикновено бебе, изцяло зависимо от майка. Която и от двете идеи да предпочитаме, със сигурност трябва да ни е ясно, че те са противоположни. Да виждаме сходство в тях, само защото и в двете се говори за скала, е точно толкова глупаво, колкото да отъждествяваме Потопа с кръщението в река Йордан, само защото и в двете се говори за вода. Независимо дали раждането на Христос е мит или тайнство, Той е роден в една дупка в скалите и това преди всичко Го характеризира като изгнаник и бездомник. При все това е вярно, както вече обърнах внимание, че за разлика от другите реалии, които присъстват около Рождество, пещерата не се използва като символ така често или така подчертано както останалите.

И причината за това също се крие в самата природа на този нов свят. В известен смисъл това е предизвикателството на едно ново измерение. Христос не само не е роден на една плоскост със света, а дори – по-ниско от света. Не само че това първо действие на божествената драма не е било изиграно над зрителното поле на наблюдателя, а обратното – зад спуснати завеси, на тъмна сцена, потънала отвъд видимото. И това е идея, много трудна за изразяване с повечето художествени средства. Става въпрос за идеята, че събитията се случват едновременно на различните нива на битието. Нещо от това е било изразимо от по-архаичното и декоративно средновековно изкуство. Но колкото повече художниците научават за реализма и перспективата, толкова им е по-трудно да изобразят едновременно и ангелите в небесата, и овчарите на хълмовете, и сиянието в мрака под хълмовете. Може би най-близо до това са декорите, използвани от някои гилдии през средновековието, когато карали по улиците театър с три сцени една над друга: най-отгоре раят, после земята и накрая адът. Но в загадката на Витлеем раят е под земята.

Дори само това намеква за революция – сякаш светът бил преобърнат наопаки. Напразен би бил всеки опит да кажем нещо достатъчно точно или пък ново за обрата, който концепцията, че божеството е родено като изгнаник или дори – извън закона, предизвикала в цялостната представа за закона и за неговия дълг към бедните и бездомните. Дълбока истина има в твърдението, че от този момент нататък робството станало невъзможно. Можело да има, и е имало, хора, носещи по силата на закона това име, докато Църквата не станала достатъчно силна, за да изкорени самата практика, но езичеството не можело оттук насетне да почива просто на изгодата от запазването на робския статут на някои хора. Индивидът придобил значение, каквото един инструмент не би могъл да има. Човекът не можел повече да бъде използван за някаква цел – във всеки случай не и за целите на друг човек. Целият този народностен и братски дух в библейския разказ традицията правилно свързва с епизода с еврейските селяни, които се оказали в разговор – лице в лице – с небесните ангели. Но народностният елемент, какъвто го откриваме в лицето на овчарите, има и друг аспект, може би не така пълно разработен, но по-пряко свързан с изложеното тук.

Хората от народа, например овчарите, хората на народната традиция навсякъде са онези, които създават митологиите. Именно те, незасегнати от ограниченията на някоя философска система или от покварените култове на цивилизацията, усещали най-непосредствено нуждата, която вече разгледахме – нуждата от образи, които били приключения на фантазията; митологията, която била едно търсене; изкусителните и мъчителни намеци за нещо почти човешко в природата; безмълвния език на сезоните и на някои особени места. Те най-добре разбирали, че пейзажът е мъртъв без история, а историята – мъртва без герой. Онова, което открили, било точно това, което търсели. Народната душа грешала за много неща, но не била сгрешила във вярата си, че светините могат да имат обиталище, и че не е задължително Бог да се отнася с хладно пренебрежение към ограниченията на времето и пространството. И варваринът, който вярвал в най-грубата фантазия за слънцето, откраднато и скрито в кутия[ii], или в най-произволния мит за спасяването на бога, като го подменили с камък[iii], бил по-близо до тайната на пещерата и знаел повече за кризата на света, отколкото всички онези от градовете около средиземноморието, които се задоволявали със хладни абстракции или космополитни обобщения; по-близо от всички онези, които изтегляли все по-тънки и по-тънки мисловни нишки от идеализма на Платон или мистицизма на Питагор. Овчарите не открили нито Академия, нитоsop.jpg идеална държава[iv], нито митологично място – алегоризирано, анализирано, разчленено, обяснено и накрая забравено. Те открили съня си, сбъднат наяве. От този момент нататък в света настъпва краят на митотворчеството, защото нали митологията е търсене...

Митологията има много грехове, но сред тях не е този, че е толкова плътска, колкото и Въплъщението. И глас, подобен на древния, за който вярвали, че кънти из гробовете, тук би могъл да възкликне: "Ние видяхме Бога и Той видя нас". Тъй че античните овчари са можели да танцуват с красива стъпка по планините, тържествувайки над философите. Но философите също чули.

Макар и старинна, тази история е твърде странна – ето, като стана дума за философите, вижте ги как напускат източните земи, увенчани с величието на царе и загърнати със загадъчността на магьосници. В своята истинност традицията мъдро ги е запомнила почти като неведоми фигури – толкова тайнствени, колкото техните тайнствени и звучни имена: Мелхиор, Каспар, Валтазар.[v] Но чрез тях там се озовава целият онзи свят на мъдростта, който наблюдава звездите в Халдея и слънцето в Персия; и няма да сгрешим, ако видим в тях същата любознателност, която движи всички мъдреци...
 
adoration.jpgТук стигаме до важния момент, че влъхвите, образно представящи мистицизма и философията, правилно биват възприемани като хора, които търсят нещо ново и дори откриват нещо, което не са търсели. Това напрегнато усещане за критична точка, което все още трепти в рождественския разказ, а и във всяко коледно тържество, подчертава идеята за търсене и намиране. Намереното в този случай е наистина научно откритие...Те прозрели, че философията на църквата е универсална, а философията на философите не е универсална. Ако Платон, Питагор и Аристотел за секунда бяха застанали в светлината, която излизала от тази малка пещера, щяха да разберат, че тяхната собствена светлина не е универсална. И съвсем не съм сигурен, че вече не са го знаели. За философията, също като и за митологията, е характерен духът на откривателството. Традиционното величие и тайнственост на тези трима царе се дължи на осъзнаването на една истина, а именно – че религията е “по-широка" от философията, а “най-широката" от религиите е онази, която се побрала в тясната пещера. Влъхвите вперили поглед в тази странна пентаграма с обърнатия триъгълник на човешката троица и все още не са успяли са завършат изчисленията си за нея. Защото парадоксът на групичката в пещерата е, че докато емоциите, които поражда у нас, са по детски прости, то разсъжденията ни могат да се разклонят и усложнят до безкрайност. И никога не можем да разберем докрая дори собствените си идеи за детето, което е баща, и за майката, която е дете.[vi]

Спокойно можем да кажем, че с овчарите дошла митологията, а с философите[vii] – философията; оставало им само да се обединят като признаят  религията. Но съществувал и трети елемент, който не бива да се пренебрегва, и който нашата религия никога и при никакви обстоятелства няма да пренебрегне. Още в началните действия на драмата присъствал “Противникът”, който бил отровил легендите с поквара и бил парализирал теориите с атеизъм, а на прякото предизвикателство отговорил по онзи пряк начин, който срещнахме в осъзнатия култ към демоните. Когато описвах култа към демоните и всепоглъщащата му ненавист към невинността, очебийна в магическите му практики и в изключителната безчовечност на човешките жертвоприношения, не се спрях така подробно на нездравото му и тайно проникване в по-здравото езичество – просмукването на митологичното въображение със сексуалност и обръщането на имперската гордост в безумие. Но във Витлеемската драма се проявяват и непрякото, и прякото му влияние. Един владетел, римски наместник, вероятно облечен и живеещ по римски обичай, макар сам да бил с източна кръв, почувствал в този момент как в него започват да кипят странни страсти. Всички знаемmat.jpg историята как Ирод, обезпокоен от някакви слухове за тайнствен съперник, си припомнил дивата привичка на своенравните азиатски деспоти и поръчал клане на заподозрените младенци. Всеки знае тази история, но може би не всеки забелязва мястото й в историята на чудните човешки религии. Не всеки осъзнава симптоматичността дори на самия контраст между нея и колоните в коринтски стил и римските пътища в този новозавладян и външно цивилизован свят. Само че, когато намерението на тъмния дух на идумееца[viii] блеснало в очите му, един страничен наблюдател вероятно би могъл да забележи зад рамото му да наднича нещо като огромен сив призрак, изпълващ купола на нощта и носещ се за последен път през историята – онова грамадно заплашително лице на картагенският Молох[ix], очакващ последните си жертви от владетеля от рода Симов[x]. На това първо Рождество демоните също пирували по своя собствен начин.

Ако не си дадем хубаво сметка за съществуването на този враг, ще ни се изплъзне не само смисълът на християнството, но дори и смисълът на самото рождество. То не е празник само на миротворците, нито просто повод за всела компания. В Рождество Христово има нещо дръзко – нещо, което прави резките камбани в полунощ да звучат като славните оръжия в току-що спечелена битка. Защото във въздуха се носи цялото това неописуемо настроение, което наричаме дух на Рождество – като дим от избледняващото зарево, прокънтяло над хълмовете на Иудея преди близо две хилядолетия. И днес ние усещаме тази атмосфера безпогрешно, понеже е твърде неуловима и твърде специфична, за да се покрива от обичайното значение на думата "мир". Самото естество на разказа предполага, че радостта в пещерата била подобна на ликуване зад стените на кула или в изгнаническа дупка или –ако не е съвсем неуместно да се каже – това било нещо като радост в землянката. Не само че такова подземно помещение наистина било скривалище от враговете, но и враговете вече претърсвали каменистата равнина, която се простирала над него като небе. И не просто копитата на самия Ирод преминавали сякаш като гръмотевица над скрития Христос. Не, тук има и още нещо. В този образ се съдържа идеята за преден пост, за пробив през скалата и навлизане във вражеска територия. В тази заровена божественост се съдържа идеята за миниране на световните устои, за разтърсване на кулите и дворците из основи; точно както Ирод, великият цар, усещал земетресението под краката си и се люшкал заедно със люлеещия се трон.

Може би това е най-великата от тайните на пещерата. Макар че хората разполагат под земята ада, очевидно е, че в този случай под земята се е намирал по-скоро раят. От тази странна история следва идеята за разместването на небето и земята. Олимп още заемал небето като неподвижен облак, моделиран в множество могъщи форми; философията все още седяла по върховете и дори на царски тронове, когато Христос се родил в пещерата, а християнството – в катакомбите. Вече отбелязахме, че този парадокс се проявява и в отношението към ранната църква. Тя била важна, докато все още била незначителна, и със сигурност – все още безсилна. Била излязла от земята, за да разруши небето и земята на езичеството. Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. В своята психологическа същност тя изобщо не е просто легенда или животопис на велик човек. Тази история по-скоро ни изненадва отвътре, от “скришната стаичка на ума ни” – така понякога ни трогва до сълзи патоса на малките неща или ненатрапчивото благочестие на бедния. Сякаш в самия център на собствения си дом откриваме скришна стая, за която никога не сме подозирали, и виждаме светлина да струи отвътре. Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни въвежда в доброто. То е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. То е просто един миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. То е накъсаният говор и недостигащата дума, които се уплътняват и остават ненакърнени. Странните влъхви потъват в далечната страна; в планините престават да отекват стъпките на овчарите; и само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.

 


[ii] От това място не става ясно за кой мит говори Честъртън, но от друго място във “Вечният човек” (“Човекът и митологиите”) Честъртън подсказва, че става дума за индиански мит.                     
[iii] Става дума за мита, според който Рея спасила сина си Зевс, като дала на Кронос да погълне вместо него камък, повит в пелена. Кронос поглъщал всичките си деца: Хестия, Деметра, Хера, Хадес, Посейдон, защото над него тегнело проклятие, че ще загине от собствения си син.
[iv] Философската щкола на Платон се е намирала в близост до една горичка, посветена на героя Академ или Хекадем, откъдето идва и името й – Академия. Един от многото философски проблеми, с които Платон се е занимавал е и този за съвършеното държавно устройство. На това той посвещава най-големия си по обем диалог “Държавата” и дори на три пъти за период от около 30 години се опитва да осъществи на практика тази своя идея.
[v] Имената на тримата влъхви, дошли от изток да се поклонят на младенеца.
[vi] Честъртън има предвид, че от гледна точка на земния живот на Иисус и Мария, Той е детето, а тя – майката, но доколкото Христос като едно от трите лица на св.Тройца е Бог и следователно Творец на всичко съществуващо, то Той е небесният Отец, а тя – детето.
[vii] Т.е. магите.
[viii] Става дума за Ирод.
[ix] Божество на средния изток, на което през античността са принасяли в жертва деца.
[x] Сим, един от синовете на Ной, е от еврейските предци; Ирод е иудеин и значи е от рода Симов.
[xi] Т.е. дявола.
 
Превод  Ваня Николова
Откъс от книгата “Вечният човек”, изд. на ИК “Омофор”    

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3x6r 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж