“Горката жена” - каза приятелят ми - “в такива случаи човек просто не знае какво да каже, когато някой говори така. Тя си мисли, че синът й е оцелял при Арнем, защото се е молила за него. Би било безсърдечно да й се обясни, че всъщност това е станало, защото е стоял малко вляво или малко вдясно от някой куршум. Куршумът е следвал курс, наложен от законите на природата. Той не би могъл да го засегне. По някаква случайност синът й е стоял извън неговата траектория ... и същото важи за всички куршуми и парчета шрапнели, прелетели край него през целия ден. Неговото оцеляване се дължи просто на законите на природата”.
В този момент влезе първият ми ученик и разговорът се прекъсна, но по-късно през деня трябваше да мина през парка, и това ми даде време да помисля по въпроса. Бе съвсем ясно, че щом куршумът е изстрелян от точка А в посока Б, при вятър В, и т. н., той ще следва определен курс. Но би ли могъл нашият млад приятел да стои някъде другаде? И не биха ли могли немците да стрелят в различен момент и в друга посока? Ако хората имат свободна воля, се оказва, че биха могли. От тази гледна точка картината на битката при Арнем става далеч по-сложна. Цялостният ход на събитията представлява нещо като амалгама, получена от два източника: от действията на човешката воля (която по идея би могла да бъде и друга) и от законите на физическата природа. И това сякаш осигурява необходимото за вярата на майката, че молитвите й имат някакво място сред причините за оцеляването на нейния син. Бог би могъл непрестанно да влияе върху волята на всички сражаващи се, така че да разпредели смъртта, раните и оцеляването, по начина, смятан от Него за най-добър, оставяйки в същото време куршумите да следват своя нормален курс.
Но физическата страна на картината продължаваше да не ми е напълно ясна. Смятах (наистина, доста смътно), че полетът на куршума е причинен от природните закони. Но действително ли бе така? При положение че куршумът е приведен в движение, при даден вятър, земно притегляне и други съответни фактори е “закон на природата”, че куршумът е трябвало да следва изминатата от него траектория Но натискането на спусъка, страничният вятър и дори Земята не са точно закони. Те са факти или събития. Това не са закони, а неща, които се подчиняват на законите. Очевидно, натискането на спусъка би ни върнало обратно към елемента на свободна воля в картината. Затова би трябвало да изберем по-прост пример.
Доколкото
разбирам, законите на физиката постановяват, че когато една билярдна топка (А)
бъде задвижена от друга билярдна топка (Б), кинетичната енергия, загубена от А,
е точно равна на кинетичната енергия, придобита от Б. Това е закон,
т. е. - моделът, с който движението на топките трябва да се съобрази.
Разбира се, при условие, че нещо приведе топка А в движение. И тук идва
затруднението. Законът няма да я приведе в движение. Обикновено това прави някой
човек със щека. Но човекът със щеката отново би ни върнал към свободната воля,
затова нека приемем, че топката се намира на маса в голям пътнически кораб, и
онова, което я задвижва, е люлеенето на кораба. В този случай законът отново не
е този, който извършва движението; това е морската вълна. И тази вълна, макар
действително да се движи според
законите на физиката, не е била предизвикана от тях. Тя е била изтласкана от други вълни, от вятъра и т. н. И
колкото и далеч назад да проследявате тази история, никога няма да откриете законите на природата да причиняват
нещо.Тогава в ума ми изникна ослепително очевидното заключение: в цялата история на вселената законите на природата никога не са предизвикали нито едно събитие. Те са образци, на които всяко събитие трябва да се подчини, стига само да бъде предизвикано да стане. Но какво го кара да се случи? Как получава движението си то? Тук законите на природата не могат да ви помогнат. Всички събития им се подчиняват, точно както всички действия с пари се подчиняват на аритметиката. Добавете шест пени към други шест и резултатът със сигурност ще е шилинг. Но аритметиката сама по себе си няма да сложи в джоба ви нито пени.
Дотогава имах смътната идея, че законите на природата могат да накарат нещата да стават. Сега видях, че това е като да смяташ, че може да увеличиш доходите си, правейки изчисления по тях. Законите са образеца, на който се подчиняват събитията: онова, което ги предизвиква трябва да бъде търсено някъде другаде.
Това може да се формулира така: “Законите на природата обясняват всичко, освен източника на събитията”. Но това е едно доста сериозно изключение. В известен смисъл, законите покриват всичко от реалността освен – е, освен този продължаващ водопад от реални събития, който съставя реалната вселена. Те обясняват всичко, с изключение на онова, което обикновено наричаме “всичко”. Единственото нещо, което пропускат, е цялата вселена. Не искам да кажа, че познаването на тези закони е безполезно. Стига да можем да поемем грижата за вселената върху си, такова познание ще ни е полезно и дори съвършено необходимо, за да я управляваме, както, ако имате известна сума пари, аритметиката е абсолютно необходима, за да ги управлявате. Но самите събития, самите пари – това е съвсем друг въпрос.
Тогава откъде идват реалните събития? В известен смисъл отговорът е лесен. Всяко събитие идва от предишно събитие. Но какво става, ако проследите процеса назад? Да питаме това не е точно същото, като да питаме откъде идват нещата – как изобщо са възникнали космосът, времето и материята. Сегашният ни проблем не се отнася до нещата, а до събитията, не до частиците материя, а до това: как една частица се сблъсква с други. Може би умът ни може да се примири с идеята, че “реквизитите” на пиесата Вселена някак си “случайно са се оказали там”; но откъде идва действието, сценария?
Потокът от събития или е имал начало, или е нямал. Ако е имал, то ние сме изправени пред нещо като сътворяване. Ако не е имал начало (хипотеза, която между другото, много физици намират за невероятна), то имаме работа с вечен импулс, който по самото си естество е твърде неразбираем за научната мисъл. Ако науката стане съвършена, тя ще е в състояние да обясни връзката на всяка брънка от веригата с предишната. Но самото реално съществуване на веригата ще остане напълно необяснимо. Ние научаваме все повече и повече за схемата, но не разбираме нищо ново за онова, което “подава” реалните събития на тази схема. И ако то не е Бог, би ни се наложило да го наречем най-малкото Съдба – нематериалният, фундаментален и насочен в едно направление тласък, който поддържа вселената в движение. Тогава и най-дребното събитие, ако се изправим лице в лице с факта, че то става (вместо да се концентрираме върху схемата, която то следва, стига да бъде предизвикано), би ни отвело назад към тайна, която лежи отвъд природната наука. Напълно е възможно да се предположи, че зад тази тайна действат могъща Воля и Живот. Ако е така, то какъвто и да е контраст между Неговите дела и законите на природата е изключен. Единствено Неговите действия дават на законите събития, до които да се отнасят. Законите са нещо като празна рамка; Той е, Който попълва тази рамка – не само сега и тогава, в специални, “от провидението” случаи, а и във всеки момент. И Той, от Своето място над времето, ако намери че е за добро, може да вземе предвид всички молитви при подреждането на целия огромен комплекс събития, който е историята на вселената. Защото това, което ние наричаме “бъдещи” молитви, е било винаги настояще за Него.
В “Хамлет” се отчупва един клон и Офелия се удавя. Дали тя умира, защото клонът се счупва, или защото Шекспир е пожелал тя да умре на това място в пиесата? Което и да е, или ако щете – и двете. Алтернативата, внушавана от този въпрос изобщо не е реална – щом веднъж сте схванали, че Шекспир създава цялата пиеса.
1945 год.
