На изкуството, като служещо на красотата, Платон отрежда особено предно място всред общата богоустременост, защото докато другите духовни прояви (науката и моралът) само бавно, обходно и след дълги доказателства и изследвания ни издигат към съвършенството, изкуството има способността най-пряко и най-бързо да ни издига да съзерцаваме красотата и хармонията.
Съзерцаването на природни и художествени хубости разтревожва душата ни, откъсва я временно и я издига до вдъхновено съзерцание. Тогава като че целият материален свят й става чужд, престава да съществува за душата и тя омагьосана, очарована, упоена, изпитва чиста и възвишена радост, усеща се пренесена извън всички недостатъци, противоречия и борби, извън всички ограничения. В тоя момент тя изживява блажено близостта на съвършенството, родството си с него и своя висш божествен произход.
Но ако това важи за всички видове изкуства, особено е вярно за музикалното изкуство като най-духовно и възвишено изкуство, което най-бързо и леко въвежда душата ни в блажените чертози на идеалното. [...]
Това изключително и неотразимо въздействие на музиката са чувствали дълбоко още древните, колкото прости и да са били техните мелодии, колкото да не са познавали богатството на хармонията и колкото и да са били примитивни техните музикални инструменти. Затова те и произхода на музиката извеждат от боговете в пряк, непосредствен смисъл (защото в общ смисъл всичко е от Бога), и името й е свързано пак с името на музите, сиреч и то е от религиозен митологичен произход. Оттам и във всички исторически религии храмовото богослужение е било съпроводено с вокална и инструментална музика.
Богоизбраният еврейски народ, народът на Библията, който е имал най-възвишената, най-духовната, трансцендираща и чиста религия - богооткровената, не е останал, много естествено, да не използва това най-възвишено изкуство - музиката - при прославянето на Бога. Защото колкото са по-духовни и възвишени представите за Бога в дадена религия, толкова по-необходима е в нея музиката, за да изрази това, което не може да се изрази с никакви логически формули, с никакви конкретни образи и с никакви символи. Тя спомага да се извика непосредствено интуитивно чувство, да се преживяват непосредствено и в конкретност абстрактните по своята формулировка догми на вярата, да се съзерцава Абсолютното.
От еврейския народ били използвани при богослужението както единичното и общо пеене, така и инструменталната музика. Служели си със струнни, духови и ударни инструменти: лири, арфи, псалтири, китари, цигулки, мандолини, цитри; свирки, флейти, рогове, кларнети, тръби - единични и извити, къси и дълги, тесни и широки, прави и извити; тъпани, барабани, дайрета, звънци, кастанети, чинели и пр.
Ненадминат е еврейският народ, обаче, преди всичко в песенните псаломни славословия и химни, които достигат своя връх в псалмите на цар Давид. Те не са нищо друго освен възторжени и непостижими по лиризъм песни Богу, на които много често още в надписа е означено за какво изпълнение са нагласени и на какъв глас следва да се пеят.
И ето, в отправяните към Бога песенни молитво-словия е разгъната цялата сложна гама от просителни, тъжно-плачевни, тържествено-възклицателни, благодарствени и славословни песни.
При чудесното избавяне от египетското робство, когато евреите са преминали Червеното море, а фараоновите конни войски са погинали, излиза напред пророчица Мариам, сестра Ааронова, и запява благодарствена възторжена песен, пригласяйки на тимпан, а подире й с тимпани и хора излизат и всички жени и пеят: „Възпейте Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли в морето.” (Изх. 15:20) [...]
Както виждаме, музиката и религията исторически са свързани от най-древни времена. Затова и във всички исторически висши религии музиката най-много се използва, за да изрази съкрушение и разкаяние за грехопадението и за всечовешката греховност, да изрази вярата и надеждата в Божията всеспасяваща милост и благост, да изрази възторга и възхищението от величието и силата Божия, да изрази любовта и благодарността към Бога за всичките Му благодеяния, да изрази смирението на човека пред Вседържителя, Твореца на всичко видимо и невидимо, и същевременно дръзновението на тоя човек срещу всички сили на злото и на мрака, когато Бог е с човека.
Нищо чудно, поради това, че в цялата история на човечеството най-дълбоките религиозни чувства са се изливали в песен, в музика и псалмопения, а най-великите музикални произведения са били религиозни, сиреч изразявали са всечовешкия копнеж към идеалното, към съвършеното, към абсолютната хармония - към Бога.
Музиката като изкуство се оформя под влияние на религията и заема централно място, тъй като се оказва най-подходяща да изрази най-възвишените изживявания - религиозните. Историците на музиката се надпреварват да констатират връзката между религията и музиката. Музиката е била смятана за дар от небето, от Бога, и затова е използвана като най-подходящо средство за изразяване на религиозните чувства. Религиозното начало, в смисъл на връзка на душата с Бога, е основно свойство на музиката. Ненапразно най-великите композитори, дори ония от тях, които в личния си живот са плащали данък на светски увлечения - в края на живота си са се обръщали към религиозното настроение, а най-великите цял живот са проявявали своята религиозност. Но историците не само констатират връзката, а правят и съответните обобщения, в които се обяснява, че по самата си същност музиката и религията са неделими: „Всяко изкуство в края на краищата е религиозно в най-дълбокия смисъл на тази дума. Негова основна задача е била и е да разкрива и задълбочава връзката (а нали и такова е значението на думата религия - връзка!) между външния сетивен и вътрешния ни духовен мир, както и между този сетивен свят и онова Всеобхватно, Което ние наричаме Бог, чувстваме Го като Бог и вярваме в Него като в Бог.
Към историческите свидетелства на историците на музиката можем да прибавим многобройни свидетелства по същество за връзката между религията и музиката, идващи от най-различни времена и от най-различни области на духовното творчество. Великите човешки синове са чувствали еднакво религията в музиката и музиката в религията. Самата вселена им се е представяла като една дивна хармония, която идва от Бога, която е отражение на абсолютната Божия хармония и която само Бог долавя в цялата пълнота и чистота, а човеците само частично я долавят и изразяват в своите творения.
Но ако това важи за всички видове изкуства, особено е вярно за музикалното изкуство като най-духовно и възвишено изкуство, което най-бързо и леко въвежда душата ни в блажените чертози на идеалното. [...] Това изключително и неотразимо въздействие на музиката са чувствали дълбоко още древните, колкото прости и да са били техните мелодии, колкото да не са познавали богатството на хармонията и колкото и да са били примитивни техните музикални инструменти. Затова те и произхода на музиката извеждат от боговете в пряк, непосредствен смисъл (защото в общ смисъл всичко е от Бога), и името й е свързано пак с името на музите, сиреч и то е от религиозен митологичен произход. Оттам и във всички исторически религии храмовото богослужение е било съпроводено с вокална и инструментална музика. Богоизбраният еврейски народ, народът на Библията, който е имал най-възвишената, най-духовната, трансцендираща и чиста религия - богооткровената, не е останал, много естествено, да не използва това най-възвишено изкуство - музиката - при прославянето на Бога. Защото колкото са по-духовни и възвишени представите за Бога в дадена религия, толкова по-необходима е в нея музиката, за да изрази това, което не може да се изрази с никакви логически формули, с никакви конкретни образи и с никакви символи. Тя спомага да се извика непосредствено интуитивно чувство, да се преживяват непосредствено и в конкретност абстрактните по своята формулировка догми на вярата, да се съзерцава Абсолютното. От еврейския народ били използвани при богослужението както единичното и общо пеене, така и инструменталната музика. Служели си със струнни, духови и ударни инструменти: лири, арфи, псалтири, китари, цигулки, мандолини, цитри; свирки, флейти, рогове, кларнети, тръби - единични и извити, къси и дълги, тесни и широки, прави и извити; тъпани, барабани, дайрета, звънци, кастанети, чинели и пр. Ненадминат е еврейският народ, обаче, преди всичко в песенните псаломни славословия и химни, които достигат своя връх в псалмите на цар Давид. Те не са нищо друго освен възторжени и непостижими по лиризъм песни Богу, на които много често още в надписа е означено за какво изпълнение са нагласени и на какъв глас следва да се пеят. И ето, в отправяните към Бога песенни молитво-словия е разгъната цялата сложна гама от просителни, тъжно-плачевни, тържествено-възклицателни, благодарствени и славословни песни. При чудесното избавяне от египетското робство, когато евреите са преминали Червеното море, а фараоновите конни войски са погинали, излиза напред пророчица Мариам, сестра Ааронова, и запява благодарствена възторжена песен, пригласяйки на тимпан, а подире й с тимпани и хора излизат и всички жени и пеят: „Възпейте Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли в морето.” (Изх. 15:20) [...] Както виждаме, музиката и религията исторически са свързани от най-древни времена. Затова и във всички исторически висши религии музиката най-много се използва, за да изрази съкрушение и разкаяние за грехопадението и за всечовешката греховност, да изрази вярата и надеждата в Божията всеспасяваща милост и благост, да изрази възторга и възхищението от величието и силата Божия, да изрази любовта и благодарността към Бога за всичките Му благодеяния, да изрази смирението на човека пред Вседържителя, Твореца на всичко видимо и невидимо, и същевременно дръзновението на тоя човек срещу всички сили на злото и на мрака, когато Бог е с човека. Нищо чудно, поради това, че в цялата история на човечеството най-дълбоките религиозни чувства са се изливали в песен, в музика и псалмопения, а най-великите музикални произведения са били религиозни, сиреч изразявали са всечовешкия копнеж към идеалното, към съвършеното, към абсолютната хармония - към Бога. Музиката като изкуство се оформя под влияние на религията и заема централно място, тъй като се оказва най-подходяща да изрази най-възвишените изживявания - религиозните. Историците на музиката се надпреварват да констатират връзката между религията и музиката. Музиката е била смятана за дар от небето, от Бога, и затова е използвана като най-подходящо средство за изразяване на религиозните чувства. Религиозното начало, в смисъл на връзка на душата с Бога, е основно свойство на музиката. Ненапразно най-великите композитори, дори ония от тях, които в личния си живот са плащали данък на светски увлечения - в края на живота си са се обръщали към религиозното настроение, а най-великите цял живот са проявявали своята религиозност. Но историците не само констатират връзката, а правят и съответните обобщения, в които се обяснява, че по самата си същност музиката и религията са неделими: „Всяко изкуство в края на краищата е религиозно в най-дълбокия смисъл на тази дума. Негова основна задача е била и е да разкрива и задълбочава връзката (а нали и такова е значението на думата религия - връзка!) между външния сетивен и вътрешния ни духовен мир, както и между този сетивен свят и онова Всеобхватно, Което ние наричаме Бог, чувстваме Го като Бог и вярваме в Него като в Бог. Към историческите свидетелства на историците на музиката можем да прибавим многобройни свидетелства по същество за връзката между религията и музиката, идващи от най-различни времена и от най-различни области на духовното творчество. Великите човешки синове са чувствали еднакво религията в музиката и музиката в религията. Самата вселена им се е представяла като една дивна хармония, която идва от Бога, която е отражение на абсолютната Божия хармония и която само Бог долавя в цялата пълнота и чистота, а човеците само частично я долавят и изразяват в своите творения. 
