От дълго време се е носел църковният камбанен звън над Ловеч. Пеещият метал е съпровождал живота на хората от раждането им до края. Без него градът ни би изглеждал пуст и глух. Камбанният звън тържествено е известявал за различните църковни и национални празници, както и за радостни и тъжни събития, съпровождащи ежедневието им. Разнесе ли се звънът на камбаната, всички обръщат очи към нея с очакване, какво ще им съобщи нейният глас. По време на турското робство звънът от камбанариите напомнял на българите, че имат род и родина.
Камбанариите са църковни кули вградени като надстройка в западната част, както в ловешките храмове “Св. Троица” и “Св. Богородица”; или са изградени самостоятелно в близост до църквата, както в “Св. Неделя”.
Произходът на камбаните се крие в дълбоката древност, но като сигнален инструмент те са използвани в Европа още от 4-6 в. - при празнични шествия, за приветстване на победителите, за събиране на войската, за обявяване на тревога, за отбелязване началото и края на работния ден, за подаване на сигнали към заблудили се пътешественици и др. Хората вярвали, че звънът влияе върху телесното и душевно равновесие на хората, върху плодородието и т. н.
В средата на 9 век камбанният звън влиза трайно в ритуалите на християнската църква. Даже звънът на единичната камбана е красив, но когато звънят различни по набор камбани с различна тонова височина, това е небесна хармония. Когато няколко камбани се бият една след друга, това се нарича благовест, а когато те се бият едновремено, за да се получат различни и красиви хармонични съчетания, това е трезвон.
Камбани в България са се леели още през 19 в. Особена популярност добива майсторството на братя Велеганови от Банско, работещи в Пловдив, които са отлели първите си камбани през 1872 г. Талантливите наследници на старите майстори в по-ново време са направили камбани с тонове до, ре, ми, фа, сол за асамблеята “Знаме на мира”.
За да звучи една камбана “музикално”, да има точен и ясен “глас”, майсторите са спазвали известни на тях правила. Всичко зависело от големината на “инструмента” и откъде ще се отнеме част от метала. Ако се разширело вътрешното пространство на камбаната, тонът ставал по-нисък. Обратно, ако тя се изтъни от външната ù страна, тонът ставал по-висок.
Изработвали се от бронз в съотношение мед 80% и калай 20%. Работата била много трудоемка: да се направи калъп, да се отлее, да се предвидят украсите, надписи, релеф, почистване, боядисване и т. н. Често майсторите изписвали годината на отливането и името на майстора. Топенето на металната сплав било тънко изкуство. Прегряването и недогряването на врящия метал били еднакво вредни за “гласа”. В миналото във врящия метал са слагали и малко сребро. Обикновено майсторите и поръчителите на камбаната се събирали около пещта на чашка. Всеки хвърлял по една сребърна монета в казана с врящия метал като вярвал, че това носи късмет и сбъдване на желанията.
В зависимост от начина на произвеждането на звука те били правени в два вида. Едната конструкция била такава - звукът се получавал чрез удари на подвижен ударник (език) по нея. Такива камбани се ползват предимно в православната църква. Този начин на “свирене” давал възможност за равномерност на ударите и използване на големи “инструменти”. Другата конструкция била обратна: подвижна камбана, която се привеждала в движение от звънаря и се удряла в неподвижен или свободно висящ език. Това са предимно камбани, използвани в западната практика. При този начин обаче не могат да се ползват “инструменти” с големи размери. В Ловеч нямаме камбана от този вид. В същото време техническо изкуство е и окачването камбаната в звънарницата.
В Русия са отлети най-големите камбани в света. Най-известната е Цар Камбана в Московския Кремъл, която тежи повече от 200 тона. У нас се знае, че най-голямата ни камбана е тази на храм-паметника “Св. Александър Невски” в София, тежаща около 12 тона, а езикът й е около 700 кг. Не липсват и куриози. През 1870 г. в Германия е отлята голямата камбана за Кьолнската катедрала, наречена “Кьолнският мълчаливец”, защото нито веднъж не звъннала поради грешка при окачването на нейния език.
Предшественик на църковните камбани в Ловеч било клепалото. То представлявало дъска, окачена на специално място – клепалница, по която удряли и известявали на богомолците за предстоящото църковно събитие. В практиката съществувало и малко клепало, което се биело от клисаря на църквата по улиците и около домовете на православните християни, “съобщавайки” им, че е време за молитва.
В Ловеч до 1847 г. не е имало нито клепало, нито камбана. Богомолците били събирани за богослужение от клисаря по домовете им. Едва гръцкият владика Мелетий въвежда в ловешките църкви клепалото.
През 1866 г. будните ловчанлии решили, че клепало повече не им подхожда и трябва да имат камбана, която да символизира българското Възраждане и българския дух. Средствата били събрани и в скоро време такава била закупена от Букурещ. След дълго и трудно пътуване с волска кола тя пристигнала в Ловеч и скоро хората чули нейният “глас”. В града обаче настъпила суматоха. Турците най-категорично забранили тя да се бие и радостта на християните била помрачена. Нямало какво да се прави и клепалото отново “запяло” своята тъжна песен.
През 1867 г. обикаляйки вилаета си, в града дошъл Мидхад паша. При удобен случай ловешките граждани му поднесли молба да им се разреши да ползват камбаната си. Той попитал турските първенци, защо е издадена тази забрана, а каймакаминът отговорил, че когато за първи път забила българската камбана, една бременна туркиня се уплашила и пометнала. Пашата веднага наредил да се удари камбаната, за да види с очите си дали ще пострада някой от нейния звън. Клисарят не чакал да го подканят и с все сила я заудрял. Естествено нищо лошо не се случило и така ловчанлии получили правото да я ползват.
В християнските къщи също настъпила суматоха. Жените учудено запалили кандилата пред иконите и започнали страховито да се молят. Една бабичка веднага отишла при клисаря, питайки го, дали днес не е някакъв празник.
- Празник е, бабо, велик ден е! - духовито и радостно отговорил той, като продължавал да я бие безмилостно с железния чук, а звънът й се разнасял надалеко, за да възвести на българското население за този знаменателен ден.
Следва
На снимката: Строежът на камбанарията на катедралния храм "Св. Троица" в Ловеч преди около 60 години.
Бел. ред.:Авторът е диригент на хора при катедралния храм “Св. Троица” в гр. Ловеч.
Роден е през 1935 г. в Ловеч. Завършва Музикално-теоретичния отдел на Българската държавна консерватория в курса на проф. Парашкев Хаджиев.
Красимир Андреев е дългогодишен музикален педагог и хоров диригент. Носител е на много награди от национални хорови конкурси. Автор е на детски, хорови, училищни и др. песни.
Произходът на камбаните се крие в дълбоката древност, но като сигнален инструмент те са използвани в Европа още от 4-6 в. - при празнични шествия, за приветстване на победителите, за събиране на войската, за обявяване на тревога, за отбелязване началото и края на работния ден, за подаване на сигнали към заблудили се пътешественици и др. Хората вярвали, че звънът влияе върху телесното и душевно равновесие на хората, върху плодородието и т. н.
В средата на 9 век камбанният звън влиза трайно в ритуалите на християнската църква. Даже звънът на единичната камбана е красив, но когато звънят различни по набор камбани с различна тонова височина, това е небесна хармония. Когато няколко камбани се бият една след друга, това се нарича благовест, а когато те се бият едновремено, за да се получат различни и красиви хармонични съчетания, това е трезвон.
Камбани в България са се леели още през 19 в. Особена популярност добива майсторството на братя Велеганови от Банско, работещи в Пловдив, които са отлели първите си камбани през 1872 г. Талантливите наследници на старите майстори в по-ново време са направили камбани с тонове до, ре, ми, фа, сол за асамблеята “Знаме на мира”. За да звучи една камбана “музикално”, да има точен и ясен “глас”, майсторите са спазвали известни на тях правила. Всичко зависело от големината на “инструмента” и откъде ще се отнеме част от метала. Ако се разширело вътрешното пространство на камбаната, тонът ставал по-нисък. Обратно, ако тя се изтъни от външната ù страна, тонът ставал по-висок.
Изработвали се от бронз в съотношение мед 80% и калай 20%. Работата била много трудоемка: да се направи калъп, да се отлее, да се предвидят украсите, надписи, релеф, почистване, боядисване и т. н. Често майсторите изписвали годината на отливането и името на майстора. Топенето на металната сплав било тънко изкуство. Прегряването и недогряването на врящия метал били еднакво вредни за “гласа”. В миналото във врящия метал са слагали и малко сребро. Обикновено майсторите и поръчителите на камбаната се събирали около пещта на чашка. Всеки хвърлял по една сребърна монета в казана с врящия метал като вярвал, че това носи късмет и сбъдване на желанията.
В зависимост от начина на произвеждането на звука те били правени в два вида. Едната конструкция била такава - звукът се получавал чрез удари на подвижен ударник (език) по нея. Такива камбани се ползват предимно в православната църква. Този начин на “свирене” давал възможност за равномерност на ударите и използване на големи “инструменти”. Другата конструкция била обратна: подвижна камбана, която се привеждала в движение от звънаря и се удряла в неподвижен или свободно висящ език. Това са предимно камбани, използвани в западната практика. При този начин обаче не могат да се ползват “инструменти” с големи размери. В Ловеч нямаме камбана от този вид. В същото време техническо изкуство е и окачването камбаната в звънарницата.
В Русия са отлети най-големите камбани в света. Най-известната е Цар Камбана в Московския Кремъл, която тежи повече от 200 тона. У нас се знае, че най-голямата ни камбана е тази на храм-паметника “Св. Александър Невски” в София, тежаща около 12 тона, а езикът й е около 700 кг. Не липсват и куриози. През 1870 г. в Германия е отлята голямата камбана за Кьолнската катедрала, наречена “Кьолнският мълчаливец”, защото нито веднъж не звъннала поради грешка при окачването на нейния език.
Предшественик на църковните камбани в Ловеч било клепалото. То представлявало дъска, окачена на специално място – клепалница, по която удряли и известявали на богомолците за предстоящото църковно събитие. В практиката съществувало и малко клепало, което се биело от клисаря на църквата по улиците и около домовете на православните християни, “съобщавайки” им, че е време за молитва.
В Ловеч до 1847 г. не е имало нито клепало, нито камбана. Богомолците били събирани за богослужение от клисаря по домовете им. Едва гръцкият владика Мелетий въвежда в ловешките църкви клепалото.
През 1866 г. будните ловчанлии решили, че клепало повече не им подхожда и трябва да имат камбана, която да символизира българското Възраждане и българския дух. Средствата били събрани и в скоро време такава била закупена от Букурещ. След дълго и трудно пътуване с волска кола тя пристигнала в Ловеч и скоро хората чули нейният “глас”. В града обаче настъпила суматоха. Турците най-категорично забранили тя да се бие и радостта на християните била помрачена. Нямало какво да се прави и клепалото отново “запяло” своята тъжна песен.
През 1867 г. обикаляйки вилаета си, в града дошъл Мидхад паша. При удобен случай ловешките граждани му поднесли молба да им се разреши да ползват камбаната си. Той попитал турските първенци, защо е издадена тази забрана, а каймакаминът отговорил, че когато за първи път забила българската камбана, една бременна туркиня се уплашила и пометнала. Пашата веднага наредил да се удари камбаната, за да види с очите си дали ще пострада някой от нейния звън. Клисарят не чакал да го подканят и с все сила я заудрял. Естествено нищо лошо не се случило и така ловчанлии получили правото да я ползват.
В християнските къщи също настъпила суматоха. Жените учудено запалили кандилата пред иконите и започнали страховито да се молят. Една бабичка веднага отишла при клисаря, питайки го, дали днес не е някакъв празник.
- Празник е, бабо, велик ден е! - духовито и радостно отговорил той, като продължавал да я бие безмилостно с железния чук, а звънът й се разнасял надалеко, за да възвести на българското население за този знаменателен ден.
Следва
На снимката: Строежът на камбанарията на катедралния храм "Св. Троица" в Ловеч преди около 60 години.
Бел. ред.:Авторът е диригент на хора при катедралния храм “Св. Троица” в гр. Ловеч. Роден е през 1935 г. в Ловеч. Завършва Музикално-теоретичния отдел на Българската държавна консерватория в курса на проф. Парашкев Хаджиев.
Красимир Андреев е дългогодишен музикален педагог и хоров диригент. Носител е на много награди от национални хорови конкурси. Автор е на детски, хорови, училищни и др. песни.
