Тази година се навършват 200 години от появата на Новия метод, т. н. хурмузиева нотация (1814 г.). Историческите данни показват, че темата за Новия метод е многостранна. Един от аспектите й е взаимодействието на византийската музика с елементи на западноевропейската.
Твърде вероятно е византийските музиканти да са давали ухо на славата и възхода на своите западноевропейски колеги. Интересно е, че още в 16 в., няколко десетилетия след падането на Константинопол, турската дворцова аристокрация се запознава с европейската музика в изпълнение на френския придворен оркестър. През 16-17 в. османският двор, искайки да се приобщи към западноевропейското изкуство, кани европейски художници, архитекти, музиканти, актьори.
Докато класикът на църковната музика Петър Лампадарий (живял през 18 в.; с неговото име е свързан един от опитите за невмена реформа) твори прекрасни църковни химни и свири на тамбура пред султана в Топкапъ сарай, на Запад изгрява и блести звездата на австрийския вундеркинд Волфганг Амадеус Моцарт.
В началото на 19 в. триото познавачи на византийската музика (Хрисант Мадитски, Хурмузий Книгохранител и Григорий Протопсалт) се нагърбват със задачата да създадат метода. Защото невменото нотационно познание по това време е многозначно и трудно за изпълнение. А по това време Западна Европа „прегръща” Росини (който пък прави прелом с нотната фиксация на всички музикални украшения) и бляскавия му стил. Не е възможно музикант от величината на архимандрит Хрисант (който е бил флейтист, а и „голям познавач на арабската и европейската музика”[1]) да не е чул за белкантовите върхове и да не вземе предвид западния музикален разцвет. Но пък и гърците пазят църковно-музикалната си „крепост”: опитът на идващият от Палермо Агапий Хиоски да въведе църковно пеене със западни ноти в края на 18 в. намира сериозен отпор в Константинополската патриаршия.
Знае се, че Хрисант Мадитски (владеещ гръцки, латински и френски език[2]) e използвал теорията на западноевропейската музика при създаването на невмената реформа: съкращава качествените знаци, сегментира фигурите-формули от предходните византийски нотации чрез солмизационен метод (солмизация – солфеж с относителните имена на тоновете – бел. ред.) с помощта на седем от първите букви в гръцката азбука (Па, Ву, Га, Ди, Ке, Зо, Ни, Па – по реда на буквите в азбуката – бел. ред.), въвежда точни средства за записи на хроматизмите и разделяне на основната ритмическа единица. Българският музиковед проф. Стефан Хърков допуска, че „точно това е довело реформата до успех. Предишните три опита не успяват, именно защото разглеждат нотацията херметически затворена в рамките на традицията”[3]. Така музиколозите се изправят пред уникална историческа ситуация: от една страна, гърците не приемат византийска музика със западноевропейски ноти, от друга страна пък те използват западноевропейската музикална теория, за да заздравят фундамента на свещеното си изкуство. Това е видно и от музикалните творения на константинополски протопсалти от близкото минало, които непосредствено използват елементи от западната стилистика. Известна е формулировката, че в следствието не може да има повече, отколкото в причината.
Хубаво е, че ние сме съвременници на тази 200-годишнина от невмената реформа. В интервю руският музиколог Е. Герцман казва, че ние нямаме реална представа за звученето на старата музика, която е „била” преди много векове. А накрая на интервюто споменава, че според него след много години ще дойде време, когато хората, въпреки нотацията и записите, няма да разбират в пълнота и да се интересуват от днешната музика (той споменава музиката на Бетховен, Чайковски, Шостакович). А не се знае – може да се появят и други реформи на невменото писмо. Така че – да се наслаждаваме на днешната реалнозвучаща църковна музика, чието предназначение е да издигне сърцата ни нагоре.
[1] Богоев, М. Учебник по източно църковно пение, С. 1992, с. 96.
[2] Пак там.
[3] Хърков, Ст. „Реформата на православната църковна музика от 1814 г. и реформата в европейския нотопечат от ХVІІІ в.” – В: Източното православие в европейската култура. Международна научна конференция. Варна 2-3 юли 1993 г., С. 1999, с. 295.
