Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (11 Votes)
Bachkovo_Archangels___church.jpgПродължение от част 4. Бачковският манастир през XVI-XVIII век

Въпреки че Бачковският манастир се управлява от гърци, през първата половина на XIX век тяхното влияние донякъде отслабва за сметка на българското присъствие. Заслуга за това имат видните българи, които са епитропи на манастира - Вълко и Големи Стоян Чалъкови. Тогава значително се увеличава богатството на монашеската обител. Даренията за манастира са непрекъснати. Освен индивидуални и семейни дарения, манастирът получава и дарения от името на цели еснафски сдружения. Доказателство за това е едно ковчеже в манастирския музей, на което има следният надпис: „Сие кутият положи еснаф куюмджийски от Свищов с йеромонах Гавриил, носител и помощник, първомайстор Георги и Манил и Коста на лето 1803, август 3".

Ново цялостно разширение на манастира се извършва през 30-40 години на XIX в. със средства на българското население и братя Чалъкови - ктитори на манастира от 1780 до 1860 г.

Развитието на Бачковската обител през Възраждането е тясно свързано с личността на великия български художник Захари Зограф. Той е роден през 1810 г. в Самоков в семейството на основоположника на местната художествена школа Христо Димитров. На девет години остава без майка, а на 17 години става ученик при йеромонах Неофит Рилски. Захари Зограф учи живопис при брат си Димитър. От запазените писма на Захари Зограф до отец Неофит Рилски, публикувани от проф. Иван Шишманов, се узна­ва, че Захари Зограф е личност с несломима енергия за труд и радетел за налагането на българския език в богослужението, за създаването на печатница за просвещението на българските деца и за откриването на книжарница в родния си град. Творчеството на Захари Зограф отразява общия дух на Българското възраждане. Той твори активно 25 години. От 1835 г. рабо­ти в Пловдив и околността му. През 1835-1841 г. рисува в Асеновград - в метошката църква „Св. Георги", в „Св. Богородица - Рибната", в Горноводенския манастир „Св. Кирил и Юлита" (днес международна школа по архитектура), в с. Болярци край Асеновград и в Бачковския ма­настир. В едно от писмата до отец Неофит Рилски (8 май 1836 г.) той пише: „Фанал сам се мажки у работа."

След сключването на Одринския мир между Руската и Османската империя през септември 1829 г. поробените християни получават правото да строят нови храмове. За да задоволят религиозните нужди на все по-нарастващите поклонници, монасите от Бачковския манастир решават да построят нова църква на ливадата до южната част на манастира. Новият храм е издигнат в чест на Св. Троица и посветен на св. Николай Мирликийски. Започнат е през 1834 г. при управлението на игумена йеромонах Ананий, който е българин от Сливен, и е завършен през 1837-1838 г. Строителите на новия храм са от близкото село Югово. Щедър дарител за строежа е известният богаташ Вълко Куртович Чалъков. Той е роднина по женска линия на фамилията на Захарий Зограф и препоръчва младия художник на бачковското братство. Договорът възлиза на сумата 7 000 гроша, която е твърде значителна за онова време. На 20 април 1840 г. Захарий пише до отец Неофит Рилски за новата църква: “Ако е здраве, до есен да я зографисам”.[1] На 10 септември с.г. той съобщава, че наскоро ще завърши стенописите.

Bachkovo_Nicholas_church.jpgФреските в църквата “Св. Николай” са изработени с яйчна темпера. Те покриват изцяло купола, олтара, наоса и притвора. Захарий изографисва над 600 образа - отделни или в композиции. От тях в притвора се намират 135, в централната част на храма 319 и в олтара около 75. В средата на купола е изобразен Христос Вседържител, Св. Троица и деветте ангелски чина. Между 12-те удължени прозорци са представени пророците. На пандантивите под купола са фиксирани четиримата евангелисти с техните символи – човек, лъв, телец и орел (тетраморф). В съответствие с иконографския наръчник (ерминията) художникът е нарисувал в абсидата на храма св. Богородица Ширшая небес (По-широка от небесата), „Тайната вечеря”, „Благовещение”, „Причащението на апостолите”. Под тях извисяват ръст редица светители и архидякони. Както може да се очаква, преобладават надписите и текстовете на гръцки език, но някои от тях са на църковнославянски. Тъй като храмът е посветен на св. Николай Мирликийски, Захарий Зограф разгръща цяла серия от сцени по неговото житие. В някои от тях той представя морски пейзажи с испански галери, които е виждал само на стари гравюри. Зографът добавя и някои композиции, които не са типични за иконографията на св. Николай, например ръкоположението му за йеродякон.[2] На южната стена е нарисуван Христос Велик Архиерей, седнал на висок бароков трон. Празните пространства в горните пояси, стенниците на прозорците, конзолите на арките, притвора са запълнени с образи на ангели, херувими, серафими, гирлянди и китки цветя. Фреските в църквата „Св. Никола” са създадени за кратък срок с помощта на един или двама помощници. Някои от изображенията носят отпечатъка на прибързаност и несръчност. За сътвореното той оставя и надпис от вътрешната страна над притворната врата: „Изографиса се за славата на Пресветата наша Троица и в чест на светия наш отец Николай, при игуменството на Божия раб йеромонах Матей от Стара Загора, в годината на Спасителя 1840, месец октомври 15. Изографиса се от ръката на смирения зограф Захарий Хрис[тович] от Самоков."[3]

Прави впечатление, че стенописите в притвора са изработени по-старателно и с по-голямо умение. Цветовете им са запазили напълно свежестта си. В ниския купол се намира Христос Велик Архиерей, придружен от св. Богородица, св. Йоан Кръстител и седнали на престоли апостоли, пророци, архиереи, монаси, миряни. Четирите по-малко полукуполи са украсени от херувими сред гирлянди, венци и китки цветя. В плоскостите над колоните са представени сцени от Стария Завет: „Сътворението на Адам и Ева”, „Грехопадението”, „Изпъждането от рая”, „Жертвоприношението на Каин и Авел”, „Братоубийството на Каин”, „Животът на Адам и Ева на земята след грехопадението”. Голите тела на прародителите са представени анатомично по-точно, отколкото в пловдивската църква „Св. Константин и Елена”.

По цялата външна стена на открития притвор е разположена сложната многофигурна композиция на Страшния съд. Вляво над нея  художникът изписва и своя автопортрет заедно с фигурите на проигумена Ананий от Сливен и игумена Матей от Стара Загора, което означава смело скъсване с дотогавашната традиция. Надписите са на гръцки и български език, като българските са почти изтрити от гъркомани. Захарий Зограф постъпва още по-смело, когато включва в Страшния съд група свои съвременници блудници. Нарисувани в пищни модни облекла, те се измъчват в ада. На 20 април 1843 г. Никола Христович (Тенджар) пише на отец Неофит Рилски, че пловдивчанит се сърдят на художника „защо е неколцина изобразил у вечна мука, сос таквия дрехи, каквито носят и мъжете, и жените...”[4]

zahari_zograf_grupov_portret_s_igumenite_Bachkovski_manastir.jpgПрез 1841 г. Захарий Зограф украсява със стенописи и открития нартекс на стария централен манастирски храм, над който се намира параклисът “Св. Архангели”. Ктитори на тези стенописи са българи от редица села в Асеновградско и Старозагорско. Датата 1841 г. е написана под изображението на св. Троица над западната външна врата на главния манастирски храм. Притворът е декориран с редица образи на светители, светци и многофигурни сцени от Новия Завет. В притчата за богаташа и бедния Лазар зографът представя чисто битово възрожденско пиршество в контраст с умиращия от глад и студ просяк. В композицията „Смъртта на богаташа” Захарий Зограф не рисува като душевадец архангел Михаил, а Сатаната с тризъбец. Тази сцена има силно социално звучене.

В сцените, илюстриращи евангелските притчи (църквата "Св. Архангели"), или в "Страшният съд" (църквата „Св. Никола”) художникът пресъздава архитектурата и битовата атмосфера на българския възрожденски град, на българската възрожденска къща, като актуализира християнските разкази и ги тълкува с явна битова насоченост. Те са пропити с жизнерадостен хумор, изразен в наивната театралност на позите и жестовете на фигурите, която напомня нравоучителните драми на българския възрожденски театър.[5]

По-късно Захари Зограф рисува стенописи в Рилския, Троянския, Преображенския манастир, както и в притвора на централната църква на Великата лавра на Атон. Той умира в разцвета на творческите си възможности на 14 юни 1853 г.

През 1846 г. неизвестен художник вероятно от Асеновград изрисува върху външната стена на трапезарията голяма разгъната панорама на Бачковския манастир. Тя включва образите на монасите, поклонниците и ктиторите на манастира, които участват в религиозно шествие с чудотворната Богородична икона. Художникът представя редица параклиси и свети места в околностите на манастира, някои от които съществуват до днес. Тази процесия е копирана от една медна щампа на Бачковската обител, създадена във Виена през 1807 г. с иждивението на самоковския търговец Петър Ранов. Съвсем погрешно е да се приписват външните фрески на трапезарията на четката на Захарий Заграф или брат му Димитър.[6]

В задната част на стария манастирски двор по-рано е имало жилищни постройки, които са унищожени от пожар през 1902 г. От тях оцелява източната стена, която е съборена през 1927 г. На нея имало два реда изображения на Господските празници и апостолите, рисувани от Алекси Атанасов от Негуш през 1846 г.[7] По всяка вероятност Йоан Мосх рисува живописта в църквата "Св. архангели" през същата година. Неговите художествени умения са на занаятчийско ниво. Цветовата гама е студена и еднообразна, а пропорциите на фигурите са несръчни. Стенописите включват сцени с деянията на архангелите, сред които е и едно чудо, свързано със светогорския манастир Дохиар. То е прочуто, защото се съдържа в словото за св. Архангели, помествано в Дамаскиновите сборници през Средновековието.

От един възпоменателен надпис в централната църква се узнава, че през 1848 г. е изписана част от северната стена. През 1850 г. одринският зограф грък Моско замазва стенописите на долните пояси в главната църква от 1643 г. и върху тях нанася нови, като оставя надпис.[8] Върху западната стена на храма той рисува портрета в цял ръст на бачковския игумен йеромонах Кирил.[9]

През XIX в. Бачковският манастир е най-важният духовен център в областта, към който се ориентират по-малките обители в неговия регион - Горноводенският, Араповският, Кукленският манастир и др., и черпят човешки, финансови и художествени ресурси.

Бачковската обител не се абонира нито за едно българско възрожденско издание (вестник, списание или книга). Тя отсъства и от дописките във възрожденския печат. Нещо повече – калугерите не проявяват голям интерес дори към гръцките книги. Те се записват като спомоществователи само на три елински издания:

1) „Аритметика” от Димитриос Каламбакидос от Мелник (Букурещ, 1934) – абонати са игумена Анания, Митрофан певец от Ак килисе (Бяла църква или Сопот), т.е. българин, Йоанис Хорисис от Сливен;

2) „Сборник на ежегодното църковно богослужение” или Общак (Цариград, 1846) – абонати са игумена Кирил и проигумена Матей;

3) „Въведение в османската [турската] граматика” от Мустафа Расим от Самуркаси (Цариград, 1858) – абонат е „общо Бачковския манастир”.[10]

С ферман на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 г. е основана Българската екзархия. По това време Пловдивският край е задушен от гъркомания и затова във фермана се казва: „10. Духовната юрисдикция на Българската екзархия обема: Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без града Варна и без близо двадесетте села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа, чиито жители не са българи); Сливенския санджак без градовете Анхиало и Месемврия; Созополската каза без селата по крайбрежието; Пловдивската епархия без самия град Пловдив, без града Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия [Св. Богородица], Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица и без манастирите Бачковски, “Св. Безсребърници”, “Св. Параскева” и “Св. Георги”.[11]

Следователно Бачковският манастир остава в юрисдикцията на Цариградската патриаршия и прокарва неговата антибългарска политика. Той не участва и в революционното движение за разлика от редица други обители. Манастирът винаги е бил просветен център и тази традиция е подновена през 1870 г., когато в него е основано свещеническо училище. То заема южната сграда край храма „Св. Николай” в продължение на две десетилетия. Учащите се ползват пълен пансион при три- и четиригодишен курс на обучение. Успешно завършилите се ръкополагат и стават свещеници предимно по селата. Освен това, Бачковският манастир отделя немалко средства за подпомагане на църквите, училищата и читалищата в Родопите, дарява учебни пособия, богослужебни книги и одежди, изпраща монаси дори в Одеса, където получават дарения с помощта на Българското настоятелство.[12]

От 1833 до 1866 г. в Асеновградско действа четата на легендарния Ангел войвода, който защитава местното българско население от издевателствата на турците и гъркоманите. Веднъж той минава през Бачковския манастир и забелязва, че калугерите варят гозбите в стари казани. Подарява им огромен нов казан с вместимост 1000 оки.[13]

През руско-турската освободителна война (1877-1878) отстъпващите османски войски заплашват да опожарят Бачковския манастир, но те са изпреварени от военни части под командването на грузинския офицер Георги Гремели. По този начин грузинци спасяват една обител, основана от техни сънародници преди почти 800 години.





[1] Захариев, В. Захарий Христович Зограф. Художник възрожденец 1810-1853. С., 1957, с. 46. Срв. Кисьов, Сл. Творчеството на Захари Зограф в Бачковския манастир. – Тракия, 1975, № 2, 113-121.

[2] Муравьев, А.  Правило веры и образ кротости. Образ свт. Николая, архиепископа Мирликийского, в византийской и славянской агиографии, гимнографии и иконографии. M., 2004.

[3] Захариев, В. Цит. съч., с. 50.

[4] Пак там, с. 55. Срв. Гошев, Ив. Захарий Зограф от Самоков и неговият стенопис „Страшният съд” в Бачковския манастир. – Родина, 1, 1939, № 4, 208-209.

[5] Василиев, А. Български възрожденски майстори. Живописци. Резбари. Строители. С., 1965, 340-342.

[6] Мавродинов, Н Изкуството на Българското възраждане. С., 1957, с. 211, 214, 218, обр. 199-201.

[7] Станимиров, Ст. Бачковският манастир през ХІХ в. – Родина, ІІ, 1939, № 1, 56-57.

[8] Иванов, Й. Цит. съч., с. 223.

[9] Василиев, А. Цит. съч., 646-647, ил. 416.

[10] Стоянов, М. Цит. съч., с. 141, № 1232; с. 193, № 1603; с. 241, № 1997.

[11] Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, 212-214.

[12] Бачковският манастир. Съст. х. Сл. Кисьов. Ред. архим. Борис. С., 2005, с. 12.

[13] Хайтов, Н. Цит. съч., с. 196.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/39xfy 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.