През 1910 г. в дома на софийския свещеник Константин Попниколов и презвитера Николица се ражда синът им - Донко Попконстантинов. В многолюдното семейство, състоящо се от петима братя и две сестри, цари патриархална атмосфера. Свещеник Константин и неговата съпруга дават отлично възпитание и образование на децата си. Макар, че по това време хората с висше образование в България са твърде малко, техните деца получават не само висше образование, но и четирима от синовете им завършват в чужбина по още един или два факултета. Но единствен, от синовете на отец Константин, Донко има влечение към духовното поприще.
Първоначалното и прогимназиалното си образование Донко Попконстантинов завършва в София. През 1924 г. постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1930 г. и се записва в Богословския факултет при СУ “Св. Климент Охридски”. Тук учи една година и след като си взема всички полагащи се изпити, през юни 1931 г. заминава като степендиант да следва в Кишиневския богословски факултет. След тригодишен упорит труд завършва богословие в Кишинев през 1934 г. с титлата: “Лисансие по богословие”. От Кишинев с препоръката на Софийския митрополит Стефан, по-късно Български екзарх, кандидатства за стипендия в Рим, където желае да постъпи в Източен институт. За италианската столица заминава през 1934 г., известявайки семейството си, че получава стипендия за следващите три години. Поради огромното си желание да се образова, колкото може по-всестранно, в Рим записва едновременно с Папския източен институт и Философския факултет при Римския държавен университет. На 27 юни 1937 г., след като защитава докторат, е обявен за доктор по философия на Римския държавен университет. Същата година, по препоръка на Софийския митрополит Стефан, заминава на три пъти по за три месеца в Англия, където взема участие в провеждащата се англикано-православна конференция в Лондон.
Завръщайки се в София, през октомври 1937 г. е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Като преподавател в семинарията се отличава със своята ерудиция и висока култура, а като възпитател - с голямата си строгост относно спазването на семинарския ред. След дълго и сериозно себеизпитване, вътрешно вглъбяване и запознаване с плодовете на православната аскеза решава да приеме монашество. На 4 декември 1937 г. е постриган за монах и ръкоположен за йеродякон от Софийския митрополит Стефан. Под мантия е воден от тогавашния протосингел на Софийската митрополия архимандрит Филарет, по-късно епископ и Ловчански митрополит. При пострижението си д-р Донко Попконстантинов приема името Ириней. На следващата 1938 г., по случай обновлението на храма “Св. Йоан Рилски” при Софийската духовна семинария, йеродякон Ириней е ръкоположен в йеромонашески сан. Монашеските си обети и задължения изпълнява с огромно желание и лекота, както сам споделя радостен с близките си: “Хвърча, хвърча, че съм монах!”
През 1941 г., след като тогавашният протосингел на Софийска митрополия архимандрит Стефан, по-късно Търновки митрополит Софроний, е изпратен да управлява Скопско-Велешка епархия, на 1 август йеромонах Ириней е назначен от Софийския митрополит Стефан за протосингел на Софийска митрополия. Наскоро след това е въведен и в архимандритско достойнство. Ставайки софийски протосингел, архимандрит Ириней има широко поле за изява. Като високообразован и силно религиозен човек той съзнава надвисналата опасност от страна на комунизма и затова посвещава голяма част от времето си на идеологическата борба с него. През 1941 г. превежда от румънски език книгата “Християнство и комунизъм” на свещеник Валерий Йордакеску, професор по богословие в Яшкия университет, в която авторът напълно разгромява комунистическата идеология. Освен преведената от него книга и темите на статиите и публикациите му, писани от него през този период, свидетелстват за една сериозна идеологическа борба, която води с комунизма, и то не само с комунизма в България, а с комунизма като културно, политическо и философско учение и явление, като дух, който в средата на ХХ в. е на път да залее цяла Европа. Като добър проповедник му се предоставя възможност често да проповядва в столичните църкви. В проповедите си винаги рязко осъжда атеизма и особено марксическия атеизъм и материализъм. Рядко има негова проповед, в която да не засегне въпроса за комунистическото безбожие.
През периода 1941-1944 г. освен протосингел на Софийската митрополия, е и председател на Софийския епархийски духовен съд, който единствен по това време, има правомощия да разглежда бракоразводни дела о други религиозни нарушения в Софийската епархия.
На 9 септември 1944 г. в България се установява богоборческата власт на Комунистическата партия. Още в първите дни след установяването на новата власт брат му Борис случайно дочува мълвата, че е арестуван. Намира го в неговата канцелария в Митрополията и му предава какво се говори, съветвайки го да се укрие някъде до отминаване на опасността. Архимандрит Ириней успокоява брат си, че няма за какво да се крие, тъй като неговата съвест е чиста и нищо лошо не прави нито сега, нито преди, а и не вярва, че комунистическите издевателства ще засегнат Българската православна църква. На 20 септември 1944 г. обаче съвсем изненадващо на бюрото му е оставена бележка. Текстът гласи: “До Н. В... Съгласно заповедта Ни от 20 того съобщаваме Ви, че Ви освобождаваме от длъжността Протосингел при Светата ни Митрополия, считано от 20.09.1994 г. “С подписана е от Софийския митрополит Стефан. Три дни по-късно отец Ириней изчезва безследно и повече никой не го вижда. Напразни са усилията на неговия баща свещеник Константин Попниколов, роднините и познатите му да го открият или да научат нещо за него. Дълго време след изчезването на архимандрит Ириней представителите на властта отказват да признаят дали е убит, изчезнал или жив... Накрая издават смъртен акт на семейството му, което извършва символично погребение в семейната им гробница в София.
Различни и многообразни са версиите относно изчезването на отец Ириней. От обвиняващи Софийския митрополит Стефан в предателство спрямо него до приемащи оставената бележка от митрополит Стефан за опит да предупреди протосингела си, да му даде знак да напусне страната, града или да се укрие някъде. Множество са и съществуващите версии за това как е убит архимандрит Ириней. Единственият документ, доказващ неговата смърт и разкриващ истината за убийството му, макар и много бегло, е досието на неговия брат Никифор, където на няколко места се споменава, че има брат духовник, ликвидиран след 9 септември 1944 г.
Много интересно е това, че след една публикация за отец Ириней, в средата на 90-те години, при един от племенниците му идва около 60-70-годишен човек от Пернишко и развълнуван разказва как е видял убийството на човека от снимката, приложена към статията във вестника. Като дете, пасейки овцете на един рид, вижда как идва кола и от нея изкарват един духовник в синорите, същият като този на публикуваната снимка. След като го изблъскват от колата, започват са се гаврят с него, блъскат го, дърпат му брадата и накрая го блъсват в земята. Той пада на колене, като ръцете му са вързани отзад, заливат го с бензин и го подпалват. Но когато племенникът на архимандрит Ириней започва да разпитва непознатия за подробности, относно външния вид на изгорения свещеник, човекът, след като описва един типичен за всеки духовник външен образ, заявява, че виденият от него свещеник много приличал на отец Ириней, но все пак не е абсолютно категоричен.
Независимо обаче, от множеството различни и дори противоречиви версии относно изчезването и смъртта на архимандрит д-р Ириней Попконстантинов, едно е напълно ясно - че е убит без съд и присъда, единствено заради неговата християнска вяра и борбата му с безбожната идеология на комунизма.
Източник: Интернет страница на ЦВ
