Исторически връзки между Грузинската и Българската църква

Прабългарски племена се заселват в южен Кавказ още през ІІ в. сл. Хр.[1] През ІІІ в. в иверски надписи се срещат персийски имена, носени от прабългари, като Аспарух, Заберган, Безмер и др.[2]

Християнизацията на България през ІХ в. слага началото на системните българо-грузински църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава “иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език.[3] Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир.[4] Когато св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров стигат до извода, че глаголицата е мисионерска азбука, чиято структура и функция има преки успоредици в църковното грузинско писмо (хуцури) и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата и хуцури поразително си приличат, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). Общата система на построяване на азбуките е еднаква, защото „корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак”.[5] Буквите имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която такова значение имат само буквите, заимствани от гръцката азбука. Немският историк Готфрид Шрам също е на мнение, че св. Кирил и Методий са вдъхновени да създадат глаголицата от грузинската азбука, с която ги запознава св. Иларион.[6]

В Зографската грамота на цар Иван Александър (март 1342) се споменава, че различни народи, включителни и “иверите” (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон.[7]

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен “Повест о иверех како приидоше в богоразумие”, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи.[8]

Българската преработка на апокрифното “Слово за Сивила” от ХІІІ в. поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство след българите и подчертава тяхната преданост към православието: “Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи”.[9]

Редица сходни елементи се откриват в българската и грузинската стенопис, но те се дължат не на преки влияния, а преди всичко на общата им византийска основа.[10]

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ в., фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 г., въпреки че подобно чудо е свързано и със св. Николай Мирликийски (ІV в.). Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи “кукумион” (съд) с топла вода по стълбите към втория етаж на къщата, появява се изневиделица тайнствен конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси.[11]

Бачковски манастир

По време на византийското господство над България някои грузинци, които се издигат в йерархията на Византия, са изпращани на ръководни постове в българските земи. Един от тях с фамилия Цурнавели е губернатор, за което се съди по намерения му личен печат, публикуван от Винсен Лоран.[12] През 1016 г. стратег на Доростол (дн. Силистра) е Цицикий, син на патриций Тевдат Ивериеца и сътрудник на император Василий ІІ Българоубиец.[13] При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) осъществяват кариера двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Според “Алексиада” на Анна Комнина двамата са от арменски произход, но няма съмнение, че не са монофизити, а православни. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандуващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, има чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандуващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През декември 1083 г. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика – гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен.[14] Според някои предположения Бакуриани основава манастира по идея и в сътрудничество с блаж. Теофилакт Охридски, но това не е вероятно, защото последният става архиепископ чак през есента на 1090 г. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до с. Горни Воден.[15]  

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладяването на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Йерусалимския патриарх Евтимий. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 г., но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на XII в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130).[16] През есента на 1189 г. кръстоносците на император Фридрих Барбароса плячкосват околностите на Бачковския манастир. Касиерът на войските заравя в землището на с. Горнослав, Пловдивско, голяма част от носената хазна очевидно с надеждата, че по този начин ще запази парите. Но съкровището е открито чак през 1962 г. То се състои от златни слитъци и монети, сечени по времето на Византийските императори Алексей I Комнин (1081-1118 г.), Йоан II Комнин (1118-1143 г.), Мануил I Комнин (1143-1180 г.) и Андроник I Комнин (1182-1185 г.).[17]

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична разчленена с профилирани слепи аркади - едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява чужд тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния - параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището показват, че Костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Йоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Йоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 г. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава.[18] Грузински влияния се установяват и в църквата “Св. Георги” в Асеновград, която също е основана от Бакуриани.[19]

Изглежда манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това  поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната чудотворна Богородична икона има дарителски надпис от 1311 г. от двама грузинци, жители на Тао-Кларджети. В него се казва: “Тази света икона на пресветата наша царица Богородица Петричка е обкована от двамата братя по плът от Тао, синове на Игнатий, наставника Атанасий и Окропир за 125 перпери и [нека се постави] свещник… до [нея]…” По-нататък надписът отбелязва като хронологичен маркер царуването на византийските императори Андроник [ІІ] и Михаил [ІХ] Палеолог, управлявали между 1234 и 1320 г., и на грузинските владетели Константин и Димитър Багратиди.[20] Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, върху който има грузински надпис.[21] Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал.[22] Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Йоан Богослов на северната стена в притвора на костницата.[23]

В скриптория на Бачковския манастир през ХV в. двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи “К. С. Кекелидзе” в Тбилиси.[24] През ХІV-ХV в. в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV в. (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ в. в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 г. ахалцихски свещеник Йован Маркозашвили.[25] В Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” има един грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 г.

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковно-историческия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІ до ХІХ в.[26] Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ в.[27] Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ в.[28]

През 1706 г. Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България.[29]

През руско-турската освободителна война (1877-1878) отстъпващите османски войски заплашват да опожарят Бачковския манастир, но той е спасен от военни части под командването на грузинския офицер Г. Гремели. По този начин грузинци спасяват една обител, основана от техни сънародници преди почти 800 години.

Иверски манастир

Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци. Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в северна Гърция. Той е третият поред манастир, основан в Св. Гора на мястото на група отшелнически килии, известни като лаврата „Св. Климент”. Началото му слага около 980-985 г. монахът св. Йоан Иверски със светско име Торник, който преди пострижението си е еристави (генерал) на грузинския цар Давид Куропалат от Тао-Кларджети и византийски велможа.[30] Торник се замонашва в македонски манастир и се подвизава в друг манастир на Олимп – две места, където несъмнено общува с българи. По същото време срещу императора Василий ІІ Българоубиец се разбунтува главнокомандващият източната армия Варда Склир. До 978 г. той превзeма цяла Мала Азия и разбива изпратените срещу него части. Както българският княз Борис І сваля расото, за да разгроми сина си Владимир-Расате, така и монахът Йоан е помолен от императора да се върне на бойното поле. С помощта на цар Давид Йоан/Торник успява да победи врага през 979 г. Той основава Иверската обител с щедрите дарения на императора и плячката от войната.

Храмът на Ивер първоначално е построен през първата половина на ХІ в. от грузинския монах св. Георги Варасваци,[31] а е възстановен през 1513 г. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема трето място в йерархическата подредба на 20-те атонски манастири. След превземането на Грузия от монголите намаляват както монасите, така и даренията. До 1357 г. Ивер все още е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда манастирът да мине във владение на гръцките монаси. Когато Кутаиският архиепископ Тимотей (Габашвили) посещава Атон през 1755 г., в Ивер няма нито един грузинец.[32]

През ХІХ в. в Иверския манастир се подвизават двама видни грузински монаси – Венедикт и Висарион. Отец Венедикт е от Шорапански уезд, Кутаиска губерния на Имеретия. Баща му е селски свещеник, а брат му е в свитата на последния имеретински цар Соломон ІІ. Когато царят емигрира в Турция, двамата братя го придружават. След смъртта на царя Венедикт заминава за Йерусалим. През 1816 г. той се заселва в атонския манастир “Св. Пантелеймон”, оттам отива в Дионисиу, а накрая в Ивер. Отец Венедикт се прочува като голям постник. Негов духовен син е грузинецът Иларион.  Венедикт умира на 9 март 1862 г.[33]

Старецът Висарион е роден в Гурийското княжество на Грузия. Баща му е протойерей Максим Кикодзе. Тогава в Грузия има обичай да се изпращат на всеки три години 12 юноши, за да следват в Атина. През 1835 г. Висарион отива не там, а в Атон, където живее в една килия със стареца Венедикт в продължение на 58 години. Той умира на 9 октомври 1893 г.[34]

Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ в.[35] Макар и изтласкани от манастира, грузински монаси продължават да обитават неговия скит “Св. Йоан Кръстител”, основан през 1730 г. Църквата му е построена през 1779 г. и е украсена със стенописи след 20 години. В средата на ХХ век тя остава без монаси, защото последният грузинец в Иверския манастир умира през 1955 г. [36] В житието на св. мъченик Яков Костурски (убит на 1 ноември 1520 г.) се твърди, че се заселил в Иверския скит “Св. Йоан Предтеча” при стареца Игнатий. Това твърдение е анахронизъм, защото тогава скитът още не съществува.[37] 

Със същия скит е свързан подвигът на българския мъченик св. Прокопий. Той е роден в края на XVIII век в околностите на Варна от благочестиви родители. Когато е на 20 години, постъпва в Иверския скит "Св. Йоан Предтеча". Скоро приема монашество под духовните напътствия на стареца Дионисий, известен със строгостта си. Младият Прокопий не успява да издържи на суровия монашески живот и решава да се върне към светския живот. В големия малоазийски град Смирна, където отива, Прокопий лекомислено решава да се откаже от християнската религия. Отива при кадията и приема мюсюлманството. Много скоро обаче младежът горчиво съжалява за стореното. Измъчван от угризения, той търси начин да изкупи греха си. По съвета на възрастен духовник, негов познат от Света Гора, той се отдава на пост и молитва, като  пожелава и мъченическа смърт в името на Христа, за да изкупи греха си. Младият българин отива отново при кадията и хвърля демонстративно на земята знака на исляма - зелената чалма. Турците дълго го увещават с обещания за високи постове, но покаялият се младеж е непреклонен. За своето вероотстъпничество Прокопий е осъден на смърт. Мъжеството на мъченика смущава турците и никой от тях не посмява да му отсече главата. Тогава един потурнак обезглавява младежа. Така мъченик Прокопий Варненски изкупва греха си и умира за Христос на 25 юни 1810 година в Смирна. 

Стенописите в църквата на Ивер датират от ХVІ-ХІХ в. От иконите най-известна е “Св. Богородица Портаитиса” (Вратарка), която има много копия в православния свят. На нея Младенецът обикновено държи свитък – символ на евангелското учение.[38] Според легендата тя произхожда от епохата на византийския император иконоборец Теофил (829-842). Собственост е на благочестива вдовица, която живее до Никея. Един озверен войник иконоборец забива меча си в иконата и от нея руква кръв. Оттогава на копията й се изобразява белег на едната буза на св. Богородица. Жената пуска иконата в морето, за да я спаси от унищожение. По-късно синът й става монах в Иверския манастир, където идва иконата. Тук има противоречие, тъй като през ІХ в. обителта още не е основана. Оттогава иконата извършва много чудеса.[39] Тази светиня е спомената в житията на светците, например на св. Йоан Кукузел и др., и често се интерпретира в иконографията. Тя се пази в едноименния параклис до стария вход на манастира, изграден през 1680 г. Иконата е покрита с позлатена обковка.[40] Според преданието тази икона ще напусне Св. Гора преди нейното окончателно запустение. Пред нея денонощно гори кандило (лампада). Руският митрополит Питирим твърди, че когато започнат политически конфликти или природни бедствия, кандилото започва силно да се люлее, без да е докоснато от човешка ръка. Когато сам се е изправил пред иконата в хладния храм, той твърди, че е усетил как от нея го облъхва топла струя въздух.[41]

Ивер притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с 2187 ръкописа, от които 654 са проучени от П. Сотирудис. Кодекс № 1417 датира от ХІ век и включва фрагменти от неизвестни слова на св. Григорий Назиански.[42] 123 ръкописа са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 г.[43] Други 100 пергамента са на грузински език.[44] В Ивер се пазят и 19 славянски ръкописа от ХV-ХVІІ в., повечето от които са от български произход.[45] Един ръкописен Псалтир в Ивер е писан от трима души – монах Даниил в църквата “Св. Никола” в София (1598), който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян, който умира, и дяк Владко в църквата “Св. Богородица” “в горе Боуковику”.[46] В Иверската обител се пази един от деветте преписа на Пространното житие на св. Климент Охридски, което датира от ХV в. Именно от Иверския фрагмент са направени останалите три преписа, които са, както изглежда, все от ХVІ в. – т. нар. Атонски и останалите два от манастира “Св. Дионисий” също в Света Гора.[47]

Библиотеката притежава и 15 000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветена едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия – “Слово об Иверском Афонском монастыре”[48] или “Слово о Светогорском монастыре зовомый Иверский”.[49] В популярния цикъл на Богородичните чудеса е включено чудо № 20 със заглавие “О святой обители Иверской и о честней и святой икони Портаитиса глаголемой”.[50]

В иверския скит „Св. Йоан Кръстител” в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. работи просветеният монах Партений от Закинтос. През 1793 г. той поръчва изготвянето на щампа с патрона на скита във Венеция, а през периода 1804-1820 г. сам гравира поне 16 други произведения.[51]

Иверският манастир поддържа тесни отношения с целия Балканския полуостров. В него се пази например епитрахил, подарен от Ирина, сестра на Агира, която е съпруга на Раду Михня – войвода на Влашко (1601-1602, 1611, 1611-1616, 1620-1623) и Молдова (1616-1619, 1623-1626).[52]

Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверският манастир с Българската църква е удостоверение за имоти от 982 г., дадено от жителите на Йерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от “Гиорги поп”.[53] Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство,  далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра.[54]

Роженският манастир до българско-гръцката граница е основан през 1205-1207 г. от владетеля на Мелник деспот Алекси Слав, племенник на цар Калоян. Иверската обител владее значителни земи в Мелнишко още през ХІV в. и отдавна проявява апетити към Роженския манастир. В документи на цариградските патриарси Паисий І, Митрофан ІІІ и Йоаникий І са споменати редица църкви в Мелник и неговия район, които принадлежат на Роженската обител – „Св. Богородица Табачка”, „Св. апостоли”, „Св. пророк Илия”, „Св. Георги”.[55] През 1728 г. в Рожен умира бившият мелнишки митрополит и иверски монах Дионисий ІІ.[56] Под предлог, че страда от финансови затруднения, с патриаршеска грамота от 1761 г. Роженският манастир е лишен от самостоятелност и превърнат в метох на Ивер. За игумени са назначавани иверски монаси. През втората половина на ХVІІІ в. са създадени стенописи, които украсяват преградната стена, отделяща дяконикона в самостоятелен параклис „Св. Георги”. Зограф най-вероятно е Константин Копан, а ктитори – Мануил йерей и Мавруди. Фреските са с посредствено качество.[57] След 39 години монахът зограф Яков Иверски създава копие от чудотворната икона „Св. Богородица Иверска” (Портаитиса) и кивот, заплатени от роженския игумен и иверски проигумен Игнатий Редестим и от табашкия и калцунския еснаф в Мелник. Около 1810 г. мелнишки жители подновяват овехтели сгради в Роженската обител – вероятно новото триетажно северно крило. Подчинението на Ивер води до упадък и през 1899-1901 г. в Роженския манастир има само трима монаси, възглавявани от игумена Агатангел Иверски.[58]

Икона “Христос на трон” от Несебър е дарена през 1603 г. от грък с грузинско потекло, за което се съди по неговото фамилно име - Иверопулос.[59] В Елена се пази Требник от втората половина на ХVІІ в., в който на л. 2а и 28а е поставен печат на Иверския манастир с изображение на Успение Богородично и български надпис от 1622 г.[60] Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 г., по-късно попада в Свищов, където се намира и сега.[61] В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на йеромонах Акакий Иверски през 1697 г.[62] Параклисът “Св. Архангели” в Иверския манастир е декориран през 1812 г. с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (дн. Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис “Св. Йоан Кръстител” през 1815 г.[63] Руският поклонник йеромонах Аникита вижда през 1834 г. в един от параклисите на Иверската обител мощи на българския мъченик св. Игнатий Старозагорски, “осквернен с мохамеданство в детството си не по своя воля”.[64] До средата на ХІХ в. манастирът има много метоси из българските земи – в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и др. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метосите са затворени и разпродадени.

Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи е иконографията – особено на иконата „Св Богородица Портаитиса”. В някои нейни копия е добавен цикъл с чудесата, извършени от Богоматер, и пано с изглед на Иверския манастир.[65] Две изящни икони на Портаитиса украсяват колекцията на варненския Исторически музей. Едната е гръцка от ХVІІІ в. и включва двама допълнителни светци в цял ръст – св. Петър и св. Стилиан. Другата сигурно е създадена от Христо Димитров, бащата на Захари Зограф.[66] В долния кант е нанесен надпис, според който иконата е поръчана от иверския проигумен йеромонах Силвестър през 1815 г.[67]

В средата на ХVІІ в. иверският игумен Пахомий събира пожертвования в Русия и получава молба от новоспаския архимандрит Никон (по-късно патриарх) да бъде направено копие на чудотворната икона. Монахът Ямвлих рисува новото произведение, което е пренесено тържествено от монасите Корнилий и Никифор в Москва на 13 октомври 1648 г. при цар Алексей Михайлович и патриарх Йосиф. То е изпратено във Валдайския Иверски манастир (Новгородска епархия), основан от Никон през 1653 г. На Атон е направена втора икона, която пристига в Москва на 19 май 1669 г. и е поставена в Неглиненската кула при Възкресенските врати на Китай-город. В памет на нейното посрещане там е построен параклис, който е един от най-посещаваните в Русия. Патриарх Никон нарежда да се направи обковка на иконата от чисто злато, бисер, алмази и сапфири на колосалната стойност 44 хиляди рубли. Той забранява да се правят реплики от нея, но това не се спазва. Налага се традицията иконата да се носи денонощно за освещаване на домовете, болниците, църквите и дюкяните на Москва, затова през 1758 г. е направено копие от нея, което остава постоянно в параклиса. Със синодален указ от 1722 г. са ликвидирани параклисите в Москва, но иверският остава непокътнат поради изключителната привързаност на народа към него. Той получава своя съвременен вид през 1791 г., когато е преустроен от Матвей Казаков.

Когато армията на Наполеон наближава Москва през 1812 г., иконата е отнесена във Владимир. Французите открадват копието в параклиса. То е заместено от нов дубликат, рисуван през 1852 г. След девет години е направена негова обковка от 25 фунта злато и 60 фунта сребро, която е украсена с множество скъпоценни камъни. Копието, взето от французите, е открито от руски емигранти в един антикварен магазин през 1930 г. С големи усилия епископ Вениамин (Федченков) успява да събере нужните средства и да откупи иконата, което сега се намира в московската патриаршеска енория в Париж.[68] Междувременно иверският параклис в Москва е закрит и разрушен от болшевиките през 1929 г., а иконата е пренесена в храма „Св. Възкресение” в Соколники. Параклисът е възстановен от 1994 до 1996 г. В него е поставено поредното копие, също създадено от иверските монаси.[69] В Москва съществува и енорийска църква „Св. Богородица Иверска” на Голяма Ординка.

Най-големият и най-известният манастир в чест на иконата е Валдайския. Едноименен женски манастир е построен в Самара през 1850 г., на който е подарена обкована икона от богатата търговка Екатерина Марихина.[70] Други такива обители в Русия са Успенско-Иверският женски манастир в Тулска губерния, Виксунско-Иверският женски манастир в Нижегородска губерния, Иверският Одески мъжки манастир, Иверският Христорождественски женски манастир в Енисейск (Сибир)[71] и др. Броят на руските енорийски храмове, посветени на иверската икона е огромен.

В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено “Сказание о иконе Богоматери Иверской”.[72] Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест – 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 г.) и вторник на Светлата седмица.[73]

Иконата „Св. Богородица Иверска” е любим сюжет на руските зографи. През ХІХ в. се произвеждат атонски и руски гравюри с нея. Копие от нея украсява едноменния руски храм в Харбин (Китай).[74] Известността на тази икона понякога води до недоразумения. Като “Богородица Портаитиса” се окачествяват изображения, които изобщо не спадат към този тип. Ранен пример за това са стенописите в кипърската църква “Св. Богородица Асинска” от ХІV в., където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а Христос в медалион), но придружаващият надпис е “Портаитиса”.[75]

От многобройните копия на иконата “Св. Богородица Иверска” световна известност придобива това, което започва да мироточи в Монреал през ХХ в. Количеството миро, отделяно от нея, не е постоянно. През Страстната седмица иконата „пресъхва”, а в други дни от нея изтича до една чаша течност. Струите излизат от благославящата десница на Младенеца, от свитъка на лявата Му ръка и от звездата на рамото на св. Богородица, която символизира нейното вечно девство. Пазителят на тази чудотворна икона Йосиф Муньоз-Кортес е убит при неизяснени обстоятелства в Атина, при което иконата изчезва.[76]

Иверската св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти на нашата история. Нейно изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. Кирил и Методий. Знамето е шито от монахините в Иверския манастир в Самара под ръководството на игумения Антонина.[77]

Иверският манастир има подвория и в Русия. Едно от тях е Николо-Угрешкият манастир, който е основан през ХІV в. През 1556 г. е предаден за подворие на Хилендар, а през 1651 г. – на Ивер. Неговият 29-ти по ред игумен е Кирил, който е споменат като “българин от Казанлък” и по всяка вероятност е светогорски монах. Той идва в Русия през 1813  или 1814 г. и донася църковни съсъди и евангелие от Атон.[78]

Манастирът Велюса

Този средновековен манастир е една от главните забележителности на Струмишкия район в Македония. Посветен е на иконата „Св. Богородица Милостива” – на гръцки език „Елеуса”, преосмислено от местното население като „Велюса”. Храмовият празник е на 8 септември – Рождество Богородично. Обителта е основана през 1080 г. от монаха Мануил, който идва от манастира „Св. Авксентий” във Витиния (Мала Азия). Явно за него обетът за нестежание има доста разтегливо съдържание, защото той купува със свои средства 162 модия земя (ок. 13,6 дка), а по-късно става Тивериуполски (Струмишки) епископ. За това свидетелства лапидарен надпис в манастирската църква, който днес е свален, но е публикуван от Пти.[79] Милетич погрешно смята, че плочата не произхожда от Велюса, а от близкия манастир Водоча.[80] В храма са запазени отчасти великолепни стенописи от ХІ-ХІІ в., които се отнасят към Комнинската школа.

Велюса е подчинен на грузинския Иверски манастир в Св. Гора, а не на местния владика или съседното село. Ивер го дава под наем на един от своите монаси за срок от пет години, който е игумен и е подпомаган от един йеромонах. Велюса разполага с големи недвижими имоти. В Ивер се съхранява един сборник от края на ХІ в. с четири хрисовула на императорите Алексий, Йоан и Мануил Комнин. С първия от тях, който датира от 1085 г., император Алексий освобождава манастира от данъци и забранява на Цариградския патриарх, Охридския архиепископ и Тивериуполския епископ да го включват в своята юрисдикция. Императорът подарява на Велюшкия манастир още 500 модия земя в землището на с. Кръстовица. Когато отива на поход срещу Сърбия, Алексий посещава обителта и издава втора грамота от 1106 г., с която й предоставя нови дарения, вкл. и 15 парика (зависими селяни).[81] Другите два хрисовула потвърждават тези придобивки.                    

ХІV в.

В библиотеката на Хилендарския манастир на Атон се пази едно Четвероевангелие, преписано през 1322 г. за българския цар Георги ІІ Тертер (1321-1323). След приписката на автора е нанесена втора тайнописна бележка със същия почерк. Използвани са глаголически и грузински букви. А. Яцимирски и Й. Иванов разчитат бележката по следния начин: “На благочестивия в Христа Георгия”.[82] Грузинското писмо може да се обясни с влиянието на Иверския манастир, но не по-малко впечатляваща е историческата памет за глаголицата сред книжовните българи през ХІV в.

През 1978 г. Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни дотогава надписи в Северната пещера на масива Саръ кая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури. С тях са запознати грузински учени, които ги разчитат. През ХІV в. Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България. 

Самите надписи са четири:  

1)Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!  

2)Това са светите апостоли.  

3) Микаел [Михаил] грузинеца - мене грешния в молитвите си поменувай. 

4) Свети Георги. 

ХІХ-ХХ в.

В края на ХІХ и началото на ХХ в. Грузинската църква се стреми да постигне автокефалия, като се откъсне от Руската църква. Паралелът с българската църковна борба е естествен. В своята статия „Националният принцип в Църквата” епископ Кирион заявява, че българите имат право на автокефалия, но стремежът им да поставят български владика във всеки град със смесено гръцко-българско население нарушава православните канони и представлява „филетизъм” или „въвеждане в Църквата на етнически различия, двувластие и разкол”. Според него е заслужена схизмата, наложена от цариградския събор на българите през септември 1872 г., защото те обявяват църквата си за автокефална в противоречие с екзархийския ферман. От своя страна епископ Леонид обвинява руския Св. Синод, че се придържа към „схизматичното гледище на българите”, като отхвърля териториалните претенции на Грузинската църква с Временните правила от юли 1917 г. Според него българите поставят национализма си над Църквата и нарушават каноните, за да постигнат целите си, а грузинците само искат да поправят нарушението на каноните.[86]   

Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война. След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 г., Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе). Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от гостоприемството и религиозността на грузинския народ.[87]