Здравейте! Имам следния въпрос: как се съотнася идеята за християнското търпение с темата за домашното насилие: трябва ли жертвата да търпи - ако да, защо, ако не, също защо.
Повдигате една много сериозна тема, която за съжаление не получава достатъчно внимание в обществото, а също така и в Църквата. Въпреки че свещениците ежедневно се срещат с подобни проблеми и помагат според силите си на жените, страдащи от насилие в домовете си, въпросът не се дискутира, в публичното пространство липсва аргументираният глас на Църквата, която да каже в подобни ситуации как да разграничим смирението от примирението, търпението от отчаянието и апатията. С една дума, къде е добродетелта и откъде започва грехът?
В Гърция функционират специални църковни домове, където се приютяват жени, станали жертва на домашно насилие – това само може да ни говори за мащабите на проблема в нашия балкански регион. Както и за това, че Църквата гледа сериозно на него и се стреми да помогне на жертвите. В тези домове се настаняват и майки с деца и те получават помощ от социални работници, психолози и, разбира се, от духовници. Веднъж имах възможността да разговарям с духовник, който познаваше работата на тези домове. Той разказа, как след около месец в 80 % от случаите съпрузите, които упражнявали насилието вкъщи, идвали да търсят съпругите си – те молели за прошка, извинявали се и обещавали, че ще се променят. Причината? Според свещеника – това била самотата. Оказвало се, че малцина издържали на тази радикална промяна в живота си. В повечето случаи жените отстъпвали и се прибирали. За съжаление, случаите на възстановена семейна хармония след решителната крачка на жените са по-малко от тези, в които нещата продължават стария си и уморителен ход. Даваме този пример, за да видим, как, от една страна, Гръцката църква участва дейно в решаването на този проблем, предлагайки на жените и децата им алтернатива, която макар и временна, за много жени е от изключително значение, за да не изпаднат в отчаяние и да опазят поне малка част от личността си ненаранена. От друга страна, е добре да знаем, че алтернатива винаги има – че Бог не желае насилието да се увековечава в малката църква, каквато е семейството. Насилието, което не среща противодействие – разрушава не само личността на насилника (в повечето случаи това е мъжът), но и жената, която „търпи” най-вече поради липса на алтернатива. За какъв вид противодействие става дума? Нека първо видим как се стига до такава ужасна ситуация в живота ни.
Когато бракът се превърне в капан, когато домашната църква се превърне в малка семейна лудница, в която дори мебелите са пропити от отровата на тежките думи, изречените проклятия и жестоките удари, няма лесни отговори и бързи рецепти. В такъв момент, ако зад мотива за християнското търпение, прикриваме собствения си мазохизъм, то тогава този мотив звучи фалшиво, дори бихме казали перверзно, защото се превръща в удобно оправдание за малодушието, за страха да погледнем трезво и реалистично на нашите семейни отношения.
Най-краткият отговор на вашия въпрос е - не, не бива да се търпи семейното насилие, защото така не помагаме нито на жертвата, нито на насилника. Има такива житейски ситуации, в които трябва да изразим любовта и търпението си към ближния като ясно и недвусмислено покажем несъгласието си с неговите постъпки и не му позволяваме да се самозалъгва, да отрича или преиначава извършеното насилие, за да му помогнем да осъзнае, че насилието не е приемлив начин за разрешаване на проблемите между зрели личности.
Друг е въпросът, че най-често до аргумента на юмруците прибягват инфантилни и безсилни пред житейските проблеми мъже, които не желаят да пораснат и да носят отговорност за постъпките си, смятайки, че другият е виновен за неудовлетвореността им и затова трябва да го накажат. При подобно духовно заслепение женатa-жертва не бива да се заблуждава, че от само себе си всичко ще се оправи и ще отшуми стига само благочестиво да търпи и страда. Действително едно от големите изкушения в живота на християните е връхлитащата духовна слепота към най-ближния човек – съпруг или съпругата. На думи може да се вълнуваме от съдбата на човечеството, навън дори може да сме големи благодетели, но у дома сме груби с най-близките си хора, мачкаме и унизяваме психически партньора си, подценяваме го, пренебрегваме неговата личност. Домашното насилие започва най-често като психическо, в един момент подобно на чувството за богооставленост, семейството има усещането, че любовта е отлетяла, няма я първичната тръпка, изпарил се е интересът към ближния. После идва апатията, студенината, нежеланието да бъдете заедно в свободното си време, досадата, скуката, липсата на предизвикателство, умората от присъствието на другия. Все едно една невидима ръка посипва със сив прашец всеки миг взаимност и го прави еднообразен, празен и безсмислен.. В това е дяволската уловка, до вчера човекът, от който ти е прималявало и за който си бил готов да умреш вече да не означава нищо за теб. После, ако се хванеш на тази демонска игра идват гневът и яростта, егоизмът се е развихрил безсрамно и няма кой да го спре, защото се отприщила лавината на семейното насилие. А семейното насилие е многолико: от побоя и унижението до внушаването на чувство за вина на жертвата, че тя е виновна за случващото, че ако се примири с условията на насилника кошмарът ще свърши и всичко ще бъде като преди. Това е лъжа и попадналия в подобен ад трябва да знае, че там където страхът и лъжата сковават нормалните, живи и искрени отношения, там вече демоните са намерили свърталище и трябва да мобилизира всичките си сили , за да им даде духовен отпор.
Нашият отпор на насилието е израз на нашата любов, а търпението ни е жизнено необходимо за да можем смирено, но твърдо да кажем не и да не ставаме съучастници, примирявайки се с насилието, защото унизеният позволява своето унижение. Ако се примиряваме и търпим издевателствата върху себе си, то това означава, че ние самите също имаме сериозен проблем, мазохизмът е този демон, който оправдава и дори услажда страданието. Няма как това да е проява на добродетел, щом сме съгласили с лъжата, оправдали сме я, примирили сме с нея.
Нещо повече, в такива семейства, където любовта отдавна е изстинала, много често жената изпада в отчаяние и „търпи”, само защото не си представя какво би правила, ако напусне съпругът си. Или защото няма силите и смелостта да се противопостави, да застане пред него изправена, а не съсипана и, образно казано, да тропне с крак и да каже: Дотук беше! Това „търпение” не е християнското търпение. „Търпение”, което ражда отчаяние, е греховно, защото според св. отци отчаянието е най-големият грях за човешката душа, то е хула срещу Светия Дух, то прави непроницаема човешката душа за действието на Бога и така тя не може да получи помощ от Него, нещо повече – св. отци учат, че отчаяната душа след смъртта си отива в ада...
Затова е от жизнено важно значение за християнина да познае себе си, да си даде ясна сметка за състоянието си и да пожелае да се въздигне, да оживи душата си, да отвори в нея прозорец за Божията помощ. Такъв прозорец може да отвори само духовната смелост и любовта към истината. Една жена, която обича съпруга си, какъвто и да е той, трябва да бъде смела, защото иначе няма как да опази любовта си към него. Ситуацията обаче става много по-тежка, когато нито единият от двамата съпрузи не е съхранил у себе си любовта. Тогава в семейството липсва онзи краеъгълен камък, който да позволи на съпругата да съхрани личността си и така, спасявайки себе си, да спаси и съпруга си. Такова семейство безвъзвратно се е разпаднало и разводът между двамата отдавна се е случил.
От една страна, е налице погрешното мнение, че в християнското семейство всичко трябва да се „търпи” и това е спасително – което може съвсем да не е така и може да доведе до духовната гибел и на двамата съпрузи. От друга страна би било лесно да се отсече, че тъй като в християнското семейство няма място за насилие, то следва подобни бракове да се разтрогват. И двете погрешни позиции имат своята лесна логика, защото заобикалят усложняващото обстоятелство на любовта - която е дълготърпелива, на всичко се надява и всичко прощава.
Познавам такова семейство, в което след 20 години на семеен тормоз, ежедневни изстъпления и унижения жената не загуби любовта си. Благодарение на безпределната й вяра в доброто сърце и разкъсаната душа на нейния съпруг, уважението й към творческия му талант, безкрайната прошка и непрестанната й Иисусова молитва, мъдрите съвети на свещеника, при който се изповядваше се стигна до истинска промяна. Изумителната любов, която тази жена носеше в сърцето си отприщи най-накрая бента на демонска гордост, с която съпругът й беше оградил сърцето си. Той успя да порасне, да се измъкне от жалката си роля на страхлив насилник и сега двамата се радват на истински любовни отношения, нищо, че вече са побелели старци. Мъжът започна да ходи на църква, да се изповядва, причастява, най-важносто осъзна греха си и сърдечно се покая и така постепенно се промени. Безкрайни са божиите чудеса и ние не бива да преставаме да вярваме в тях.
Тайната на избавлението от кошмара на семейното насилие е в свободната воля, в осъзнаването, че има изход и че човек със свободната си воля избира пътя, по който с Божията помощ може да се пребори за запазване на собственото си човешко достойнство и достойнството на съпруга-насилник. И точно тук няма еднозначен отговор за пътя, който човек е свободен да избере. Всеки трябва да реши според силите си как да постъпи. Именно затова няма рецепти, защото всеки човек е различен, а това прави различна и съдбата на всяко семейство.
Но абсолютно задължително е „жертвата” да разбере, че е свободна да избира и когато осъзнае това, ще престане да бъде жертва. Ако свободно избере да търпи, то ще трябва да го прави непременно с любов, а не с чувство за онеправданост и натрупано озлобление. Тогава, мисля, Бог бързо ще помогне. В противния случай, ако избере да не търпи, би трябвало отново да го направи без озлобление, а със смиреното съзнание, че този кръст се е оказал непосилен за нея. Каквото и да избере, „жертвата” трябва да поеме пълна отговорност за своя свободен избор, защото само тогава страданията й ще принесат някакъв плод. Единственият начин да влезем в радостта на Бога страдайки, е да го правим доброволно и с любов. Тогава ще можем да разберем думите на Спасителя: „Игото Ми е благо, и бремето Ми е леко.”
