Ипостасният образ може да се развива единствено свободно и доброволно. Ясно е, че степента на външна свобода, която даваме на детето по отношение на “този свят” и неговите проявления ще се развива постепенно докато то израства.
Не трябва да създаваме у децата си усещането, че
духовното измерение на живота означава, че земното измерение е само по себе си
острастено и без никаква стойност. Деца, чийто живот у дома е духовен в
тесногръдия смисъл, остават неподготвени за живота. Когато открият, че останалата част от света, включително и онези,
които пренебрегват Бога, “се справят и без молитва” или “се наслаждават на
живота повече”, те отхвърлят духовните ценностти като наивни.
20 годишно момиче: “Винаги са ми казвали, че Бог ще подреди живота ми ако се моля, но Той не го направи. Странях от недуховни хора, но от тях научих повече за това какво е да имаш пълноценен живот, отколкото от Църквата.”
20 годишно момиче: “Винаги са ми казвали, че Бог ще подреди живота ми ако се моля, но Той не го направи. Странях от недуховни хора, но от тях научих повече за това какво е да имаш пълноценен живот, отколкото от Църквата.”
Често ми се случва да разговарям с млади хора, които
мислят като това момиче. Понякога родителите им се оплакват, че живеят или се
обличат по светски като се надяват, че аз “ще го убедя да спре да ходи по
клубове” или “ще накарам нея да скъса с гаджето си”, но проблемът всъщност е
много по-дълбок. Много често изборът на начин на живот на тези деца е реакция
(противодействие) на небалансирана родителска нагласа към “този свят” или тези
родители никога не са давали на децата си да проявяват уменията си да правят
самостоятелен избор. Имало е твърде много контрол и забележки по отношение на
това, което детето харесва или “светските постъпки” са били представяни
единствено в негативна светлина.
Сестра Магдалина към едно дете: “Здравей, идваш ли с нас в клуба?”
Детето: “Не. Искаме да играем футбол.”
С.М.: “Забелязах, че си с фанелката на твоя отбор! Ще ти оставим малко бонбони за полувремето.”
Детето: ” До скоро”
Приятелски разговори като този често биват осуетени от някой възрастен наблизо, който ни прекъсва със реплики от рода на: “Той е маниак на футбола, сестро, направете нещо.”; “Хайде, всъщност искаш да отидеш в клуба.”; “В клуба с децата ще ти хареса повече.” Сякаш детето не може да долови скритите подбуди! И дори по-лошо - много често те ги изговарят на глас: “Сестрата ще ви разкаже за Иисус.” И така с един замах и сестрата, и родителите, и дори Иисус ставаме онези, които развалят забавленията. Аз по-скоро бих си бъбрила с тях за футболисти, освен това се радвам, че момчетата могат да “изпуснат парата”, да поспортуват на нашето игрище и да се насладят на една отборна игра. За мен се знае, че самата аз съм вкарвала гол, а също им разказвам и за младежкия възторг на отец Софроний от тази игра. Ако децата обичат футбол, те просто го обичат - потапят се в него.
Всички християни споделят множество области на живота със заобикалящата ги среда: пазаруване, бизнес сделки, медицинско обслужване и др. Семействата с деца трябва да споделят много повече области на живота от монасите: училище, развлечения, политика, социално и интелектуално общуване, търсене на работа, и други. Жизнено важно е родителите и учители християни да не се стремят трескаво да ограничават тези области до минимум. Те, заедно с децата, трябва да се радват на благотворните светски дейности. Не бива системно да избягват и най-малкия риск от изкушение. Нещата, които не биха направили по принцип би трябвало да са по-малко в сравнение с нещата, които с радост биха разрешили, за да може страхът от светските дела да бъде селективен, а не глобален. На много от недотам аскетичните неща, които детето иска, трябва да се гледа като имунизация или като опит за разтягане на еластичните юзди на родителския контрол. Определени неща са забранени, а дадено разрешение е дадено неохотно или снизходително - това е нормално и често обяснимо на децата. Но повечето неща трябва да се случват с лесно разрешение или без никакво разрешение. Всичко това ще направи възможно детето да има повече пространство, за да прави свободни, но здрави избори за света - това е нашата цел.
Дете след разказ на притча: “Не искам да рисувам овчар.”
С.М. (разбрала, че детето се е уморило): “Искаш ли да нарисуваш нещо друго?”
Друго дете (свикнало да ме чува да казвам, че в клуба всичко е разрешено “стига да не е грешно”): “Щом не искаме, може да не рисуваме.”
3-то дете: Можем да си играем на нещо друго, стига само да играем заедно,, нали сестро?”
1-то дете:”Мога ли да направя едно самолетче?”
С.М.: “Да, но само ако го пускаш навън, защото иначе може да нараниш нечие око.”
Сестра Магдалина към едно дете: “Здравей, идваш ли с нас в клуба?”
Детето: “Не. Искаме да играем футбол.”
С.М.: “Забелязах, че си с фанелката на твоя отбор! Ще ти оставим малко бонбони за полувремето.”
Детето: ” До скоро”
Приятелски разговори като този често биват осуетени от някой възрастен наблизо, който ни прекъсва със реплики от рода на: “Той е маниак на футбола, сестро, направете нещо.”; “Хайде, всъщност искаш да отидеш в клуба.”; “В клуба с децата ще ти хареса повече.” Сякаш детето не може да долови скритите подбуди! И дори по-лошо - много често те ги изговарят на глас: “Сестрата ще ви разкаже за Иисус.” И така с един замах и сестрата, и родителите, и дори Иисус ставаме онези, които развалят забавленията. Аз по-скоро бих си бъбрила с тях за футболисти, освен това се радвам, че момчетата могат да “изпуснат парата”, да поспортуват на нашето игрище и да се насладят на една отборна игра. За мен се знае, че самата аз съм вкарвала гол, а също им разказвам и за младежкия възторг на отец Софроний от тази игра. Ако децата обичат футбол, те просто го обичат - потапят се в него.
Всички християни споделят множество области на живота със заобикалящата ги среда: пазаруване, бизнес сделки, медицинско обслужване и др. Семействата с деца трябва да споделят много повече области на живота от монасите: училище, развлечения, политика, социално и интелектуално общуване, търсене на работа, и други. Жизнено важно е родителите и учители християни да не се стремят трескаво да ограничават тези области до минимум. Те, заедно с децата, трябва да се радват на благотворните светски дейности. Не бива системно да избягват и най-малкия риск от изкушение. Нещата, които не биха направили по принцип би трябвало да са по-малко в сравнение с нещата, които с радост биха разрешили, за да може страхът от светските дела да бъде селективен, а не глобален. На много от недотам аскетичните неща, които детето иска, трябва да се гледа като имунизация или като опит за разтягане на еластичните юзди на родителския контрол. Определени неща са забранени, а дадено разрешение е дадено неохотно или снизходително - това е нормално и често обяснимо на децата. Но повечето неща трябва да се случват с лесно разрешение или без никакво разрешение. Всичко това ще направи възможно детето да има повече пространство, за да прави свободни, но здрави избори за света - това е нашата цел.
Дете след разказ на притча: “Не искам да рисувам овчар.”
С.М. (разбрала, че детето се е уморило): “Искаш ли да нарисуваш нещо друго?”
Друго дете (свикнало да ме чува да казвам, че в клуба всичко е разрешено “стига да не е грешно”): “Щом не искаме, може да не рисуваме.”
3-то дете: Можем да си играем на нещо друго, стига само да играем заедно,, нали сестро?”
1-то дете:”Мога ли да направя едно самолетче?”
С.М.: “Да, но само ако го пускаш навън, защото иначе може да нараниш нечие око.”
Изборът на тези деца не ни изправя пред морални или
духовни дилеми, както се случва да кажем когато вземаме решения по отношение на телевизионни предавания или
преспиването при приятели. Но ако “сме верни в малкото” ще подготвим почвата за
взаимно приемливи начини за постигане на съгласие с по-големите деца.
В днешно време много обществени места станаха опасни и
в медиите и класните стаи се допуска да проникват все повече покваряващи
влияния. Родителите, особено тези с по-малки деца, са принудени да правят
повече проучвания и да упражняват по-голям надзор отколкото в миналото, когато
децата можеха безопасно “да излязат да играят”, или да отидат сами на гости на
приятелче, или да изчезнат за цял ден с колелета или на пикник, или да бъдат
оставени ”сами да се оправят” в училище.
Много жалко, че децата трябва да станат толкова благоразумни на улицата, че да не могат да се насладят на детските удоволствия. Много усилия, но от голяма полза, би коствало на християнски общности и християнски семейства да осигурят безопасни развлечения, а където е възможно и безопасна среда, където да се случват неща без контрол и (с изключение на най-малките) без надзор. Църковната зала, църковният лагер, събиранията по християнски домове, манастирите, които приемат деца понякога, изборът на екскурзии, ваканции прекарани далеч от града - всичко това си заслужава на всяка цена и времето, и усилието.
Ако децата имат вкусове, които не се нравят на някого от църковната общност, трябва да сме много внимателни как говорим за тях.
Родител: “Не можеш да слушаш тая музика и да ходиш веднага след това на Литургия.”
Наистина има музика, която нарушава молитвата и събужда страстите. На някои деца това трябва да се каже. Но за дете, което започва да губи връзка с Църквата и харесва “тая музика”, едно такова казване може да доведе до окончателното му скъсване с нея. Можем да изчакаме без да казваме нищо негативно и да се молим. Или да кажем: “Извинявай, но би ли намалил музиката, защото на такава силна музика ми е трудно да се подготвя за светото Причастие.” Или: “Добре, щом като успяваш да се молиш докато слушаш...” или...каквото и да е друго, приемливо за Светия Дух и за нас във всеки отделен случай.
Често когато категорично назоваваме едната страна “черна”, а другата “бяла” и твърдим, че двете са несъвместими, децата изоставят всичко “бяло” в полза на “черното”, където се чувстват по-сигурни. Решението във всеки индивидуален случай не рядко се свежда до това просто да насърчаваме сивото да бъде по-малко тъмно.
Не можем на думи да научим едно дете, че “не се нуждаем от светски радости, за да бъдем щастливи”. Трябва да разрешаваме и да осигуряваме много щастие в детския християнски живот. Благодарното сърце ще бъде много по-отворено за обсъждане на духовните ценностти и по-готово да приеме отговор “не”, когато се налага.
15 годишната дъщеря на родители, приложили този съвет на практика, сподели с мен: “Очаквах мама нервно да ме чака вкъщи след купона и освен това да ме разпитва какво сме правили там, а тя само попита дали съм прекарала добре!”
С. М.: “Сигурна съм, че дори и да беше й разказала, тя нямаше да се разгневи.”
Момичето: “Точно така! Можеш ли да повярваш? Просто седнахме и поговорихме.”
С. М.: “И ти научи нещо мъдро от нея!”
Момичето: “Всъщност тя е доста мъдра понякога. Не ми натяква разни неща както майките на повечето ми приятели. Освен това не го избива постоянно на религия.”
С. М: “Да, но за нея тя означава нещо и това е видно.”
Ако младите хора под психологически натиск са спирани да се учат от света, от общуването с хора и идеи извън тясната християнска общност, те спират да гледат на Църквата сериозно след като напуснат дома. Възможно е да отхвърлят и самата вяра в стремежа си да бъдат “себе си”, да бъдат “истински”, да оправдаят в главите си живот, различен от този на родителите си. На този етап много малко са онези, които открито биха разговаряли с монахиня. Много от тези, които все пак го правят, споделят, че не разговарят нито с родителите си, нито със свещеник. Някои от тях продължават да ходят на Църква, но истинското им състояние често остава скрито. За да се разпали отново духовният живот е нужно първо молитва и второ разговори. Ето някои от нещата, които казвам на такива деца.:
“Хубаво е да си искрен в живота си и да не си слагаш маска на благочестие. Но не пренебрегвай духовното. Не изхвърляй бебето с мръсната вода. Ако желаеш да имаш по-голяма пълнота в живота си, трупай върху детския си опит - не отивай от една крайност в друга.”
В разговор с 18 годишно момиче, повлияно от колежанската среда: “Според мен е добре човек да разбере, че много неща са относително безсмислени. Мисля, че щастието не е нещо евтино, иначе бихме могли спокойно просто да отидем и да се напием отново. Аз бих се придържала към реалността, която включва и тъжната реалност - а и аз мисля за много по-лоши неща от тези, които ти спомена. Вярата трябва да отчиташ и тях. Що се отнася до това дали усещаме благодатта да действа в живота ни непрестанно, то аз не мога да спра да вярвам, че Христос съществува, само поради непостоянството на моя късмет. Това е тайнство, тъй като Бог си има работа със свободни същества. Молитвата наистина е от значение и то не само за хората, които се молят - ето защо никога не можем да кажем “молитвата тук няма нищо общо.” Но съм съгласна с теб, че не е реалистично да благодарим на Бога за хубавите неща, ако не си позволяваме да Го питаме за лошите. (Прочетете Псалмите) Последното нещо, което ще добавя е че интелектуално гордите хора имат нужда от напомняне да се смиряват мълчаливо пред Бога, тъй като Той е Първата Реалност, Създателят, което обезмисля търсенето на истината.”
Много жалко, че децата трябва да станат толкова благоразумни на улицата, че да не могат да се насладят на детските удоволствия. Много усилия, но от голяма полза, би коствало на християнски общности и християнски семейства да осигурят безопасни развлечения, а където е възможно и безопасна среда, където да се случват неща без контрол и (с изключение на най-малките) без надзор. Църковната зала, църковният лагер, събиранията по християнски домове, манастирите, които приемат деца понякога, изборът на екскурзии, ваканции прекарани далеч от града - всичко това си заслужава на всяка цена и времето, и усилието.
Ако децата имат вкусове, които не се нравят на някого от църковната общност, трябва да сме много внимателни как говорим за тях.
Родител: “Не можеш да слушаш тая музика и да ходиш веднага след това на Литургия.”
Наистина има музика, която нарушава молитвата и събужда страстите. На някои деца това трябва да се каже. Но за дете, което започва да губи връзка с Църквата и харесва “тая музика”, едно такова казване може да доведе до окончателното му скъсване с нея. Можем да изчакаме без да казваме нищо негативно и да се молим. Или да кажем: “Извинявай, но би ли намалил музиката, защото на такава силна музика ми е трудно да се подготвя за светото Причастие.” Или: “Добре, щом като успяваш да се молиш докато слушаш...” или...каквото и да е друго, приемливо за Светия Дух и за нас във всеки отделен случай.
Често когато категорично назоваваме едната страна “черна”, а другата “бяла” и твърдим, че двете са несъвместими, децата изоставят всичко “бяло” в полза на “черното”, където се чувстват по-сигурни. Решението във всеки индивидуален случай не рядко се свежда до това просто да насърчаваме сивото да бъде по-малко тъмно.
Не можем на думи да научим едно дете, че “не се нуждаем от светски радости, за да бъдем щастливи”. Трябва да разрешаваме и да осигуряваме много щастие в детския християнски живот. Благодарното сърце ще бъде много по-отворено за обсъждане на духовните ценностти и по-готово да приеме отговор “не”, когато се налага.
15 годишната дъщеря на родители, приложили този съвет на практика, сподели с мен: “Очаквах мама нервно да ме чака вкъщи след купона и освен това да ме разпитва какво сме правили там, а тя само попита дали съм прекарала добре!”
С. М.: “Сигурна съм, че дори и да беше й разказала, тя нямаше да се разгневи.”
Момичето: “Точно така! Можеш ли да повярваш? Просто седнахме и поговорихме.”
С. М.: “И ти научи нещо мъдро от нея!”
Момичето: “Всъщност тя е доста мъдра понякога. Не ми натяква разни неща както майките на повечето ми приятели. Освен това не го избива постоянно на религия.”
С. М: “Да, но за нея тя означава нещо и това е видно.”
Ако младите хора под психологически натиск са спирани да се учат от света, от общуването с хора и идеи извън тясната християнска общност, те спират да гледат на Църквата сериозно след като напуснат дома. Възможно е да отхвърлят и самата вяра в стремежа си да бъдат “себе си”, да бъдат “истински”, да оправдаят в главите си живот, различен от този на родителите си. На този етап много малко са онези, които открито биха разговаряли с монахиня. Много от тези, които все пак го правят, споделят, че не разговарят нито с родителите си, нито със свещеник. Някои от тях продължават да ходят на Църква, но истинското им състояние често остава скрито. За да се разпали отново духовният живот е нужно първо молитва и второ разговори. Ето някои от нещата, които казвам на такива деца.:
“Хубаво е да си искрен в живота си и да не си слагаш маска на благочестие. Но не пренебрегвай духовното. Не изхвърляй бебето с мръсната вода. Ако желаеш да имаш по-голяма пълнота в живота си, трупай върху детския си опит - не отивай от една крайност в друга.”
В разговор с 18 годишно момиче, повлияно от колежанската среда: “Според мен е добре човек да разбере, че много неща са относително безсмислени. Мисля, че щастието не е нещо евтино, иначе бихме могли спокойно просто да отидем и да се напием отново. Аз бих се придържала към реалността, която включва и тъжната реалност - а и аз мисля за много по-лоши неща от тези, които ти спомена. Вярата трябва да отчиташ и тях. Що се отнася до това дали усещаме благодатта да действа в живота ни непрестанно, то аз не мога да спра да вярвам, че Христос съществува, само поради непостоянството на моя късмет. Това е тайнство, тъй като Бог си има работа със свободни същества. Молитвата наистина е от значение и то не само за хората, които се молят - ето защо никога не можем да кажем “молитвата тук няма нищо общо.” Но съм съгласна с теб, че не е реалистично да благодарим на Бога за хубавите неща, ако не си позволяваме да Го питаме за лошите. (Прочетете Псалмите) Последното нещо, което ще добавя е че интелектуално гордите хора имат нужда от напомняне да се смиряват мълчаливо пред Бога, тъй като Той е Първата Реалност, Създателят, което обезмисля търсенето на истината.”
В разговор с едно момче, което смяташе, че родителите му са “патологично” зависими от Бога: “В момента, в който загубим стремежа към абсолютната реалност, сме загубили благодатта. Погледнем ли назад ни се струва, че не сме познавали благодатта и си мислим, че духовният ни опит е бил просто психологически. Не става въпрос само за връщане назад към невинното и “наивно” детство. Много хора като се обърнат назад, забелязват, че са били по-ревностни, отколкото сега и започват да се чудят дали пък това не е било “просто етап”, но се оказва, че сега ги е обзела вид анорексия.”
“Да се молиш отново не означава, че се държиш по детски. Напротив, да се държиш така сякаш няма Бог е нелогично. Да, един атеист живее добре. Да, той може да кара безопасно или да помага на други хора, или да прави каквото и да е друго без да се моли. Но това не означава, че този човек е без Бога, а само че Бог е достатъчно смирен, за да присъства в човешкия живот дори и неприет. Освен това други хора се молят за него.”
....
Настоящият текст дава рецепти за всеки от етапите на развитие. (Родители и учители християни биха предпочели да заимстват идеи от препоръките на детските психолози, но твърде често те са прекалено трудно за прилагане в реалния живот. Най-добрата индикация за етапа на развитие, на който се намира детето е самото дете.) Тук имам за цел да подчертая, че трябва да направим всичко възможно, за да не допуснем да задушим вътрешната свобода на детето. Вероятно ще правим грешки като осъждаме това или онова светско събитие, като забраняваме или разрешаваме едно или друго, като изказваме мнение за някоя постъпка и др. Но бихме нанесли по-малко вреда, ако решително се стремим да даваме по-скоро филтри, отколкото усмирителни ризници.
Ние живеем в света. Помагаме на децата си да не станат “от света” като ги снабдяваме с всеоръжие (Ефес.6:13), което пасва на тяхната мярка. Те ще трябва да встъпят в своята собствена битка. И ще бъдат по-предани на Христовата армия ако, докато са били верни към Него като деца, са изпитали онова, което сега “таят” като най-хубав, най-приятен и изпълващ опит.
Сестра
Магдалина е монахиня в православния манастир “Свети Иоан Предтеча” (на първата снимка) в
Есекс, Англия. Тя има богат опит от своите срещи и занимания с деца и
младежи на различна възраст. Наскоро излезе второто издание на книгата
й “Децата в Праваославната църква днес”. Настоящият текст е откъс от
новата й книга “Разговори с деца”. В тази книга сестра Магдалина споделя
уникалния си опит от общуването с деца и родители и дава ценни съвети
за това как да възпитаваме децата си в православната вяра в днешното
секуларно време.
