Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)
1_51.jpgВ навечерието на светлия християнски празник Вход Господен в Йерусалим реших да напиша тази статия, защото мисля, че е време да посрещнем Господ Иисус Христос в нашето общество и да престанем да Го разпъваме с атеизма си десетилетия наред. С акта на св. цар Борис Михаил за всеобщо покръстване българите нашата държава се роди за нов живот и само тогава тя е просперирала, когато не е изменяла на своята вяра. Една от основните теми, които се дебатира в обществото през тези години е въвеждането на задължително религиозно образование в българските училища. Задължителното религиозно образование е свързано  с едно неотменимо и суверенно човешко право - правото на вероизповедание. Във всички международни актове за човешките права то е посочено като едно от основните човешки права.

Като човешки права се определят присъщите на индивида права на защита от посегателства от държавата, които съществуват по силата на неговата човешка природа и не могат да бъдат ограничавани от държавата.  

Такива са човешкото достойнство, правото на свободно разгръщане на личността, равнопоставеността пред закона и справедливостта, свободата на вероизповеданието, свободата на словото, мнението, пресата, информацията, правото на свободно обединение с други, професионалната свобода и други. В този смисъл става дума за естествени, преддържавни и суверенни от държавата, прилежащи или неотменни права, с чието зачитане и гарантиране от страна на държавата се легитимира всяко едно политическо и гражданско общество.

Правото на вероизповедание и правото на религиозно образование са неразривно свързани по между си. Правото на религиозно образование е част от правото на свободно определяне и изповядване на вярата. То е неотменно човешко право. Религиозното образование трябва да бъде гарантирано от държавата. Мисля, че е време с въпроса за въвеждането на задължително изучаване на религия в българските училища да бъде запозната европейската комисия по правата на човека. Това се налага от факта, че нито едно българско правителство не направи нищо необходимо по проблема и с това целенасочено или не, се допуска нарушаване на гарантираните от конституцията човешки права. Не може да има свободно и съзнателно изповядване на вярата, без да се познават нейните основи и веровите й истини, с които трябва да е запознат всеки вярващ човек. А тях той трябва да овладее и научи в училището, което е част от обществените институции и трябва да предоставя знания за всяка една обществена сфера и област. Непредоставянето на знания в такъв аспект целенасочено предполага и има основания за определен вид дискриминация.

Основните международни правни източници, които дават определение на свободата на религия  са Всеобщата декларация за правата на човека, Международният пакт за граждански и политически права и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Още при първият прочит на основните нормативни актове, регламентиращи свободата на религията, прави впечатление разнообразието на употребяваните в тях термини.

Цитати от Конституцията на Република България

„Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.”

„Чл. 37. (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.

Чл. 38. Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения, нито да бъде задължаван или принуждаван да дава сведения за свои или чужди убеждения.”

Свободата на вероизповеданията е прокламирана още с чл. 13. (1)  на Конституцията на Република България.Основният конституционен текст, които регламентира религиозните права, се съдържа в двете алинеи на чл.37. ал.1.  закрепва принципа за ненакърнимост на свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи. Алинея втора, въвежда ограничителните основания за упражняването на религиозните права. Отделно от това, чл. 38 казва, че никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения.  Решение № 5 на Конституционния съд по конституционно дело № 11/1992г. използува понятието право на вероизповедание. 

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧ),  в чл. 9 се прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията.

1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.

2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.

Чл.18 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) се говори за свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието (макар че по-точният превод на последната дума е “религията”).

„1. Всяко лице има право на свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието. Това право включва свободата да изповядва или възприема религия по свой избор и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, ритуали, религиозни обреди и обучение.

2. Никой не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да изповядва или да приема религия или убеждения по свой избор.

3. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите.

4. Държавите - страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници, да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.”

Чл.18 от Всеобщата декларация за правата на човека (приета и прогласена от Общото събрание на ООН с резолюция 217 А /ІІІ/ от 10.12.1948 г.) провъзгласява правото на всеки на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да смени своята религия или вяра и свободата сам или в общност с други, публично или частно да изразява своята религия или вяра в обучение, практикуване, богослужение и обреди.

Декларацията за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация, основани на религия или вяра (ООН – 36/55 от 25.11.1981 г.), в чл.1, говори за  свобода на мисълта, съвестта и религията.

Основните характеристики и съдържание, които обуславят правото на свободен избор и практикуване на религия са нейният фундаментален  и личен характер.

Фундаментален характер на правото на свободен избор и практикуване на религия се изразява в ненакърнимия абсолютния и личен акт при упражняване на правото. То е ценност от висш порядък, без гарантираното упражняване, на което е немислимо съществуването на гражданското общество.

Правото на свободен избор и практикуване на религия намира своята регламентация основно в чл.13 и чл.37 от Конституцията на Република България. Още в раздел І – «Основни начала» (чл.13, ал.1 и 2) – е закрепен принципът, че вероизповеданията са свободни, както и че религиозните институции са отделени от държавата. От систематичното място на тези разпоредби може да се направи изводът за изключителната ценност на правото и неговото значение за обществото. По – нататък, в Глава втора – «Основни права и задължения на гражданите», в чл.37, са дадени основната дефиниция на това право, както и изложението на основанията, които представляват т. нар. конституционен предел на неговото упражняване. Също така е закрепено и задължението на държавата в сферата на упражняване на религиозните права. Посочените по-горе конституционни текстове следва да се разглеждат заедно с Решение № 5 на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 11 от 1992г. България е ратифицирали и редица международноправни актове, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство, най-важни измежду които са Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл.9 прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията), и Международния пакт за граждански и политически права (чл.18 закрепва свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието).

Очевидно е, че фундаменталният характер на правото на свободен избор и практикуване (изповядване) на религия изисква една допълнителна защита и гаранции за това право в сравнение с обичайната защита, която правната система на държавата осигурява за реализацията на останалите основни права на гражданите.

Личния характер на правото на религия се изразява с гарантираната  религиозна свобода, упражняването на която не се обуславя от съществуването на някаква правно-организационна форма, санкционирана от държавата. Гражданите могат да се сдружават при упражняването на религиозните си права (а и на другите свои основни граждански права), но може и да ги упражняват индивидуално. И в двата случая Конституцията им гарантира упражняването на това тяхно право. Също както могат да използуват слово или печат за демонстрация на религиозните си убеждения, но могат и да не ги използуват. Религията може да се практикува свободно, както от регистрирано вероизповедание, така и от обединение от вярващи, които не са се регистрирали като юридическо лице, така и от отделния вярващ.

Недопустимостта на дискриминация на религиозна основа е санкционирана с чл. 6, ал. 2 от Конституцията въвежда принципа за недопустимост за ограничения в правата или на привилегии, основани на определени социални критерии, един от които е религията.

Утвърдена е също така и забрана на принудата при избора и промяна на религиозни убеждения. Възможност за промяна на убежденията;

Недопустима е и намесата на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции (включително и недопустимост на практиката за даване на мнение от страна на държавата по теологични въпроси).

От съществено значение за развитието на гражданското общество са свободата на съвестта и на религия

Няма да е преувеличение ако се каже, че състоянието на религиозната свобода и свободата на съвестта са показателни за морално-психологическото състояние на която и да е нация. Те са основен критерий и мерило за свободата във всяка друга сфера на обществения живот. Единствено религиозната свобода, гарантираща на всеки правото за пълноценна изява на религиозните му убеждения, при категорични гаранции за прилагането на принципа да не се вреди на останалите членове на обществото и ограничаването на опорочените  форми на това право единствено при случаите на необходимост (коментирани в първата част на изложението ми),  може да бъде действителен критерий за реална свобода, способна да мотивира членовете на обществото за неговото пълноценно и успешно развитие.За това най-пълноценно допринася гарантираното от държавата религиозно образование. Неразбирането на фундаменталния характер на свободата на съвестта и на религията, и на свързаните с тях други основни граждански права са най-трайната пречка пред свободата и успешното развитие и бъдеще, на което и да е общество.

Правото на свободен избор и практикуване на религия намира своята регламентация основно в чл.13 и чл.37 от на Република България. Още в раздел І – «Основни начала» (чл.13, ал.1 и 2) – е закрепен принципът, че вероизповеданията са свободни, както и че религиозните институции са отделени от държавата. От систематичното място на тези разпоредби може да се направи изводът за изключителната ценност на правото и неговото значение за обществото. По – нататък, в Глава втора – «Основни права и задължения на гражданите», в чл.37, са дадени основната дефиниция на това право, както и изложението на основанията, които представляват т. нар. конституционен предел на неговото упражняване. Също така е закрепено и задължението на държавата в сферата на упражняване на религиозните права.

Посочените по-горе конституционни текстове следва да се разглеждат заедно с Решение № 5 на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 11 от 1992г. България е ратифицирали и редица международноправни актове, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство, най-важни измежду които са Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл.9 прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията), и Международния пакт за граждански и политически права (чл.18 закрепва свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието).Очевидно е, че фундаменталният характер на правото на свободен избор и практикуване (изповядване) на религия изисква една допълнителна защита и гаранции за това право в сравнение с обичайната защита, която правната система на държавата осигурява за реализацията на останалите основни права на гражданите. на правото на религия се изразява с гарантираната  религиозна свобода, упражняването на която не се обуславя от съществуването на някаква правно-организационна форма, санкционирана от държавата. Гражданите могат да се сдружават при упражняването на религиозните си права (а и на другите свои основни граждански права), но може и да ги упражняват индивидуално. И в двата случая Конституцията им гарантира упражняването на това тяхно право. Също както могат да използуват слово или печат за демонстрация на религиозните си убеждения, но могат и да не ги използуват. Религията може да се практикува свободно, както от регистрирано вероизповедание, така и от обединение от вярващи, които не са се регистрирали като юридическо лице, така и от отделния вярващ. на религиозна основа е санкционирана с чл. 6, ал. 2 от Конституцията въвежда принципа за недопустимост за ограничения в правата или на привилегии, основани на определени социални критерии, един от които е религията.Утвърдена е също така и и промяна на религиозни убеждения. Възможност за промяна на убежденията;Недопустима е и във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции (включително и недопустимост на практиката за даване на мнение от страна на държавата по теологични въпроси).Няма да е преувеличение ако се каже, че състоянието на религиозната свобода и свободата на съвестта са показателни за морално-психологическото състояние на която и да е нация. Те са основен критерий и мерило за свободата във всяка друга сфера на обществения живот. Единствено религиозната свобода, гарантираща на всеки правото за пълноценна изява на религиозните му убеждения, при категорични гаранции за прилагането на принципа да не се вреди на останалите членове на обществото и ограничаването на опорочените  форми на това право единствено при случаите на необходимост (коментирани в първата част на изложението ми),  може да бъде действителен критерий за реална свобода, способна да мотивира членовете на обществото за неговото пълноценно и успешно развитие. За това най-пълноценно допринася гарантираното от държавата религиозно образование. Неразбирането на фундаменталния характер на свободата на съвестта и на религията, и на свързаните с тях други основни граждански права са най-трайната пречка пред свободата и успешното развитие и бъдеще, на което и да е общество.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k64a 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари