Неизбледняващите спомени от детството, когато всички изучавахме вероучение в училище и за мнозина от нас наученото се превръщаше в начин на живот, задължават. Изградената в училището и в семейството ценностна система задължава поне да се прави връзка между поколенията. Още повече, че в атеистичните десетилетия духовността не само не се предаваше от родители на деца – в тези времена бяха отсечени корените на традиционната православна вяра на три поколения! От тогава моралните устои на нашето общество непрекъснато се рушат, нравственост и добродетели безвъзвратно чезнат. Обичта към родината и народа вменява в дълг да се обърнем към миналото и с Божието благословение да черпим най-после и ние, да черпим мъдрост и сила от непресъхващите извори на нашата хилядолетната православна вяра.
Благодарение на архивите на храм „Света Софѝя“ от първата половина на миналия век, депозирани в Софийски градски и окръжен държавен архив, можем да надникнем в годишния кръг на духовните празници.
Традиционните водосвети с благодарствени молебени в началото и към края на учебната година, на празника на равноапостолните св. Кирил и Методий, бележат духовния призив за благословение на нашето училище. Молитвен зов, който през последните години, в една или друга степен, прави опит в някои училища да се възстановява.
Днес можем да надникнем – като през отворен прозорец – в отминалото време. Можем чрез автентичните документи да се потопим в програми, обхванали всички учащи. Тогава нарежданията неизменно пристигат с писма от св. Митрополия: „Свещениците веднага да влязат във връзка с училищните власти в своята енория и съвместно да определят часа, в който ще се отслужи традиционният водосвет“. Напомня се обикновено „да бъдат точни – да отидат навреме“ и „с нови одежди“ в училищата, и се изисква „да произнесат пред учениците подходящо за случая кратко слово“.
Заведена е практика, например с директора на Първа софийска мъжка държавна гимназия през 1902 г., в началото на годината с писмо да се иска от „Света Софѝя“ свещеник: „На 1 септемврий т. г. ч. точно 8 сутринта, преди започването на занятията в поверената ми гимназия ще се отслужи молебен с водосвет… ще имате ли възможност да изпратите един свещеник, който да извърши молебена…“. Отговорът е винаги положителен и се отслужва „молебен с водосвет“ за благословение на учебната година, за благословение на ученици и учители.
Традиционен водосвет е имало и на 24 май, преди разделянето на празника на св. равноапостолни Кирил и Методий – умишлено или неумишлено – на църковен, 11 май, и на Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май.
Има документи и за други инициативи за този най-български празник за всички възрасти. Например, Министерството на народното просвещение нарежда за деня на равноапостолните св. Кирил и Методий „да бъдат доведени учениците в столичните църкви към 6 ч. след пладне, 23 т. м., петък“ (1941 г.). От свещениците се иска десет-петнадесет минутно слово за делото и значението на двамата братя.
Върви през годините благословението на благодарствения молебен с водосвет – в началото на годината и към края. Участват духовно въведените в църковност ученици, учители, родители. И тази извисена в небесата молитва постила за молещите се пътека от духовни цветя.
През Коледните пости на 1929 г. празникът Въведение Богородично е обявен за Ден на християнизирането на учащата се младеж. Това е неучебен ден, в който учениците се водят на св. Причастие. По-късно Софийски митрополит Стефан уточнява: „Министерството и Св. Синод са издали наредби, … според които на 3 декември след пладне да се изнесат на учениците подходящи за празника беседи, след което да се заведат на църква на вечерня. На 4 декември… учениците да се заведат на църква, за да се причастят… В споразумение със събратята Ви, учителите, видни местни граждани, членове на православните братства, юношеските и ученическите православни дружества и родолюбиви организации… уредете сказки в квартала, използвайте училищни салони, читалища, кинотеатри… За оратори поканете г. г. професори, учители, общественици…“. За този ден през всичките години се разрешава да се отпускат суми от църковното настоятелство за препоръчани от митрополията книжки, които свещениците да раздават даром и да се пуска дискос в полза на фонда за християнизиране на младежта. През 1933 г. денят за християнизиране прераства в „агитационна седмица“. В тези дни в няколко пункта в централните храмове, включително и в „Света Софѝя“, има беседи на координирани, обхватни, запомнящи се теми. За разгласа през всичките години са отпечатани „големи афиши за разлепване чрез афишно бюро“ и малки, за всяка сказка – „за ръчно раздаване из района“. В следващата година в агитационната седмица нововъведението е подходяща радиосказка всеки ден от 12:05 до 13:00 ч. А публични събрания със сказки на религиозно-нравствени и педагогически теми има вече в дванадесет пункта на столицата. Ангажирана е цялата общественост.
От освещаването на параклиса „Света Софѝя“ (в южния кораб на базиликата – бел. ред.) през 1900 г. пристигат непрекъснато писма от митрополията: „Енорийските свещеници да влязат във връзка с училищните власти и да определят кога ще стане подготовката и изповедта на учениците, както и причастяването им“. И към св. Чаша пристъпват малки и големи. За 1937 г., например, председателят на „Света Софѝя“ о. Тренев отчита, че отишъл в училище „Васил Априлов“ и е говорил за ползата от нашата вяра и за ползата от св. Причастие. „Как да се приготовляваме за св. Причастие“. На третия ден „на всички ученици се чете разрешителна молитва за св. Причастие“. След причастието пък отецът раздал повече от петстотин брошури. „Всичката тая книжнина се раздаде на учащата се младеж, която с жадност я прие“. Председателят на храма отчита и за 4-та гимназия – свещеникът „говори на две групи на тема Силата на вярата“ и на другия ден се причастяват всичките ученици. „Причастяването стана тихо и спокойно, заедно с другите християни по един правилен ред и благочиние…“.
На Благовещение в моето детство чествахме Деня на майката. Скъп духовен празник в семейството. Преклонението към майката на Господа Иисуса Христа преминаваше в почит и към нашата майка. У дома този ден имаше дъх на любимите зюмбюли, които от десетилетия неизменно носим на Благовещение на гроба на нашата майка.
Православни християнски дружества и братства е имало и преди, но тласък в създаването им, в изграждането им по определен устав, идва от Св. Синод. През януари 1932 г. митр. Стефан пише: „Времената… налагат повече бдителност. Духовният пастир е призван от една страна да бди от где идат разрушителните стрели срещу църквата и с умение да ги отбива, от друга страна той трябва смело и добросъвестно да строи Божието дело, за да запази поверените му християнски души от съблазните на този век и да ги задържи около църквата и себе си. Това се цели с образуването на православни християнски братства за възрастни в енорията и православни християнски детски, ученически и юношески дружества между младежта…“. И „вменява в дълг“: „Да се грижите… за религиозната просвета и благотворителността в енорията си чрез православните християнски братства. Да образувате детски, ученически и юношески православни християнски дружества между учащите се и извънучилищната младеж“.
Братството за възрастни в „Света Софѝя“ е основано през 1925-1926 г., но е регистрирано официално през 1933 г. Има сведения за Юношеско православно братство „Света Софѝя“ след 1935 г. В много документи се говори за дейности и инициативи на дружество „Св. Теодосий Търновски“ в прогимназия „Васил Априлов“.
В тези паметни години на небивал и всеобхватен духовен растеж митр. Стефан напомня на свещениците: „На тези православни християнски дружества на учащите се Вие сте енорийски свещеник и ръководител. Като такъв никога не забравяйте Спасителевата поръка „Паси Моите агънца“ (Иоан 21:15)“. С този цитат с главни букви архиереят дава акцент, изнася го в няколко поредни окръжни и прот. П. Тренев отговаря на поставените въпроси (1936 г.) за създаденото и ръководено от него дружество:
„Православното християнско ученическо дружество „Св. преподобен Теодосий Търновски“ в училище „Априлов“ избра за ръководител досегашния такъв и за 1937 г. – учителя Ст. Сталев“, на когото е предал всичката препоръчана литература. И още, че свещеникът е говорил не само на дружеството, а и във всеки клас на 3 и 4 декември; после пред всички ученици; че е поканил да се запишат повече членове в дружеството и че на 21 декември е раздал около хиляда книжки и във всеки клас е задължил да се запишат абонати за сп. Православно християнче. От приложения рапорт се вижда, че „набавените книги“ са художествени; че основните автори са класици на литературата ни и че има замах и обхватност в тематичния подбор. От митрополията изпращат „за сметка на Църковното настоятелство (ЦН)“ направо на ръководителя на детското православно християнско дружество необходимите пособия за беседи в дружеството. И задължават „ЦН да достави на дружествата като дар по един екземпляр от Литературен сборник за православни християнски дружества и братства, където… има обилен материал за духовни забави, утра и вечери…“. А по-късно да купи и Музикален сборник за православни християнски дружества и братства. И тази практика се утвърждава през годините.
Резултатът от приоритетните просветни и духовни дейности сред младежта е изразен в цифри през декември 1937 г. В касичките на „Света Софѝя“ за храма и за бедните има приблизително по триста лева, а в касичката за християнизирането на младежта – седем пъти повече!
През 1938 г. хоризонтите се разширяват. В окръжно, отново със Спасителевата поръка „Паси Моите агънца“, се появяват нови акценти. Митрополитът пише: „… вменяваме Ви в дълг… Вие първи да подкрепяте всяка дружествена инициатива и съдействайте на дружествата да се проявяват те не само в училището, но и в храма (чрез пеене, четене Апостола и Символа на вярата, прислужване в св. олтар) и вън в живота (чрез забави, коледуване, лазаруване, излети, срещи на няколко дружества)… Да се погрижите… да се снабдят със знаме, печат, книги (квитанционна, протоколна…)“. Искат се тримесечни отчети и ако има промени да се съобщи, за да бъде направена поправка в „дружествения регистър“.
В подкрепа на разгърнатите духовни програми за младежта през 1939 г. излизат и документи от двете водещи институции. От Св. Синод се издава и широко разпространява „Позив на светата родна църква към всички православни и родолюбиви чада относно религиозното възпитание… в нашите училища“.
А Министерството на народното просвещение – Отдел за Училищно образование и възпитание, изпраща окръжно до околийските училищни инспектори, директорите на училищните институти, гимназиите, гимназиалните клонове, в което се казва: „Наред с общото образование, … необходимо е учениците да получат и правилно религиозно-нравствено възпитание. Това се постига най-вече когато те непринудено участват в дейности, които будят религиозните чувства, дават подтик на волята към благородни постъпки и оформят у тях висок духовен мироглед. Най-благодатно въздействие в това отношение може да упражнява БПЦ като съхранителка на възвишеното Христово учение и като духовна кърмителка на народа ни през вековете“. И нарежда „да се дава пълно съдействие на ученическите православни християнски дружества, да се насърчават учениците да участват в църковни хорове, … при големи празници свещениците да държат подходящи кратки духовни беседи на учениците, … да се водят редовно учениците на църква, … при преподаването, … беседването да се избягват всякакви прибързани тълкувания, които могат да смутят религиозните чувства, вярата и нравственото съзнание на учениците“.
От искания Годишен отчет (1943 г.) – за православните християнски детски, ученически и юношески дружества, при основните и гимназиални училища – се вижда периметърът на техните дейности. Възпитават се дейни, въведени в църковност ученици, за които се организират „беседи, забави, хор, коледуване, лазаруване, събрания, трапезарии, дневни детски домове, неделни училища“. За тях има програми за благотворителни изяви („посещаване на болни, парични помощи, дрехи, топливо, храна…“), както и такива за „библиотека, екскурзии, посещаване на богослужението“.
В моето село – Беброво, Еленско – в детство ми всеки клас на прогимназията беше с по три паралелки. (А сега всяка година училището е пред закриване!) Имахме добре подготвени авторитетни учители. Вероучението в прогимназията се предаваше с вдъхновение! В църквата ни служеха трима свещеници. Кипеше богат духовен живот и голяма част от споменатите в окръжното препоръки се превръщаха наистина в „дейност и живот“. Изнасяхме в читалището концерти с духовни песни под диригентството на младия свещеник. Имахме „Младежки червен кръст“ със знаме и дейности, под ръководството на учителка и свещеник. Участието в коледуването и лазаруването се очакваше с нарастваща радост. Красиви спомени за нестихващи радости, спомени, които не избледняват с годините.
В архивни документи на храм „Света Софѝя“, още от откриването на параклиса, се вижда изключителната загриженост на духовенството и обществеността за учениците и младежите. През Великия пост, още при определяне на първата енория на параклиса „Света Софѝя“, за училищата в енорията от митрополията се съобщава, че е направено „разпореждане щото учениците и ученичките от основните училища „Св. Седмочисленици“, „Отец Паисий“ и „Априлов“ да се причастят в енорийската Ви църква…“.
Впечатлява образцовата кореспонденция на „Света Софѝя“ с директора на 1-ва мъжка гимназия. През февруари 1902 г. от митрополията съобщават, че предстои приобщаването със св. Тайни на учениците. За тази цел да отидат двама свещеници да изповядат готвещите се ученици за причастие „които били около 1180 души“. Установена е връзката чрез митрополията и следват вече писма от директора: „През първата седмица на Великия пост учениците от поверената ми гимназия ще говеят, за да се причастят в събота…“. Директорът моли за свещеник, „който да изповяда учениците“. И още – в този период в „Света Софѝя“ хористи са тридесет – тридесет и петима гимназисти.
Връзката училище-храм е вече утвърдена, но общите напомнителни писма и разпорежданията от митрополията не престават през годините. Постоянство, което впечатлява и навежда на размисъл: „Всеки енорийски свещеник навреме да влезе във връзка с шефовете на учебните заведения в своята енория и заедно да определят кога ще се говори на учащите се подготвителна беседа, кога ще им бъдат прочетени разрешителни молитви и точно кога ще стане причастяването им“. Има изискване за средните учебни заведения свещениците „сами да потърсят беседчици между професори, учители, по-опитни събратя, … директори на училища, общественици“.
От самото начало винаги в този период сноват бързи писма от митрополията. Понеже „на Тодоровден ще има голям наплив“ от християни желаещи да се причастят, препоръчва се: „За да се избегне съществуващото безредие при причастяването на децата и учениците, вследствие на което те пристъпват към св. Тайни с неспокоен дух, … нареждаме щото в петък сутринта да се причастят само учениците от основните училища и прогимназиите…“. И задължително „четвъртък от 2 ч. след обяд да бъдат доведени в църквата… Всеки енорийски свещеник да подготви учениците за приемане на св. Тайни. На Великото повечерие ще присъстват учениците от основните училища и прогимназиите“. Обикновено учениците от средните училища се причастяват в „Света Софѝя“ на Тодоровден. (Тогава се причастяват и войници от Софийския гарнизон и военни чинове от частите на гарнизона.)
В с. Беброво (а по разкази на Доростолски митр. Иларион така било и в Елена) на Лазаровден учителките с момичетата лазарувахме, а момчетата с един или двама учители отиваха за върбички. Всеки ученик правеше по две снопчета, дебели колкото китката на ръката. Щом ние, лазарките, обходехме с венчета на главите и с песен всичките домове, отивахме при чешмата в края на селото и чакахме момчетата. Всеки вземаше своето снопче и го носеше изправено пред гърдите си като огромна свещ. Подреждахме се в редици по четирима. Учителят даваше тон и ние запявахме „Общое воскресение“. Камбаните непрекъснато биеха тържествено. Цялото население наизлязло пред къщите си и по площада, посрещаше нашето шествие с умиление. А ние пеехме с цялата си душа. Ехтеше селото и хълмовете се огласяха от песента ни. Всеки ученик внасяше в храма своето снопче, подаваше го на свещеника, а той ни благославяше. И радостта ни растеше, растеше, загнездваше се тази неповторима радост завинаги в сърцето. И оставаше там да топли и да свети през целия живот.
Богат на празници в моето село беше месец май, краят на учебната година. Паметно остава литийното шествие и молебена на Летен Никулден до „Паметника“, в източния край на Беброво. Така наричахме мястото на разрушения манастир „Св. Николай Чудотворец“, отбелязано със скромен ограден паметник, като открит параклис. Ученици носеха хоругвите, след тях вървяха тримата свещеници в одежди, после училището, начело с директора и преподавателите. Първи бяха най-малките, последни – най-големите. Класовете, строени в редици по четирима и класният ръководител пред класа. След училището вървеше цялото село. При „Св. Николай“, отивахме в същия ред, когато имаше суша. Там правехме молебен за дъжд. И дъжд заваляваше, понякога още докато бяхме там. Помня как тичахме подгонени от едрите капки.
В края на учебната година, в началото на лятото се честваше Ден на детето. Църквата и училището – винаги заедно. В Беброво на площада се правеше благодарствен молебен с трима свещеници. Присъстваше цялото училище, цялото село.
Погледнато в национален план свещениците са сред активните членове на родителско-учителските сдружения. Свещениците участват в управителните съвети на Съюза за закрила на децата в България. По сведения от 1937 г. от около десет хиляди участници в тези управителни съвети седемстотин двадесет и четирима са свещеници. Цифри, които не се нуждаят от коментар.
Митрополитски летовища. По времето на митр. Стефан, бъдещият екзарх, социално-благотворителните дейности потичат в три ръкава:
1) „Обща църковна благотворителност в натура и в пари“;
2) „Църковни летовища в манастири“.
Софийска епархия има летни колонии за бедни ученици в две смени, по един месец. От 1937 г. бедността на гражданите се установява с бедно свидетелство първа категория, издадено от общината или областен съд, признато право на сиромашия. От всеки храм се изисква списък на около десет деца. Има документи, че „издръжката от църквата на тези бедни деца в детските колонии става с доброволни подаяния на енориашите“ или със средства на Християнското православно братство „Света Софѝя“. Съществуват и случаи на групова еднократна помощ като летуването на петима-шестима бедни студенти от Художествената академия.
Летовищата, например през 1933 г., са в „Земенски манастир“ за „чиновнички, учителки, работнички, студентки, ученички от горните класове“, „Елешки манастир“ за „работници и чиновници“, а „Св. Спас“ при с. Долни Лозен, „Св. Кирил и Методий“ при с. Горна баня, „Св. Богородица“ при Драгалевци – „за ученици от основните училища“. Изисква се още и по едно бедно дете от всяка църква – от православните християнски дружества – „с примерно поведение и добър успех, което да има нужда… от планински климат“.
И понеже митрополията е „насърчена от добрите резултати в здравно и морално отношение от досегашните църковни летовища“, решава: „освен безплатните църковни летовища в „Св. Спас“ при с. Долни Лозен и „Св. Кирил и Методий“ при с. Горна Баня, урежда летовище в Драгалевския манастир за деца от 2. отделение до 3. клас срещу 900 лв. месечна такса. Летовище за девици в Земенския манастир – 1500 лв. месечна такса. Летовище за чиновници и работници в Елешкия манастир срещу 1500 лв.“.
Има сведения, например, за „Света Софѝя“, че „ежегодно храмът и братството при него издържат двадесет деца в митрополитските детски летовища“.
„Детски дневни приюти, игрища и градини при църквата“.
Известно е, че старата светиня, както наричат „Света Софѝя“ в началото на миналия век, дава помощи периодично и еднократно на институции и организации, които работят с деца и ученици. Например на Женско благотворително възпитателно дружество „Детска радост“, кв. „Стрелбище“ – „в трапезарията на приюта се изхранват осемдесет деца до училищната им възраст, … на бедни и безработни родители“; на Благотворителен комитет „Българка“, който поддържа „детски приют за сто и тридесет питомци на бедни майки, които работят вън от къщи“; на Петричката непълна смесена гимназия, с деца на бежанци, за които има разкрит „пълен пансион за сто ученика“; на „трапезария за четиридесет бедни деца“ към 2-ра Софийска мъжка гимназия „Цар Борис Трети“.
Резултатите от митрополитските летовища в последвалите години трябва да са били изключително добри. И затова свещениците при храма организират, по своя инициатива, през 1946 г. постоянно летовище като продължение на работата с децата в прицърковното училище на „Света Софѝя“. Училище, открито в канцеларията на храма, 1945 г., след изваждането на вероучението от програмата на училищата – с триста и двама ученици. През ноември 1946 г. учениците са двеста петдесет и осем, през март 1947 г. – около двеста. Ръководи се от свещеник и учителка. Някои от свещениците са били ръководители на летовища години наред, имат опит, познават резултатите и председателят пише на митрополита: „В желанието си да държим близо до църквата децата ние организирахме едно постоянно летовище за тях, като продължение на работата ни през учебната година. Тук, наред с физическото закрепване и засилване на организма, се държат беседи, заучават се песнички и молитви, стихотворения, правят се излети… децата се привързват към своите духовни отци и към Църквата“.
Задължителното изучаване на „Религия“, на вероучение в училищата в ония времена е придружено с много дейности, които утвърждават предадената материя и вграждат в душите им страх от греха и стремеж да се живее по Божиите заповеди. Децата са въведени в храма и въцърковени, растат в благотворния климат на изповедта и причастието. В семейството има вяра и в обществото традиции.
В днешно време тази традиция бавно се възстановява. Години наред има детски лагер в Калоферския манастир. Там монахиня Валентина (Друмева) има голямо неделно училище със сто и шестдесет ученици, в което още от самото начало има най-разнообразни програми. Детски лагер има и в манастира в Хаджи Димово „Св. Георги Победоносец“, Голямото неделно училище в Плевен с около сто и петдесет ученици има лагери в Соколския и Клисурския манастир. Детски дневни лагери през ваканциите в две смени се правят и в първия отрит у нас Енорийски център към храм „Покров Богородичен“. Има вече утвърдена практика на школата по рисуване към енорийския център за летен лагер в Етрополския манастир. Тази година, се разширяват детските лагери в Клисурския манастир.
Има и нови, международни форми на сътрудничество. Балканският православен младежки съюз, например, е установил традиция и всяка година в балканските страни се правят семинари във връзка с изучаването на вероучение. Сега семинарът по вероучение ще бъде от 4 до 8 юли 2007 г. в гр. Крагуевац, Сърбия.
В заключение – да надникнем в духовния живот през първите десетилетия на миналия век, да надникнем чрез изпращаните на две-три години до митрополията въпросни листове. От тези сведения от първа ръка се научава, че „… църквицата ни е постоянно препълнена с богомолци повече отколкото тя може да побере“; че „в енорията няма изповедници“ и че „енориашите настояват да има постоянен изповедник при самия параклис“; че „енориашите живеят в любов и съгласие“; че „няма особени суеверия, но има една (!!!) ясновидка“; че „няма закоравели пияници“; че „няма убийства“; че имало двама-трима незаконно живущи в енорията и „след увещанията ни те се венчаха“. „Засега няма такива, защото… се гледат с недобро око“; че нравственото състояние на енорията е „изобщо твърде добро“; и че „проповедите са редовни, има библиотека, а децата идват да се черкуват не с учители, а с родители; че сектанти всъщност няма“. В самия въпросен лист неизменно се отбелязва броят на „преминалите в лоното на Православната църква“ и винаги се завършва с грижата за издирването на завършили семинаристи и богослови, родом от енорията.
За период от петдесет години в този архив има един-единствен документ, от 1902 г., за подхвърлено дете. И митрополията вдига на крак всички храмове: „според една записка, намерена в дрехите на детето, то се именувало Никола и е било тогава… на три месеца“. При това недопустимо деяние се иска от председателите на ЦН да направят „бърза справка в регистрите и да ни съобщят коя е майката на въпросното дете и под кой номер е записано то?“.
Духовното и „изобщо твърде доброто“ морално, нравствено състояние на нацията в тези десетилетия са свързани като две взаимно обусловени константи. И така е било през вековете – винаги духовният възход е бивал последван от благоденствие, а морално падение – от бедност.
Днес с нетърпеливо очакване очите на всички вярващи са вперени в дейностите на създадения Обществен съвет, към Министерството на образованието и науката, по въпросите за обучението по религия в училищата. Прекъсната е духовната връзка, традицията, с малки изключения, на православието в семейството и обикновено няма кой от кого да се поучи. Остава училището, събрало под стряхата си бъдещето на нацията.
* Статията е публикувана във в-к „АЗ БУКИ“, бр. 21 и 22.
