Някои богословски аспекти на проблема с трансплантацията на органиАко разтворим новите си здравни книжки на последната страница, ще открием една декларация за отказ от дарение на органи и тъкани след смъртта. Тя може да се попълни от здравноосигурено лице или от попечител, настойник. Тази декларация поставя всеки лице в лице с въпроса: какво да направя, какво решение да взема? Този въпрос за нас, християните, звучи и като: как трябва да постъпя като православен християнин и какво е църковното становище по този въпрос? Отговора ще се опитаме да намерим в принципно установените от християнството истини за страданието, любовта и саможертвата, както и за задгробната участ на тялото и душата и възкресението на мъртвите при Второто пришествие на Христа.
Какво представлява трансплантологията
Тя е сравнително нов дял на медицинската наука за теорията и практиката на присаждането на тъкани и органи от жив донор или труп, животински и синтетични материали и фетални тъкани (тъкани от човешки ембриони). Като изключим случаите на трансплантации на животински тъкани или синтетични материали, на чиито етически измерения ще се спрем накратко по-долу, трансплантацията е немислима без жертва. За да се извърши присаждане на един човек, трябва да се вземе от друг; за да се спаси един човешки живот, някой трябва да жертва приживе или след смъртта си част от своето тяло, а може би и човешкото си достойнство, убежденията си или шанса си за вечен живот.
Идеята за жертвата присъства във всички религии - древни и нови, племенни, национални и световни. Тя е дълбоко вкоренена в човешкото естество, но днес, в условията на господстващата хуманистично-атеистична култура, идеята за жертвата вече регулира не отношенията между Бога (боговете) и човека, а единствено междучовешките отношения. Особено значение идеята за жертвата получава в съвременната медицина, в частност в трансплантологията, където тя приема формата на даряване на органи в името на спасяването на човешки живот и се превръща в нов символ на любовта, милосърдието, взаимната грижа и спасението на живота. В рекламните кампании се залага именно на естествената вродена в човека склонност към саможертва в служение на Бога и ближния, като умело се борави с човешкото състрадание, с кадри на обречени на смърт нечии деца, нечии майки, нечии бащи, нечии съпрузи... Но хората логично си задават въпросите: ами ако моите и на близките ми органите се използват за удължаването на живота на някой злодей или мерзавец, който сам е увредил здравето си със своя безумен и греховен начин на живот? Ами ако някой спекулира с моето съгласие да даря органите си за трансплантации и ускори края ми? Кой и с какви критерии ще определи дали нямам шанс да живея, преди да разчленят тялото ми? Имам ли право да дарявам нещо, което принадлежи на Твореца? С какво тяло ще възкръсна и ще се явя за съд пред Господа? Доскоро си задавахме подобни въпроси само хипотетично, повлияни от някоя току-що гледана по телевизията американска драма. Сега въпросът стои ребром пред всеки българин - вярващ или атеист: съгласен ли си да дариш след смъртта си своите органи и тъкани за трансплантации на обречени на смърт хора и в случай на нужда, ще разчиташ ли и ти на чужди органи? Бурното развитие на трансплантологията в наши дни се изправя пред нуждата от все повече и повече органи за присаждане, а нас - пред необходимостта сериозно да се замислим и да се погрижим не само за задгробната участ на душата, а и за своето тяло след смъртта.
„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”
При всеобщото възкресение при Второто Христово пришествие, което изповядваме, използваното за трансплантации тяло ще бъде ли възстановено в своята цялост? Атеистите не се притесняват от този проблем. За тях тялото след смъртта така или иначе ще изгние, или ще стане на пепел. Трансплантологията им предоставя прекрасния шанс да проявят своя хуманизъм и да спасят човешки живот, вместо да станат храна за червеите. За вярващия християнин проблемът е много по-сложен. За него тялото не е само сложна материална структура, а и неповторима, индивидуална, видима форма на душата с вечна цел като част от пълнотата на човешката личност. В тялото се отразява и в него се проявява Божият образ в човека. То е храм на Светия Дух. При всеобщото възкресение мъртвите ще възкръснат с душите си и с телата си за прослава или осъждане. С какви тела ще възкръснем? Ще носят ли те язвите от болестите и греховете ни? С телата от разцвета на годините си ли ще се изправим пред Христа, или с тези при смъртта си? Св. ап. Павел пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло... Тъй е и възкресението на мъртвите” (1 Кор. 15:35-38, 42). Възкръсналите тела, макар и тъждествени по своята същност със земните, ще се отличават от тях по своите свойства и състав. Когато настъпи часът, Бог ще даде на умрелите тяло нетленно, ненуждаещо се от храна и питие, способно да живее на небето ангелоподобен живот. Елементите на сегашните тела ще се изгубят. Телата на умрелите изгниват, стават храна на диви зверове и риби, биват изгаряни, но нито този факт, нито претърпените приживе операции, злополуки, ампутации и т. н. ще лишат при всеобщото възкресение хората от безсмъртни тела. От нетленна вечна дреха ще бъдат лишени само безвъзвратно осакатените от греха души. Докато човек живее на земята, материалният състав на тялото му постоянно се променя чрез обмена на веществата. Плътта, която е оформяла тялото му при раждането, не е същата, която ще отиде в гроба, тя се сменя през годините чрез физиологичните процеси, онова, което я обединява, е личността. След смъртта плътта се разпада чрез процесите на гниене и влиза в състава на почвата, оттам - в състава на растенията, животните... При трансплантациите се използва именно този материал - плътта. При човека за разлика от животните плътта не е идентична с тялото. Плътта е материала, тя е обща и еднаква за всички (1 Кор. 15:39), а тялото е индивидуалният, уникален образ на човека. Следователно: вярата във всеобщото възкресение не е пречка за съгласие за донорство, но условие за годността за присаждане е органите да са във все още витално състояние. Възниква въпросът къде е границата между живота и смъртта и какви са критериите за жизненост от медицинска и християнска гледна точка.
Проблемът за смъртта има както физически, така и метафизически аспект. И медицината, и християнството имат различни критерии за принадлежността към живота или смъртта. За медицината от определящо значение е състоянието на тялото (сърдечна дейност, дишане, състояние на органите и системите, мозъчна дейност), а за християнството от определящо значение е състоянието на душата, човек дотолкова е жив, доколкото е Божий. За физиологията, философията и религията отдавна е известно, че естествената смърт не е мигновен акт, а сравнително дълъг процес и че всяка категорична граница между живота и смъртта би била относително произволна. С появата и развитието на реанимацията (от лат. re - „обратно действие” и anima - „душа, връщане на душата в тялото”) от ХIХ в. постепенно се променят традиционните медицински критерии за прекратяване на човешкия живот: спиране на дишането и сърцебиенето, отговарящи на значението, което християнството определя на сърцето като седалище на живота. Сега, в съзвучие с новото определение за човека като разумно, мислещо същество, под смърт медицината разбира: мозъчна смърт или прекратяване на дейността на мозъка (мислене, контактност, управление на дейността на органите и системите в човешкото тяло). За съвременната медицина изрази като „жив на клетъчно ниво”, „диша, но мозъкът му е мъртъв” или „мъртъв е, но сърцето му работи” не звучат абсурдно, колкото и трудно да е за близките на болния да ги проумеят. Именно това размиване на границата между „определено жив” и „определено мъртъв” правят възможни трансплантациите на органи и тъкани от хора, намиращи се в зоната на неопределеността.
В медицината под клинична смърт се разбира обратим етап от умирането. В християнството под клинична смърт разбираме временно отделяне на душата от тялото. В медицината биологичната смърт отговаря на състояние на необратима гибел на организма. Докато в християнството под биологична смърт се разбира необратимо отделяне на душата от тялото, преминаване на душата във вечността - смърт първа. В християнството се изповядва и т. нар. духовна смърт - необратимо отделяне на грешния човек от Бога и окончателното му лишаване от вечен живот в Царството Божие след Второто пришествие на Христа - смърт втора (Откр. 20:12-15).
Етически проблеми на трансплантологията
Докато трансплатологическите операции бяха единици и все още имаха експериментален характер, те предизвикваха единствено удивление, одобрение и оптимизъм. Днес трансплантологията е широко разпространена и обичайна практика и страда от хронически недостиг на органи за трансплантация, т. е. търсенето далеч надвишава предлагането, а това поставя специалистите трансплантолози пред задачата да търсят пътища за стабилни източници на донорски материали. Реално сме поставени пред заплахата от все по-нарастващо потребителско и прагматическо отношение към смъртта на човека и неговото тяло, пред заплахата на човек с констатирана мозъчна смърт да се гледа като на банка за органи и умирането му да се удължава дотогава, докато се открие подходящ приемник. Възможността под прекрасния предлог за спасяването на човешки живот всичко да се изроди в търговия е реална. За никого не е тайна, че търговията с човешки органи и тъкани вече е факт, че не са малко хората, които, притиснати от бедността, са принудени да продават кръв и свои органи, за да припечелят някой долар, че има вече изградени мрежи за доставки и търговия със скъпоструващите човешки органи, за които пред лицето на смъртта болните са готови да платят огромни суми, че не са рядкост случаите на преднамерени отвличания и убийства на хора... Когато на едната везна се поставят усилията да се спаси човешки живот, а на другата - новите мотиви за физическо и психологическо насилие, които дава трансплантологията, кое от тях ще надделее? Бог знае...
Заплахата от всевъзможни злоупотреби с правата и достойнството на човека изисква определянето на ясни етико-правни принципи и норми, регулиращи трансплантологията. Един от двата основни модела за регулиране на процедурата за получаване на съгласие за изземване на органи от починалите е т. нар. принцип на съгласието по презумпция или „неизпросено съгласие”, съгласно който всеки човек на практика автоматически се превръща в донор след смъртта си, ако той или родствениците му изрично не са заявили своя отказ. Вторият модел, приет от законодателствата на Германия, Италия, Канада, САЩ и Франция, е т. нар. „изпросено съгласие”, съгласно което за потенциални донори се считат хората, които приживе чрез документ са заявили своето съгласие или такова съгласие изрично е заявено от родствениците.
Не по-малко драматичен е проблемът с разпределението на дефицитните донорски органи. Усилията на законодателите са насочени към обезпечаването на справедливост при подбора на оптимално подходящия от реципиентите само по медицински показатели, без оглед на тяхното финансово и социално положение, но където има правила, там има и хора, които намират пътища за заобикалянето им особено когато залогът е живот.
Искам специално да обърна внимание върху една друга опасност, дебнеща в иначе хуманната по своите цели трансплантология. Пряко свързани с дефицита на органи и тъкани за трансплантации са тенденциите за легализиране на късните аборти, като единствен източник на фетални тъкани, извлечени в резултат на прекъсване на бременността в напреднал стадий (16-22 седмица).
Поради стремителното развитие на трансплантациите с използване на тъкани от човешки зародиши, новите методи за аборт във всички стадии на бременността прехвърлиха всякакви граници, определени от традиционната етика и морал. Всякакви твърдения, че тези операции целят подмладяването на човека, продължение на човешкия живот или дори спасение на обречени, звучат абсурдно предвид избитите за целта неродени деца. Осъждайки абортите като смъртен грях, Църквата не може да оправдае това поголовно избиване на младенци дори в случай, че то служи за възстановяването на здравето на други хора. Тази практика несъмнено ще доведе до още по-широко разпространение на абортите, тяхната комерсиализация, дори до преднамерено забременяване и до колосална безнравственост и човешко падение.
Присаждане на органи от жив донор е допустимо само в случай, че донорът и приемникът са родственици. Във всички останали случаи най-вероятният мотив ще е материална облага. Тялото е дар Божий, поверено ни е като земно жилище на безсмъртната ни душа и търгуването с него за лично обогатяване е абсолютно недопустимо.
Що се отнася до присадките от животински материал, тук се използват тъкани от неодухотворено същество за спасяването на човешки живот. Трябва обаче да се има предвид, че донорските органи и тъкани се усвояват от приемащия ги човек, като се включват в сферата на неговото личностно, душевно-телесно единство. В случаите на трансплантации на органи и тъкани от животни се поставя под заплаха идентичността на реципиента, неговата уникалност като личност и представител на човешкия род.
От християнска гледна точка няма пречки за трансплантациите със синтетични материали, ако става дума за животоспасяващи операции, но операции за увеличаване на бюста или гениталиите са осъдителни, защото мотивите за тях са похот и суета.
Налага се изводът, че даже такава фундаментална цел като лечението и спасяването на човешкия живот не бива да става на всяка цена, за сметка на друг човешки живот, на етичните и религиозни норми. В трансплантологията задължително трябва да се обезпечат множество условия, като например - свобода и доброволност при вземане на решение, безкористно осъзнато самопожертвувание, справедливост при разпределението между чакащите. Ако човек приживе завещае своите органи, за да спаси и продължи нечий живот, този акт е в пълно съгласие с християнските етически норми. На християнството никога не е била чужда идеята за саможертвата в името на Бога и ближния, още повече, че то има за основа саможертвата на Господ Иисус Христос и хилядите мъченици за вярата. Но такова решение не бива да се счита за задължение на човека или да се взема несъзнателно, под влиянието на рекламни кампании, игрални и научни филми, изкусно манипулиращи човешката емоционалност. Решението за донорство трябва да се взема с подобаваща отговорност след сериозно обмисляне. При масовото практикуване на трансплантации съществува опасността донорството да се превърне в нещо общоприето и неподлежащо на обсъждане, в норма на поведение, а не лично осъзнат акт на саможертва. Доброволното съгласие на донора трябва да се утвърди и запази и занапред като условие за експлантации на органи. Така наречената „презумпция” за съгласие на потенциалния донор за изземване на органи и тъкани от тялото му, установено от законодателствата на редица страни, Църквата счита за недопустима.
Да се очертае категорично граница между греховното и благочестието е трудно, тъй като определяща е мотивацията, подбудите, от които е взето едно или друго решение. Греховно е, ако решението за донорство е взето насилствено, несъзнателно, от човекоугодие (воден от мисълта как ще изглеждаш в очите на обществото), егоистични подбуди (за да не бъдеш лишен сам ти от чужд орган в случай на нужда), от користолюбие (за пари или други облаги)... и т. н. И богоугодно и спасително, когато решението е взето свободно и отговорно и човек е воден единствено от любовта към Бог Творец и Жизнеподател и към обречения на смърт, но все още жив ближен.
Тя е сравнително нов дял на медицинската наука за теорията и практиката на присаждането на тъкани и органи от жив донор или труп, животински и синтетични материали и фетални тъкани (тъкани от човешки ембриони). Като изключим случаите на трансплантации на животински тъкани или синтетични материали, на чиито етически измерения ще се спрем накратко по-долу, трансплантацията е немислима без жертва. За да се извърши присаждане на един човек, трябва да се вземе от друг; за да се спаси един човешки живот, някой трябва да жертва приживе или след смъртта си част от своето тяло, а може би и човешкото си достойнство, убежденията си или шанса си за вечен живот.
Идеята за жертвата присъства във всички религии - древни и нови, племенни, национални и световни. Тя е дълбоко вкоренена в човешкото естество, но днес, в условията на господстващата хуманистично-атеистична култура, идеята за жертвата вече регулира не отношенията между Бога (боговете) и човека, а единствено междучовешките отношения. Особено значение идеята за жертвата получава в съвременната медицина, в частност в трансплантологията, където тя приема формата на даряване на органи в името на спасяването на човешки живот и се превръща в нов символ на любовта, милосърдието, взаимната грижа и спасението на живота. В рекламните кампании се залага именно на естествената вродена в човека склонност към саможертва в служение на Бога и ближния, като умело се борави с човешкото състрадание, с кадри на обречени на смърт нечии деца, нечии майки, нечии бащи, нечии съпрузи... Но хората логично си задават въпросите: ами ако моите и на близките ми органите се използват за удължаването на живота на някой злодей или мерзавец, който сам е увредил здравето си със своя безумен и греховен начин на живот? Ами ако някой спекулира с моето съгласие да даря органите си за трансплантации и ускори края ми? Кой и с какви критерии ще определи дали нямам шанс да живея, преди да разчленят тялото ми? Имам ли право да дарявам нещо, което принадлежи на Твореца? С какво тяло ще възкръсна и ще се явя за съд пред Господа? Доскоро си задавахме подобни въпроси само хипотетично, повлияни от някоя току-що гледана по телевизията американска драма. Сега въпросът стои ребром пред всеки българин - вярващ или атеист: съгласен ли си да дариш след смъртта си своите органи и тъкани за трансплантации на обречени на смърт хора и в случай на нужда, ще разчиташ ли и ти на чужди органи? Бурното развитие на трансплантологията в наши дни се изправя пред нуждата от все повече и повече органи за присаждане, а нас - пред необходимостта сериозно да се замислим и да се погрижим не само за задгробната участ на душата, а и за своето тяло след смъртта.
„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”
При всеобщото възкресение при Второто Христово пришествие, което изповядваме, използваното за трансплантации тяло ще бъде ли възстановено в своята цялост? Атеистите не се притесняват от този проблем. За тях тялото след смъртта така или иначе ще изгние, или ще стане на пепел. Трансплантологията им предоставя прекрасния шанс да проявят своя хуманизъм и да спасят човешки живот, вместо да станат храна за червеите. За вярващия християнин проблемът е много по-сложен. За него тялото не е само сложна материална структура, а и неповторима, индивидуална, видима форма на душата с вечна цел като част от пълнотата на човешката личност. В тялото се отразява и в него се проявява Божият образ в човека. То е храм на Светия Дух. При всеобщото възкресение мъртвите ще възкръснат с душите си и с телата си за прослава или осъждане. С какви тела ще възкръснем? Ще носят ли те язвите от болестите и греховете ни? С телата от разцвета на годините си ли ще се изправим пред Христа, или с тези при смъртта си? Св. ап. Павел пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло... Тъй е и възкресението на мъртвите” (1 Кор. 15:35-38, 42). Възкръсналите тела, макар и тъждествени по своята същност със земните, ще се отличават от тях по своите свойства и състав. Когато настъпи часът, Бог ще даде на умрелите тяло нетленно, ненуждаещо се от храна и питие, способно да живее на небето ангелоподобен живот. Елементите на сегашните тела ще се изгубят. Телата на умрелите изгниват, стават храна на диви зверове и риби, биват изгаряни, но нито този факт, нито претърпените приживе операции, злополуки, ампутации и т. н. ще лишат при всеобщото възкресение хората от безсмъртни тела. От нетленна вечна дреха ще бъдат лишени само безвъзвратно осакатените от греха души. Докато човек живее на земята, материалният състав на тялото му постоянно се променя чрез обмена на веществата. Плътта, която е оформяла тялото му при раждането, не е същата, която ще отиде в гроба, тя се сменя през годините чрез физиологичните процеси, онова, което я обединява, е личността. След смъртта плътта се разпада чрез процесите на гниене и влиза в състава на почвата, оттам - в състава на растенията, животните... При трансплантациите се използва именно този материал - плътта. При човека за разлика от животните плътта не е идентична с тялото. Плътта е материала, тя е обща и еднаква за всички (1 Кор. 15:39), а тялото е индивидуалният, уникален образ на човека. Следователно: вярата във всеобщото възкресение не е пречка за съгласие за донорство, но условие за годността за присаждане е органите да са във все още витално състояние. Възниква въпросът къде е границата между живота и смъртта и какви са критериите за жизненост от медицинска и християнска гледна точка.
Проблемът за смъртта има както физически, така и метафизически аспект. И медицината, и християнството имат различни критерии за принадлежността към живота или смъртта. За медицината от определящо значение е състоянието на тялото (сърдечна дейност, дишане, състояние на органите и системите, мозъчна дейност), а за християнството от определящо значение е състоянието на душата, човек дотолкова е жив, доколкото е Божий. За физиологията, философията и религията отдавна е известно, че естествената смърт не е мигновен акт, а сравнително дълъг процес и че всяка категорична граница между живота и смъртта би била относително произволна. С появата и развитието на реанимацията (от лат. re - „обратно действие” и anima - „душа, връщане на душата в тялото”) от ХIХ в. постепенно се променят традиционните медицински критерии за прекратяване на човешкия живот: спиране на дишането и сърцебиенето, отговарящи на значението, което християнството определя на сърцето като седалище на живота. Сега, в съзвучие с новото определение за човека като разумно, мислещо същество, под смърт медицината разбира: мозъчна смърт или прекратяване на дейността на мозъка (мислене, контактност, управление на дейността на органите и системите в човешкото тяло). За съвременната медицина изрази като „жив на клетъчно ниво”, „диша, но мозъкът му е мъртъв” или „мъртъв е, но сърцето му работи” не звучат абсурдно, колкото и трудно да е за близките на болния да ги проумеят. Именно това размиване на границата между „определено жив” и „определено мъртъв” правят възможни трансплантациите на органи и тъкани от хора, намиращи се в зоната на неопределеността.
В медицината под клинична смърт се разбира обратим етап от умирането. В християнството под клинична смърт разбираме временно отделяне на душата от тялото. В медицината биологичната смърт отговаря на състояние на необратима гибел на организма. Докато в християнството под биологична смърт се разбира необратимо отделяне на душата от тялото, преминаване на душата във вечността - смърт първа. В християнството се изповядва и т. нар. духовна смърт - необратимо отделяне на грешния човек от Бога и окончателното му лишаване от вечен живот в Царството Божие след Второто пришествие на Христа - смърт втора (Откр. 20:12-15).
Етически проблеми на трансплантологията
Докато трансплатологическите операции бяха единици и все още имаха експериментален характер, те предизвикваха единствено удивление, одобрение и оптимизъм. Днес трансплантологията е широко разпространена и обичайна практика и страда от хронически недостиг на органи за трансплантация, т. е. търсенето далеч надвишава предлагането, а това поставя специалистите трансплантолози пред задачата да търсят пътища за стабилни източници на донорски материали. Реално сме поставени пред заплахата от все по-нарастващо потребителско и прагматическо отношение към смъртта на човека и неговото тяло, пред заплахата на човек с констатирана мозъчна смърт да се гледа като на банка за органи и умирането му да се удължава дотогава, докато се открие подходящ приемник. Възможността под прекрасния предлог за спасяването на човешки живот всичко да се изроди в търговия е реална. За никого не е тайна, че търговията с човешки органи и тъкани вече е факт, че не са малко хората, които, притиснати от бедността, са принудени да продават кръв и свои органи, за да припечелят някой долар, че има вече изградени мрежи за доставки и търговия със скъпоструващите човешки органи, за които пред лицето на смъртта болните са готови да платят огромни суми, че не са рядкост случаите на преднамерени отвличания и убийства на хора... Когато на едната везна се поставят усилията да се спаси човешки живот, а на другата - новите мотиви за физическо и психологическо насилие, които дава трансплантологията, кое от тях ще надделее? Бог знае...
Заплахата от всевъзможни злоупотреби с правата и достойнството на човека изисква определянето на ясни етико-правни принципи и норми, регулиращи трансплантологията. Един от двата основни модела за регулиране на процедурата за получаване на съгласие за изземване на органи от починалите е т. нар. принцип на съгласието по презумпция или „неизпросено съгласие”, съгласно който всеки човек на практика автоматически се превръща в донор след смъртта си, ако той или родствениците му изрично не са заявили своя отказ. Вторият модел, приет от законодателствата на Германия, Италия, Канада, САЩ и Франция, е т. нар. „изпросено съгласие”, съгласно което за потенциални донори се считат хората, които приживе чрез документ са заявили своето съгласие или такова съгласие изрично е заявено от родствениците.
Не по-малко драматичен е проблемът с разпределението на дефицитните донорски органи. Усилията на законодателите са насочени към обезпечаването на справедливост при подбора на оптимално подходящия от реципиентите само по медицински показатели, без оглед на тяхното финансово и социално положение, но където има правила, там има и хора, които намират пътища за заобикалянето им особено когато залогът е живот.
Искам специално да обърна внимание върху една друга опасност, дебнеща в иначе хуманната по своите цели трансплантология. Пряко свързани с дефицита на органи и тъкани за трансплантации са тенденциите за легализиране на късните аборти, като единствен източник на фетални тъкани, извлечени в резултат на прекъсване на бременността в напреднал стадий (16-22 седмица).
Поради стремителното развитие на трансплантациите с използване на тъкани от човешки зародиши, новите методи за аборт във всички стадии на бременността прехвърлиха всякакви граници, определени от традиционната етика и морал. Всякакви твърдения, че тези операции целят подмладяването на човека, продължение на човешкия живот или дори спасение на обречени, звучат абсурдно предвид избитите за целта неродени деца. Осъждайки абортите като смъртен грях, Църквата не може да оправдае това поголовно избиване на младенци дори в случай, че то служи за възстановяването на здравето на други хора. Тази практика несъмнено ще доведе до още по-широко разпространение на абортите, тяхната комерсиализация, дори до преднамерено забременяване и до колосална безнравственост и човешко падение.
Присаждане на органи от жив донор е допустимо само в случай, че донорът и приемникът са родственици. Във всички останали случаи най-вероятният мотив ще е материална облага. Тялото е дар Божий, поверено ни е като земно жилище на безсмъртната ни душа и търгуването с него за лично обогатяване е абсолютно недопустимо.
Що се отнася до присадките от животински материал, тук се използват тъкани от неодухотворено същество за спасяването на човешки живот. Трябва обаче да се има предвид, че донорските органи и тъкани се усвояват от приемащия ги човек, като се включват в сферата на неговото личностно, душевно-телесно единство. В случаите на трансплантации на органи и тъкани от животни се поставя под заплаха идентичността на реципиента, неговата уникалност като личност и представител на човешкия род.
От християнска гледна точка няма пречки за трансплантациите със синтетични материали, ако става дума за животоспасяващи операции, но операции за увеличаване на бюста или гениталиите са осъдителни, защото мотивите за тях са похот и суета.
Налага се изводът, че даже такава фундаментална цел като лечението и спасяването на човешкия живот не бива да става на всяка цена, за сметка на друг човешки живот, на етичните и религиозни норми. В трансплантологията задължително трябва да се обезпечат множество условия, като например - свобода и доброволност при вземане на решение, безкористно осъзнато самопожертвувание, справедливост при разпределението между чакащите. Ако човек приживе завещае своите органи, за да спаси и продължи нечий живот, този акт е в пълно съгласие с християнските етически норми. На християнството никога не е била чужда идеята за саможертвата в името на Бога и ближния, още повече, че то има за основа саможертвата на Господ Иисус Христос и хилядите мъченици за вярата. Но такова решение не бива да се счита за задължение на човека или да се взема несъзнателно, под влиянието на рекламни кампании, игрални и научни филми, изкусно манипулиращи човешката емоционалност. Решението за донорство трябва да се взема с подобаваща отговорност след сериозно обмисляне. При масовото практикуване на трансплантации съществува опасността донорството да се превърне в нещо общоприето и неподлежащо на обсъждане, в норма на поведение, а не лично осъзнат акт на саможертва. Доброволното съгласие на донора трябва да се утвърди и запази и занапред като условие за експлантации на органи. Така наречената „презумпция” за съгласие на потенциалния донор за изземване на органи и тъкани от тялото му, установено от законодателствата на редица страни, Църквата счита за недопустима.
Да се очертае категорично граница между греховното и благочестието е трудно, тъй като определяща е мотивацията, подбудите, от които е взето едно или друго решение. Греховно е, ако решението за донорство е взето насилствено, несъзнателно, от човекоугодие (воден от мисълта как ще изглеждаш в очите на обществото), егоистични подбуди (за да не бъдеш лишен сам ти от чужд орган в случай на нужда), от користолюбие (за пари или други облаги)... и т. н. И богоугодно и спасително, когато решението е взето свободно и отговорно и човек е воден единствено от любовта към Бог Творец и Жизнеподател и към обречения на смърт, но все още жив ближен.
