Прости, Владико, дързостта ми
да възкреся в тревожен стихнай-страшната от всички драми,за българина спомен лих...Из Търновград поганска вяракато усойница пълзии никне тъмната поквара,поена с кървави сълзи.Свистят извити ятагани,не знае милост Баязид.Пищи, удавен от кръвта ни,вековният църковен зид.
А ти, Учителю, Владико,преглътна гордост, страх и срам
и по човешки и велико
главата си подложи сам.
Палачът вдига меча яден
над
сребърните ти коси,
победен вик за миг нададе,
но сякаш
гръм го покоси.
Където беше, там остана!Ръката му се вкамени!Прозвънна счупена стоманазад тебе някъде... встрани...
Камбана тихото събуди.
Народът кръсти се със шепот глух:
- Сполай Ти, Господи! Това е чудо!
Велик
е българският дух!
Прости, Владико, дързостта мида заплета за теб венец –виновница е любовта ми...Поклон, Учителю-Светец!
12 януари 2009 г.
