Мобилно меню

4.84 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (25 Votes)
Прости, Владико, дързостта ми
да възкреся в тревожен стих
най-страшната от всички драми,
за българина спомен лих...
Из Търновград поганска вяра
като усойница пълзи
и никне тъмната поквара,
поена с кървави сълзи.
Свистят извити ятагани,
не знае милост Баязид.
Пищи, удавен от кръвта ни,
вековният църковен зид.
А ти, Учителю, Владико,
преглътна гордост, страх и срам
и по човешки и велико
главата си подложи сам.

Палачът вдига меча яден
над сребърните ти коси,
победен вик за миг нададе,
но сякаш гръм го покоси.
Където беше, там остана!
Ръката му се вкамени!
Прозвънна счупена стомана
зад тебе някъде... встрани...
Камбана тихото събуди.
Народът кръсти се със шепот глух:
- Сполай Ти, Господи! Това е чудо!
Велик е българският дух!
Прости, Владико, дързостта ми
да заплета за теб венец –
виновница е любовта ми...
Поклон, Учителю-Светец!

                        12 януари 2009 г.        


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpw8 

Разпространяване на статията: