Мобилно меню

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (32 Votes)
- Не мога да разбера от къде ти хрумна да кръщаваме детето сега?

- Сънувах Света Богородица. Яви ми се угрижена и все това повтаряше: “Кръсти детето още сега, ако искаш да остане живо!”

- Хм! Ще ме караш да търся църква и поп, когато нашите другари в Съветския съюз разрушават с взрив черквите и пропъждат религията далеч от щастливия живот, който извоюваха с помощта на дявола - искам да кажа, с цената на насилието срещу буржоазията. Неслучайно Ленин казваше, че диктатурата на пролетариата е неограничено от закона насилие на пролетариата срещу буржоазията, което се ползва с поддръжката и съчувствието на угнетените маси.

- Ей, стига толкоз! Казах ти - никога досега не съм я сънувала. Трябва да има важна причина да ми се яви насън, когато ти заминаваш ... за там. Синът ти след тебе върви, по стъпките ти ходи.
 
- Нищо чудно той да ме последва ...един ден, но там не признават кръщелни свидетелства, нито църковни бракове, така че кръщелно не му трябва.

- Човек е създаден така - да се бои и да се покорява на Бога.

- Ние пък не искаме!

- Щом не искате да се покорявате на Бога, ще се покорявате на някой човек от вашите си или на дявола.

- Е, добре, ще ти намеря поп.

Приблизително такъв разговор ще са водили мама и тате, преди да се озовем тримата в старата черквица с порутен дувар и олющена мазилка в Конювица. Въпреки че тате му каза да претупа някакси кръщенето, поп Никодим започна службата си тържествено. Очевидно не търпеше някой в църквата да му нарежда. Негов най-висш началник беше Бог. Лицето на свещеника беше изпосталяло, енорията беше бедна и не така усърдна в посещението на църквата. Само мама го гледаше с набожни очи. Тате се беше примирил с неизбежното и вероятно мислеше как това кръщене да мине незабелязано за другарите му и за партията. Аз се отнасях с голяма насмешка към тази церемония, но дойдох заради мама. Вече бях член на детска комунистическа група. Посещавах клубовете на тесните социалисти, участвах в детските прояви. Бях получил преди това революционното си кръщение с една тежка полицейска плесница, когато носех плакат на една манифестация. Така че това беше за мене второто и, разбира се, второстепенното кръщаване.

Когато отец Никодим ми написа кръщелното сведетелство, мама го пое и му целуна ръка. Тогава за пръв път усетих нещо трогателно в тая нейна набожност. Видях я като срамежливо селско момиче, дошло в големия град и като по чудо свързало съдбата си с такъв безбожник като баща ми - той не само че рядко се свърташе вкъщи, но и постоянно носеше на гърба си одеялото за затвора. Полицията често претърсваше дома ни. Аз изпълнявах партийно поръчение - докато играя на улицата с махленските деца, да вардя кога ще се зададат фантетата. Така че доста пъти бях кръщаван и посветен в тайни, известни само на възрастните.

Оттук нататък следва да преразкажа живота си. Трябва да поясня, че неведнъж досега съм го правил. Беше изгодно, носеше признание за антифашистки заслуги, известност, постове, доходи. Но тъкмо заради това съм длъжен да го преразкажа, както го разбирам сега.

Остава ми да спомена и за моето пътешествие до Съветския съюз и за завръщането ми оттам с подводница. Тези епизоди от моята биография съм разказвал много пъти. Трябваше да се съобразявам с много неща, за да не подбивам репутацията на много другари с високи постове в партийната йерархия и управлението. Тогава те се вардеха от мене: “Не ме закачай, аз съм на подозрение в полицията!” А днес ще се съобразявам само с истината.

Прекосих Черно море от Несебър до Одеса. В Москва войната ме свари като студент по строително инженерство, а трябваше да върша диверсии в тила на врага. И ето ме с още десетина българи на дълго пътешествие из цяла Русия, за да достигнем бреговете на Черно море. Оттук по някакъв начин да се доберем до България.

* * *

Ние се взираме изпитателно в морската синева. Пътят до родината ми беше познат, но дали и сега щях да пресичам морето с лодка? Догадките изчезнаха, когато от морските дълбини изплува железният ковчег на подводница. Потъваме в морето и не знаем пътуваме ли занякъде или се люшкаме на дъното. Изгубих представата за ден и нощ. Всички искаме да сме на палубата, да виждаме и посоката, и опасността с очите си. Обявиха бойна тревога, която се изрази в още по-потискаща тишина. Когато сме укрити под водата, ние, всъщност, сме най-беззащитни. Затова мечтаем за друга участ, макар и най-лошата, но горе, на слънце, на въздух.

Най-после дават отбой. Подводницата изплува на повърхността. Машината ритмично припява и навява топла вяра. Това ми го прошепна в ухото моят поет. Не знаех, че ще бъдем с него заедно подследствени при Гешев и че ще ни съдят в един и същ процес. А и не подозирах, че ще го видя посърнал за това, че не е издържал и е проговорил. Сега си мисля - за такъв поет ли е конспиративната работа? Не можехме ли да го увардим? На неговата мечта, че животът ще дойде по-хубав от песен, аз приготвих такъв отговор: „Животът сега съвсем не е лесен, прилича на стара забравена песен, когато вярвахме, че по-иначе може, и те забравихме, Боже!”

Взираме се в светлините на Варна, които блещукат примамливо.

Това е българският бряг. Това е България. Всичко вече става предстоящо, близко. Веднага ни се иска да слезем. Но зад светлините немее една тъмна ивица. И това е България. Тя е тъмна и потайна. И първият поздрав, с който ни посреща родината, е сигналът за минни заграждения. Подводницата ни се промъква между мини в един главоломен слалом между живота и смъртта. Затаили дъх, очакваме срещата с татковината. Цяла нощ я гледаме през перископ. Сутрешното слънце я огря. На развиделяване изглеждаше приказна, окъпана в преливащи се багри. Но ние изчакваме отново да я обгърне мрак, за да потеглим към нея. И закриляни от тъмнината, вече сме на родния бряг. Ще ми се никой да не види, когато целуваме родната земя. Погледнато отстрани, изглежда театрално. От читанките в училище ми е останал в паметта разказът за Ботев, който целува земята на Козлодуйския бряг. Нито ми е минавало през ума да му подражавам, но просто чувствах, че войводата-поет не е могъл да не прегъне крак. Пред България всички коленичим и това свързва всички революционни поколения. Тогава изпитах ботевското вълнение, а сега, когато пиша тези редове, изпитвам неговото разочарование. Та нас ни предаваха под път и над път. Гонеха ни като диви зверове, дебнеха да ни присвие гладът, за да си потърсим храна и тогава да ни заловят, следеха стъпките ни, за да занесат в полицията къде сме. Кой народ отивахме да освобождаваме и от какво? - питам сега.

Постъпих на пост. Зад ствола на чаталест дъб, прикрит от клонака, се взирах с бинокъл в извървения път. Гората пази мълчание за нашето пристигане. Когато ме смениха, се отпуснах блажено на горската морава. Събуди ме пиукането на радиостанцията, с която боравеше съветският радист Боря Варикин. Ежедневието в нашия бивак е едно и също - глад, жажда - и пиукането на радиостанцията, с която искаме сведения кога ще потегли другата подводница. След поредното разузнаване из морския бряг аз пълзя към бивака. Сигурно вече от дъба ме наблюдават и очакват. Като ме оглеждат с бинокъл, съдят по изражението на лицето ми дали нося добри новини.

Давам уговорения сигнал - трикратно изкукване на кукувица. Но кукувицата ми дълго кука и на зова й - символ на самота и запустение - никой не отвръща. Личи, че не враг е нахлул тука, а отчаянието. Обитателите явно са се разбягали. А къде е командирът? На всички въпроси отговорът беше един - има предателство и смърт. По пресните следи, прикрити с клонак и шубраци, открих труповете на тримата си другари. Не бяха водили сражение - просто са спали. Командирът беше в обикновената си спокойна поза, положил сумката си за възглавница. Отсъстваше само радистът. Видях шпагина му - още димящ от автоматичния откос, с който ги беше пронизал. А къде е Варикин? Очевидно е тръгнал да се предава - затова е тръгнал без оръжие. Значи е предател и убиец на другарите си. Впуснах се низ стръмна пътека, която водеше към някакви каракачански колиби. Открих го да лежи край една полска вада и да лочи вода. Събрах всичката си енергия и омраза към предателя и се хвърлих върху му. По силите ми беше да надвия един гладен и омаломощен човек. Причината беше проста. В предишните издания на спомените си аз не я казвах, а сега истината за мене е най-важна.

На морския бряг, прикрит в шубраците, зърнах овчар, преметнал през рамо голяма торба. Овчарят остави торбата си току пред мене и се затече към храстите. Прибрах торбата и побягнах. Вътре имаше голяма погача, захлупци с шарена сол и парче пиперлия сланина, обвита в лозов лист. Първоначалните ми намерения бяха благородни - да занеса торбата в бивака и да си поделим храната поравно. Но гладът беше жесток. Инстинктивно пъхах ръка в торбата, отчупвах залък, който в устата ми веднага се стопяваше. Така, постоянно укорявайки се, преполових погачата. Гладът не ме напусна и с намаляващи скрупули изядох всичко. Чак тогава, с пълен стомах, взех да се ослушвам. Издалече чух как овчарят се вайкаше за торбата си. “Хайдуци, отъмнаха ми торбата!”

В скоби трябва да добавя, че преди този епизод изглеждаше така - аз се показвах открито пред овчаря, разговаряхме за политиката, той ми се оплакваше от немотията, до която го бяха довели селските изедници - кулаците, аз му обяснявах, че ние сме тръгнали да се бием срещу всички експлоататори от града и селото, а той, трогнат, ми казваше : “Вие сте народни момчета!”, отваряше душата си, и съответно торбата си, откършваше половин погача, откъртваше я, така да се каже, от сърцето си, аз я отнасях на другарите си и я разделях поравно на всички.

Така че имах сили да поваля на земята един изгладнял и омаломощен човек. Отслабих пръстите си, с които бях затегнал шията му, само за да го попитам: “Защо го направи, гад?” Той изхриптя: “Отмъстих на съветската власт заради баща си.” Ние още дълго се въргаляхме на земята, която, за разлика от митичния Антей, не ми даваше предимство. Там, в калта и пръстта надделяваше Варикин, на когото отчаянието удесеторяваше силите. Пръхтяхме, пъшкахме и скърцахме със зъби, докато го надвих. Повече не гъкна.

В предишното си повествование съвсем не бях убивал, защото той беше съветски човек и това можеше да навреди на вечната и нарушима българо-съветска дружба. Там радистът беше заловен от полицията след разпръскването на групата ни, поради това, че не знаел български и каракачаните се усъмнили в него. Хората умираха достойно в сражение с полицията. Така в духа на социалистическия реализъм съчинявах оптимистични трагедии. А трагедии по нашия път - колкото искаш! Един наш другар, тежко ранен, потърсил убежище в самотна колиба на старец. Старецът го нахранил, превързал раната му и нашият човек заспал с вяра в доброто и в човека, сред лоното народно. През нощта обаче старецът се надигнал да го коли, за да занесе главата му в полицията и да получи 50,000 лева. Но обезкръвеният и трескав наш другар не давал лесно главата си. Там, в колибата, се счепкали здраво с ръце. Дори за известно време раненият вече надвивал, но преди да убие, кой знай защо, се стъписал: “Ние затова ли дойдохме, за да убиваме този народ?” си рекъл и ръката му отпаднала. Тогава старецът се окопитил, с касапския си нож отрязъл главата му, осолил я грижливо, сложил я в дисагите на коня си и я отнесъл в полицията, за да й вземе парите.

Сега с късна дата мога да възкликна: “ Така й се пада на тая глава, която никога не е признавала силата на материалната заинтересованост - толкова силна, че не само няма да пожали главата ти, но е способна да преобърне с главата надолу цялата икономическа теория на Маркс!”

И така - бях останал сам от групата си. Заловиха ме в една селска бакалница, където се прежалих и влязох да си купя хляб и саздърма. Толкова бях затъпял от глад, че само преживях безразлично хляба със саздърмата, когато селският пристав и двама полицаи с пушки и натъкнати щикове на тях ме подкараха към околийското. Не направих опит да избягам, а и нямах сили. Така ни изпоналовиха всички.

В специалното отделение на софийския затвор гледам през шпионката към килиите отсреща. Навсякъде надписи: “Смъртен”. Разбрах в каква компания съм попаднал. На моята килия още няма такъв надпис, защото не е минал процесът.

Килията ми представлява къс и нисък циментов тунел. Така затворен, човек гледа навътре към себе си. Въртиш се - в очите ти ножа. Пак споменувам Вапцаров. „Един размазан Джон целува страстно Грета”. И сега е тъй, поете! Но това е по-малката лъжа. Защото маршът на ентусиастите от големия екран заглуши стоновете на залетите с бетон бригади от Волго-Донския канал, не изпълнили с няколко процента плана си. Ти, поете, напечата своите „Моторни песни” без никой да поправи или да прибави нещо.А сега твоите събратя по перо умират със запушена уста, без да им разрешат да кажат истината.

Спохождаше ме сянката на удушения от мене Варикин. Той поне беше отмъстил за баща си, а аз? Баща ми бе обявен за врага на народа. Кой можеше да издава такива присъди, освен “великия вожд”? Прибраха го “за справка”. А аз не само не отмъстих на съветската власт, но й служих вярно. Бях простил “грешките на съветската власт” заради войната, която водеше срещу фашизма. И все пак такива грешки, с милиони хора?... И още един грях на съветската власт, за който научавам сега. Нашата подводница била обречена предварително. Още с изпращането ни Альоша е съобщил на Гешев кога и къде ще дебаркираме и той е изчаквал удобния момент да ни арестува. ГПУ и българската полиция били захванали голяма игра с взаимна изгода и нашият живот не влизал в сметките. На кого по-напред да прощавам и какво остана от моята вяра в дните честити? И какво остана от легендата за подводничарите?..

Нощем се прислушвах в тропането на ботуши и тракането на каруци - някого от “смъртните” са обесили или ще бесят. Чаках своя ред като скот в скотобойна.

Понякога ме озаряваше надежда. Дали това не беше някаква дълбока жажда за живот и оттам един безразсъден оптимизъм и халюцинации? Но все пак усещах приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда. На процеса видях моя поет. Той отговаряше с преломен глас като човек, казал нещо, което не бива, и сега вече е без значение какво още ще добави. Изживяваше малодушието си като творец и интелектуалец - професия, която никак не се връзваше с нашия занаят на диверсанти и конспиратори. Буржоазният съд бе изправен пред страшен казус. Налице е противодържавно престъпление в особено големи размери. Никола Йонков Вапцаров е завербуван от чужда държава с цел да събори законно съществуващия строй у нас. Съдът е независим. Дори царят, който е бил приятел на комитата Йонко Вапцаров, не смее да се намеси. Но буржоазният съд е оставил вратичка. Той иска експертна оценка за това - поет ли е Вапцаров. За целта бе призован най-компетентният човек у нас - голямата ни поетеса Багряна. Тя беше загърната с черен воал, който скриваше лицето й. Само очите й светеха проницателно. Въпросът към нея е единствен : „Поет ли е Вапцаров?” Поетесата мълчи. Тя току що е спечелила от реклама за една порфюмерийна фирма голяма сума. Стихът от рекламата се промята в главата й: „За украса на земята е Бог жената създал, а за украса на жената - пудра „Идеал!” Признанието към нея е всеобщо - ето валят поръчки. Ако кажа, че този младеж е поет, какво ще си помислят за мене - симпатизирам на терористи. Раздвоението у нея не й позволява да отвори устата си. Съдът тълкува поведението й в смисъл, че за умрелите - или хубаво, или нищо С други думи, тя го е осъдила на смърт. И съдът решава така.

Поетесата твърдеше, че е казала „Да”. Но това „Да” е било произнесено толкова тихо, че с право е могло да се определи като „да, ама не” по прочутата реплика на колегата Петко Бочаров.

Когато съдът се оттегли на съвещание, зърнах някъде в столовата мама. Тя ме прекръсти с ръка. Толкова ме порази тоя кръстен знак, че дори се усмихнах. Какво означаваше той? Надежда за спасение или обратно - че са ме отписали от живите? Дух на осъдени на смърт витаеше над нас. Казваха се прощални слова, раздаваха се лични вещи, изричаха се заръки до близките.

Моят адвокат правеше всички възможно и невъзможно да ме отърве от въжето. Споменаваше моята младост, наивност, лековерие. Но другарите ме смъмриха, че съм му позволявал твърде много. Между нас няма лековерни и наивни - укоряваха те. Но адвокатът не отстъпваше:

- Не те карам да се отричаш от идеите си - увещаваше ме. – Но ми развържи и на мен ръцете! От тебе искам само едно, да удостовериш, че си непълнолетен. Тук поне няма никаква идеология.

Не притежавах такова свидетелство. За емигрант то не беше нужно, защото там и името ми беше друго.

Внезапно припомних кръстния знак на мама и възстанових в паметта си как попът ме натопи в купела. Така спомних и моето кръщелно свидетелство, което мама пое от ръцете му. Разбира се, при толкова обиски у дома, то е пропаднало някъде, но дали там, в енорийската църква няма някакъв препис?

Мама незабавно отишла при отец Никодим, който дълго и старателно ровил из архивата. Най-после открил свидетелството. Мама отново му целунала ръка с просълзени очи. Занесла го на адвоката, трепетна и задъхана. Адвокатът ми приел този документ, който единствен свидетелствал в моя полза. Ясно се виждало, че още не съм навършил пълнолетие, за няколко дена била работата.

Когато прочетоха присъдите, между осъдените на смърт моето име не беше споменато. Станало е грешка, пропуснали са и сега ще го добавят - изтръпнал, съобразявах. А вече изпитвах приятния гъдел... Тогава чух и своето име - поради непълнолетие смъртната присъда се заменя с доживотна.

Пак припомних кръстния знак на мама. Тя не ме дочака да изляза от затвора. Но с тоя кръстен знак, с който ми спаси живота, ми завеща вярата си. Усещах като че ли тази вяра е дремела у мене. Опитах да се прекръстя. Ръката ми тежеше като олово, когато прилепих трите пръста до челото си. Нещо я дърпаше надолу. Като че ли за да направя кръстен знак, трябваше да преодолявам земното притегляне. И когато отпуснах ръка, сякаш огромен товар се смъкна от мене. Аз вече имах вяра! Моят поет казваше, че ако му отнемат само частица от вярата, той ще бъде разнищен. Но сега кръстният знак на мама, който ми спаси живота, ми спасяваше и душата.



Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpup 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]