Сълза срещу абстракция

Малкото камъче, което преобръща колата, може да е в лошия навик да пишем и говорим абстрактно за Бога и за всичко, което свързваме с Него. Не познавам друг християнски автор, който да е отделил толкова място в творчеството си на борбата срещу всяко писане и говорене за Твореца, което Го „затваря” в някоя дежурна богословска фраза, като правило – употребена неуместно:

(През ключалката. Анекдоти)

Трагедията на докторите по теология (и на някои други доктори) не е, че са доктори, а че се случва неусетно да подменят познаването на най-истинската реалност със знанието за нея, че могат възвишено и умно да говорят и пишат за Бога, но често не Го оставят Той да говори чрез тях. И докато се усетят, ето че започват не само да изявяват „на висок глас” атрибутите на Божеството, но и са впрегнали всички средства на логиката и реториката, за да докажат Неговото съществуване или благоволението Му към грешниците на всеки, който не иска да ги слуша:

(Колко книги набожни са написани..., 1962)

Какво най-често липсва на нас – докторите, философите и филолозите, апологетите? Какво трябва да направим, за да стане възможно предаването на изобилния живот, който е у Бога, на нашите слушатели и читатели? Липсва ни – би отговорил  Твардовски – детската вяра (не детинската!), която стига по-далеч от сухото учено знание. На притежаващите я Христос обещава Царството Божие (Лука 18:16). Нека да погледнем към някои от характеристиките на човека с детска вяра в лириката на полския поет.

Човекът с детска вяра умее да се удивлява. Затова лирическият говорител призовава и нас да се научим да се удивляваме – чрез удивлението можем да пристъпим в страната на радостните тайни, които Господ е приготвил за хората,  оставили се очите на сърцата им да прогледнат. Тогава те ще се удивят на малкостта на светия Агнец, който се побира в шепата на „най-дребното момиченце в бяло”, ще се удивят, че именно пред този малък Агнец се покланя голямо множество от хора; няма да пропуснат чудния факт, че Бог, силният, голям, всевишен Бог, е имал „детство / майка, магаренце и Витлеем”. И тогава няма да имат нужда да задават повече трудни въпроси, защото „от това голямо удивление” можеш „просто да повярваш в Него” (Научи се да се удивляваш).      

Не е възможно да се удивиш, ако не забележиш онова, което повечето от нас не забелязват. А не можеш да го забележиш, ако някой не те научи на това. Когато бяхме ученици, учехме за много видове растения и животни, но всичко ни бе поднесено като „телефонен указател”, сухо и някак „хербаризирано”, и природата си остана като цяло затворена книга за мнозина от нас. Затова, когато реших да прочета по-задълбочено лириката на Твардовски, поисках от децата си да ми дадат енциклопедичните си справочници, където много от растенията, животните и птиците са представени по достъпен начин. Това бе нужно, защото стихотворенията на Твардовски изобилстват с наблюдения от живота на природата, в тях можем да намерим освен „тривиалните” палави врабчета и неуморните мравки, мъкнещи големи товари (добре познати и на градските хора), още скорци, щиглеци, „бледожълта куча тревичка”, червенушки, папуняци, беладони, авлиги, синя жлъчка, дроздове и мн. др. Всички тези едновременно така „обикновени” и така чудати творения ни учат да гледаме и да виждаме, да наблюдаваме и да се учудваме, „прочистват” погледите ни от наслоенията на егоизма и себедостатъчността. Те не са просто символи, които сочат към една по-висша реалност, а са самото проявление на тази реалност, ако имаме очи да виждаме и уши да чуваме. Макар и непълно, макар и ущърбно – поради греха, в който лежи светът – това проявление може да бъде посрещнато като тайнство, като празник, който отдава хвала на Твореца – независимо дали е честван в Божия храм, или под открито небе:

(Догматиците вдигат врява на латински..., 1964)   

Става дума за тишина, пълна със звуци, но това не са звуците на неистовите ни желания за реализация и изява, не са злобните гласове на завистта и ревността, нито крясъците на суетните човешки надбягвания за слава, почести и богатство. В тази благословена тишина на сърцето се ражда усетът не само за тайнството, но и за парадокса, способността да се „обхване” светът в неговата сложна простота, достойна за величието на Този, Който го е сътворил и устроил. В очертаната перспектива на радостно удивление теолозите се превръщат в обект на една малко „лукава” молитва, която всъщност ги призовава да не се учудват „че към небето води / безпомощното гукане на вярата” (Най-накрая, 1965, 1986).

Човекът с детска вяра, който умее да се удивлява и да забелязва и най-дребните неща в света, е и с благодарно сърце. Той се е научил да цени дори страданието, защото „без него никога не знаеш / колко струва любовта” (В албума, 1998; виж и Благодаря, 1972, 1979). А ако си с благодарно сърце, ще умееш и да чакаш, няма да бързаш да грабнеш „щастието”, дето самó „не вярва че вече е щастливо” (Спор, 1991, 1992), няма постоянно да се оплакваш, че „светът като отровна гъба е суров” (Нещастие не-нещастие, 1996), защото ще дойде време да повярваш, че „любовта по-стара е от нас и от щастието по-голяма”  (Завръщане, 1986, 1994). Ще осъзнаеш, че тя, любовта, отдавна е притичала и коленичила до теб – „спокойна” и отхвърлила „тясното щастие”: „опитай никак да не я искаш / тогава тя сама ще дойде” (Чакане, 1977, 1979). За разлика от детинската вяра, която иска всичко тук и сега, веднага (и дори „тропа с крак” в молитвата си към Бога), детската вяра умее да чака и да се надява; тя е разбрала нещо важно: „не се моли щом не умееш да чакаш” (Изчакай, 1989).

Казаното дотук изявява човека с детска вяра като смирен човек, защото не черпи ли смирението своята сила да пребъдва и да устоява сред горделивите щения на днешния човек тъкмо от „детската” нагласа да се довериш и да разчиташ  безусловно на „Преголемия”, Когото не можем да поберем в главите си (виж Нелогичното, 1984, 1994), но можем да „поберем” в сърцата си, а както видяхме – и в шепите си. Смирението не е фалшива скромност, а по-скоро – изличаване на себичното и дребнавото, способност да оставиш по-Големия и по-Велик от теб да заеме полагащото Му се място – у теб и вместо теб – дори с риск да се озовеш лице в лице със самотността на собственото си отсъствие (още един от парадоксите на Твардовски): „моля те за истинската (самотност, б.м. – К.М.) / когато Ти чрез мен говориш / а мен ме няма (Самотност, 1970, 1996). И още нещо – смирението не означава да се огъваш според плъзгавите стандарти на човека „в крак с времето”, а те прави способен да не изневериш на поетия път:

(Доверих се на пътя, 1981, 1986)          

„Въоръжен” с детска и способна да се удивлява вяра, изпълнен със смирение и доверие, готов да се учи от откровенията, с които е пълен заобикалящият го свят, лирическият герой на Твардовски успява да се справи по-добре отколкото учения „неосхоласт” с редица предизвикателства.

На първо място той показва неочаквана устойчивост в онези неловки ситуации, в които изпадат чистосърдечните вярващи, бомбардирани от въпросите на атеистите, агностиците, рационалистите, скептиците... Отгласите от подобни ситуации не са редки в творчеството на полския поет, който е и свещеник – т.е. потенциален прицел за остроумията и нападките на „апостолите на неверието” (виж едноименното стихотворение). Затова той може да пресъздаде без много думи случилото се между негов събрат и „хваналия” го натясно с трудния въпрос кой е сътворил Бога ученик, а също и да даде истински остроумния, божествено остроумния отговор, след който всеки следващ въпрос би бил неуместен: „ А Бог / както из Татрите броди в небето / тъй всемогъщ че не е сътворил себе си” (Бог, 1987, 1989). Привидно беззащитният и простоват вярващ човек от лириката на Твардовски всъщност е силен – силен с вярата, която побеждава „света” (ср. 1 Йоан. 5:4) и неговата реторика, „тропаща с копитце в ада”, както и „математическите” му аргументи – победата иде от вярата, „дето повтаря че едно и едно прави три / защото щом са двама там трябва да е и Христос” (Вяра удивление, 1980, 1986).             

Друго предизвикателство, което лириката на Твардовски преодолява успешно, е, че тя не остава на повърхността на голите твърдения, толкова характерни за част от християнската поезия, а отива отвъд тях – там, където самият живот проверява сериозността и коректността на заявленията ни и ни принуждава да видим с нови очи последиците от един или друг наш избор. Едно е например да заявиш, че се отказваш от родния дом и от много други неща в света (разбирай – за да се посветиш изцяло на Бога), друго е, когато животът те изправи пред „изчезването” на най-важния за теб човек, населявал този дом – майка ти.  Тогава загубата те води до същественото разграничение, за което не си си давал добре сметка: „гледаш като чапла в една точка / виждаш колко е лесно да се откажеш / и колко трудно – да изгубиш (Трудно, 1980, 1986). В много от своите творби Твардовски отива не само отвъд самонадеяните „декларации” и лесните утвърждения, но и отвъд онези закостенели, шаблонизирали се представи за светостта, които създават едновременно патетична, но и фалшива представа за нея, в която няма живот, а само мумифицирани, книжни образци. 

Със смелост, която буди симпатия, защото не е самонадеяна, а е смирена, той подхожда към светците не като към отдавна умрели хора, на които можем да се възхищаваме само отдалеч, а като към най-живи от живите, хора, които и днес са между нас, но ние не ги забелязваме. „Защото не се правят на светци”, защото също като нас „мръзнат и пристъпват от крак на крак по спирките” и накрая защото „тъй силно присъстват че не се виждат” (Малко клюки за светците, 1970, 1966; виж и На опашка за небето, 1975, 1980).  

Освен думите и представите ни обаче често пъти изхабена, изпразнена от живот е и самата любов, която би трябвало да движи всичко, понеже нито „чистотата на тялото”, нито „чистите ръце на вожда”, нито „чистотата на идеите” или „на водата дето ходи гола” струват нещо „без любовта” (Любовта, 1983). Как да се надмогне „изхабяването” на любовта в ежедневието, може ли човек да бъде „запалван” отново и отново от нея, за да продължи напред? На това може би най-голямо предизвикателство на живота творчеството на Твардовски отговаря с радостно поглеждане към Възкръсналия Спасител и към празния Му гроб – само при Него можем да почерпим мотивация, за да продължим да живеем ден след ден с подновена вяра и неоскъдняла любов:

(От края, 1996).

Може би най-популярното в Полша стихотворение на Твардовски Да побързаме (Бързайте да обичаме хората тъй бързо си отиват..., 1971, 1986) не може да бъде мислено, разбрано и най-вече – живяно, ако зад любовта, за която се говори в него, не „стои” Разпнатият и Възкръснал за нас Спасител, за да ни дава благодат да обичаме, благодатта да обичаме с Неговата любов у нас. Неговата любов е даваща любов, жертвена любов и затова страданието, родено от нея или откликващо на нея, „произвежда” сълзата, която ни спасява от игото на абстракциите и отваря врата в невидимото, за да познаем Бога като Личност: „затова само слушам със сърцето си вечно живите Ти длани / докато се редят на опашка сълзите – не мъдри но истински” (Теориите, 1975). Смирената Христова любов ни позволява също така да открием смешното, несъответното в живота –  не с ирония, която често пъти наранява, а с хумор, който освежава душите ни и който – преди да е насочен към някого другиго – се цели в самите нас: „случва се кръстът да се усмихне като помисли: / искаш да ме отхвърлиш / но ще видиш че без мен е по-тежко” (Кръстът, 1993). В творчеството на Твардовски  хуморът не е израз на гордост, а е висша форма на смирение. Той ни избавя от неумението да приемем своите ограничения и от глупостта на самодоволните ни претенции: „…Бог е изобретил хумора за да спаси нежността” (Спасение, 1977).

Накрая искам да кажа няколко похвални думи за чудесната работа на преводачката Димитрина Лау-Буковска (тя е правила и подбора на творбите) – усилията й са дали плод, който ще бъде вкусван дълго и независимо дали ще нахрани мнозина или малцина, те няма да съжалят, че са го вкусили.