Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)
1_30.jpgНа 1 септември светът отбеляза 70 години от началото на Втората световна война. Един поглед към безумието на човечеството от автора на "Малкия принц".

Драги генерале,

Скоро направих няколко полета с “П-38”. Чудесна машина. На двадесет години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тази игра вече не ми доставя голямо удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване, в случая военно. Когато на почетна за тази професия възраст се поставям в зависимост от скоростта и височината, по-скоро ме подтиква стремежът да не пропусна нито една отредена за нашето поколение неприятност, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години. Може би това е тъжно, а може би не. Навярно съм се лъгал, когато съм бил на двадесет години. През октомври 1940, когато се върнах от Северна Африка, където беше емигрирала ескадрила 2/33, захвърлиха съсипания ми автомобил в някакъв прашен гараж и открих двуколката със запрегнат кон. А с нея и растящата край пътищата трева и овцете, и маслинените дървета. Тези дървета съвсем не бяха нужни, за да пробягат със 130 километра в час зад стъклата. Виждах ги в истинския им ритъм, бавния ритъм, с който узряват маслините. Овцете вече нямаха за цел единствено да ме накарат да намаля скоростта. Те отново оживяха. Оставяха след себе си истински изпражнения и даваха истинска вълна. И тревата също беше истинска, щом като те я пасяха. Усетих как оживявам в това единствено кътче на земята, където и прахът е ароматен (несправедлив съм - в Гърция прахът е също като в Прованс). И ми се стори, че цял живот съм бил глупак.

Разказвам ви всичко това, за да ви доверя, че в стадното съществуване на американската база, в обяда, който изяждаме на крак за десет минути, в ходенето напред-назад между едноместните самолети от 2600 конски сили и сградата с неопределен вид, където сме струпани по трима в стая - с една дума, в тази страшна човешка пустиня няма нищо, което да стопли сърцето ми. Това е нещо като полетите през юни 1939 г., от които нямаше нито полза, нито надежда да се върнем. Болест, която трябва да се прекара. Аз съм болен за неопределено време. Но не смятам, че имам право да бъда избавен от тази болест, това е.

И така, ужасно съм потиснат и унинието ми е дълбоко. Боли ме за моето поколение, изпразнено от всякаква човешка същност. То не познава друг начин на живот освен баровете, математиката и автомобилите “Бугати”. А сега изведнъж се оказа въвлечено в една чисто стадна дейност, която е напълно безцветна. И никой не е в състояние да види това. Вземете войната преди сто години. Погледнете колко усилия са били нужни, за да се утолява човешката жажда за духовност, за поезия или просто за човечност.

Днес тези глупости са смешни за нас, хората, изсушени като кирпич. Мундири, знамена, песни, музика, победи. В наши дни вече няма победи. Изобщо няма нищо, което да се сравнява с поетичната наситеност на един Аустерлиц. Има само взаимно смилане - бавно или бързо. Всякаква лирика звучи смешно. Хората не искат да бъдат събудени за какъвто и да било духовен живот. Дори на война те приличат на добросъвестни работници на конвейер. Както казва американската младеж, “ние честно вършим тази неблагодарна работа”. А пропагандата в цял свят безпомощно разтваря ръце. Нейният недостатък съвсем не е липсата на ярки таланти, а наложената забрана да се опира, без да изглежда патетична, на великите митове, които носят обновление. Човечеството клони към упадък. То е паднало от гръцката трагедия до пиесите на господин Луи Верньой. Трудно е да се слезе по-ниско.

Век на рекламата, на системата “Бедо” (за отчитане на работното време), на тоталитарните режими и на армиите без тръби и знамена, без литургии за мъртвите. С всички сили ненавиждам своята епоха. В наши дни човекът умира от жажда.

Генерале, целият свят е изправен пред един проблем. Един-единствен. Да се върне на хората духовната значимост. Духовното безпокойство. Да се излее върху тях нещо, което да прилича на грегориански псалм. Ако бях вярващ, след като отмине времето на “необходимата, но неблагодарна работа”, не бих понесъл нищо друго освен Солем (старинен бенедиктински манастир). Повече не може да се живее само с хладилници, политика, белот и кръстословици, чувате ли! Това е непоносимо! Не може да се живее без поезия, без багри, без любов. Достатъчно е да се заслушаме в селска песен от XV в., за да измерим дълбочината на своето падение. Останал ни е само гласът на робота на пропагандата (извинете за израза). Два милиарда души вече чуват само робота и не разбират нищо друго освен робота. И сами се превръщат в роботи. Всички сътресения през последните 30 години имат само два източника. Безизходицата на икономическата система от XIX век и душевното отчаяние. Защо Мермоз последва своя тъп полковник (Дьо ла Роз, дребен фашистки лидер), ако не от жажда?

Хората се опитаха да приложат картезианските ценности и не успяха освен в естествените науки. Има само един проблем и той е да преоткрием живота на духа, който стои над всичко, дори над живота на разума. И който единствен носи на човека удовлетворение. Това надхвърля рамките на религиозния живот, който е само една от формите на духовния (макар че духовният живот може би непременно води до религията). Животът на духа започва там, където видимото битие се ражда от нещо, което стои по-високо от съставните му елементи.

Любовта към дома (непозната в Съединените щати) също е живот на духа. Както и селският празник. И култът към мъртвите. Споменавам това, понеже откакто пристигнах тук, загинаха двама или трима парашутисти. Случаят беше потулен. Нали вече не можеха да служат. Това е от епохата, а не от Америка: човекът вече е загубил значението си. За това трябва непременно да се говори на хората. Трябва да се говори на хората, защото те са готови да се присъединят към каквото и да било.

Ах, драги генерале, колко странна е днешната вечер! Какъв странен климат! От стаята се вижда как светват прозорците на онези безлични сгради. Чувам как разни радиоприемници започват да изригват глупашка музика за тълпата празни хора, дошли тук отвъд морето и чужди дори на носталгията. Тяхната готовност да приемат смирено нещата може лесно да се сбърка с дух на саможертва или морално величие. Това би било ужасна грешка. Любовта, свързваща човека с другите същества и вещите, в наши дни не се отличава нито със задушевност, нито с трайност. Затова човекът не преживява раздялата като преди. Това ми напомня един тъжен еврейски виц: “Значи отиваш там? Колко далеч ще бъдеш?” - “Далеч откъде?”

Това напуснато от тях “къде” всъщност не е било нищо повече от безформена купчина навици. В нашата епоха на разводи хората също така лесно се развеждат и с вещите. Хладилниците са взаимозаменяеми. Къщите също, ако са разглобяеми. Жените също. Или религията. Или партията. Дори измяната става невъзможна: на кого да измениш? Ако си далеч, то откъде? Ако е измяна, то към кого? Човешка пустиня. Колко послушно и кротко е човешкото стадо. Мисля си за бретонските моряци от старо време, слезли на брега на Магелановия пролив, за Чуждестранния легион, който се нахвърля срещу някой град, за сложното преплитане на чудовищни апетити и непоносима носталгия, което неизменно възниква, щом мъжете попаднат в твърде сурова изолация от света. За да ги обуздаят, някога са били необходими или силни жандарми, или велики принципи, или могъща вяра. Но никой от тях не би проявил неуважение към селянка, която пасе патици. Според средата, към която принадлежи, в наши дни човек може да бъде усмирен или с белот, или с бридж. Всички ние сме учудващо добре кастрирани. Така най-сетне сме свободни. Отрязали са ни ръцете и краката, а сетне ни оставят да се движим свободно.

Ненавиждам нашата епоха, в която под гнета на всеобщия тоталитаризъм човекът се превръща в послушно, ласкаво и кротко животно. Уверяват ни, че това било морален прогрес! Ненавиждам нацизма за това, че по самата си същност е тоталитарен. Показват на руските работници платна от Ван Гог, Сезан и безвкусни цветни картинки. Работниците, разбира се, гласуват за безвкусната картинка. Това е тя, народната истина! Кандидатите за Сезан и Ван Гог и всички големи нонконформисти биват плътно затворени в концентрационен лагер. Покорният добитък се захранва с бездарни картинки. Но в нашата епоха на всеобща бюрократизация накъде вървят Съединените щати, къде отиваме и ние? Човекът-робот, човекът-термит: първо работа на конвейер по системата на Бедо, сетне игра на белот. Човекът, лишен от цялата си способност за творчество, който и в най-затънтеното село вече не е способен да създаде нито една песен, нито един танц. Човекът, когото под формата на култура захранват със стандартно серийно производство като вол със сено. Това е днешният човек.

А аз си мисля как само преди по-малко от триста години хората са писали “Клевската принцеса” или за цял живот са се оттегляли в манастир заради една нещастна любов. Така силно са умеели да обичат. И днес, разбира се, някои се самоубиват. Но техните страдания приличат на нетърпим зъбобол. Това няма нищо общо с любовта.

Сега, разбира се, още сме на първия етап. За мен е непоносима мисълта цели поколения френски деца да бъдат хвърлени в търбуха на ненаситния Молох. Над самия живот е надвиснала заплаха. Но когато бъде спасен, пред нас ще се изправи основният въпрос на нашето време. Въпросът за предназначението на човека. Отговор не ни се предлага и ми се струва, че наближават най-безпросветно черните времена в историята.

Безразлично ми е дали ще ме убият във войната или не. Какво ще оцелее от онова, което съм обичал? Не говоря за хората, но за обичаите, за неповторимите отсенки, за духовната светлина. За обяд под маслиновите дръвчета в провансалска ферма и за Хендел. Не ме интересува кои неща ще оцелеят. За мен е важен порядъкът на нещата. Цивилизацията е невидима връзка между нещата, защото не се съдържа в самите неща, а във връзката помежду им. Отношения, установени по един начин, а не по друг. В резултат на масовото производство ще имаме отлични музикални инструменти, но кой ще бъде музикантът? Не искам да знам дали ще ме убият във войната, дали ще ме връхлети яростта на онези летящи торпеда, които вече нямат нищо общо с истинския полет и чиито бутони и циферблати превръщат пилота в нещо като главен счетоводител. А полетът също е вид връзка. Но ако се върна жив от “неблагодарната, но необходима работа”, пред мен ще стои само един въпрос: какво може, какво трябва да се каже на хората?

Всъщност нямам право да говоря за тези неща. Трябва да пазим спокойствието на околните, а не да усложняваме проблемите. Сега е добре да бъдем главни счетоводители на нашите бойни самолети. Това е най-доброто, на което сега сме способни.

Докато пишех, двамата ми другари заспаха пред мен в стаята. Аз също трябва да си легна, защото предполагам, че светлината им пречи. Как ми липсва мое собствено кътче! Двамата ми другари по своему са чудесни. Прями, благородни, чисти, верни! И сам не зная защо, като гледам как спят, изпитвам някаква безсилна жалост. Те не усещат собственото си безпокойство, но аз го чувствам твърде добре. Да, прями, благородни, чисти, верни. Но и ужасно онеправдани. Те имат така силна нужда от някакъв бог!

Драги генерале, простете, ако лошата електрическа лампа, която сега ще загася, е попречила и на вашия сън. И вярвайте в моето приятелство.

Със съкращения, “Военни записки”, изд. “Аполон”, 1995, прев. Констанца Дянкова



Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpu3 

Разпространяване на статията: