Имах усещането, че някой ме пронизва с поглед. Вдигнах очи от Новия Завет и разбрах, че човекът беше сляп. Със скептицизма на атеист четях евангелието, разбира се, не както дяволът го чете, но обръщайки повече внимание на езика, на поезията на библейските стихове. Страниците, в които Спасителят възкресяваше мъртъвци, лекуваше прокажени, изгонваше бесове и възвръщаше зрението, прелиствах като красива художествена измислица.
Но сега пред мене седеше слепец. До него се беше свила жена му. В ъгъла на купето се беше затулила майка с пеленаче на скута. Слепият имаше рязко очертан профил. Нервен трепет пробягваше по скулите на лицето му. Като че ли очакваше нещо от мен - беше устремил всичкото си внимание към четивото ми - страниците на Библията шумяха при разлистването. Какво да се прави? Слепецът искаше да знае за спътниците си толкова, колкото и аз. А разликата помежду ни беше, че моят спокоен, леко насмешлив поглед в един миг обгърна седящите хора и докато ръцете ми прелистваха Светото писанние, вече знаех, че младата майка с бебето на скута пътуваше с лоши предчувствия за нещо (повече не исках да зная за нея),че жената на слепия е примерна съпруга (тя често оправяше яката на ризата му, изглаждаше гънките на сакото му и се чувстваше виновна, че без очи е той, а не тя).
Слепецът усилно слухтеше, скулите на лицето му трепкаха непрестанно и цялото му туловище се извърташе към мене, напрегнатото внимание на лицето му имаше силата на проникваща радиация. Бях раздразнен от този безочлив (в буквалния смисъл на думата) поглед. Вече не можех да остана в черупката на равнодушието си и предизвикателно изчаквах. Неговите чувствителни мембрани доловиха това. Той употреби най-силното оръжие, с което разполагаше - словото. Изпрати думите си към мене като сигнали от далечна планета и нервно очакваше да отвърна. Изпращаше ги с трескава бързина и чакаше отговор.
- Миналата година ми беше първата операция - присадиха ми роговица по метода на професор Филатов. И докторите ми дадоха надежда. Сега ви виждам като тъмни петна. Тръгнал съм на втора операция, а догодина, ако е живот и здраве, отивам на трета.
Сега сме тръгнали на втора операция - повтори като ехо жена му.
Сега сме тръгнали на втора операция - повтори като ехо жена му.
- И се надявам, като се върна, тъмните петна да станат светли! - възкликна слепият, измъкна изпод седалката дамаджана, отпуши я и рече:
- Пийте по едно вино от мене!
- Пийте по едно вино от мене!
- Прощавайте, че не сме понели чашки! - откликна жена му. Дамаджаната обходи всички пътници и слепецът се ослушваше как гърлявят при отпиването. Следеше втренчено тъмните петна в купето, които се движаха, като си подаваха дамаджаната. Младата майка с пеленачето не прие.
-Но защо не пийнете за моето проглеждане? Сега сме тръгнали за очи - умолително настоя слепецът.
- Моля ви да пийнете! - повтори молбата преданата му женица. – Сега сме тръгнали на втора операция, направете ни тоя хатър!
- Моля ви да пийнете! - повтори молбата преданата му женица. – Сега сме тръгнали на втора операция, направете ни тоя хатър!
-А пък ние сме тръгнали при дядо на село! – издума младата майка и избухна в плач. Раменете й се разтърсиха. Силно прегърна заспалото детенце и се разрида над неговото топло личице.
Тейко ми рече “ Не те искам в къщи с копеленцето.” А аз как да си оставя рожбата?
Тейко ми рече “ Не те искам в къщи с копеленцето.” А аз как да си оставя рожбата?
Нервният й плач продължи беззвучно още дълго. После сдържа риданията си, но сълзите й не преставаха да се леят. Детето се разплака също.Тогава тя се съвзе, друсна го, за да го умири и наведе виновно мокрите си страни.
Риданията намериха лесно слепеца. Той обгърна младата майка с тъмния си взор и веднага отгатна това, което аз нито можех, нито се стараех да разбера.
- То станалото, станало - кротко й рече - детето да ти е живо и здраво, да го отчуваш. Той сега ви е изоставил, но един ден ще плаче, за да види туй дете. А пък на дядото внучето ще му домилее, слушай какво ти казвам, еле пък като чуе от него: “Дядо мил!” Гледай си детето и всичко ще се оправи!
Слепият се втренчваше в тъмното притихнало петно на самотната майка и не се успокои, докато не чу как дамаджаната захортува, когато тя отпи няколко малки глътки.
- Наздраве да ти е! - отпя като ехо жена му.
- Наздраве да ти е! - отпя като ехо жена му.
Колко бързо този слепец беше уловил сигналите на несретата! Сега вече беше опипал всички тъмни петна в купето. Познаваше ни всички, гледаше ни като близки хора, а аз само прелиствах страниците на Божията книга, която ни учеше да обичаме ближния като себе си.
Кебапчийница имам в града. На пазара е. Целият град идва при мене на прясна скара. Толкова много клиенти имаме, че не можем да смогнем с жената. Всички я знаят - кебапчийницата на инвалида. Всеки минава, граби по три кебапчета, филия хляб и шише бира и заминава. Отбийте се, когато ви падне път! Като се върна с очи, да знаете, аз черпя! И тъй ще ви думам: “Яжте и пийте колкото искате!” За мене най–голямата радост ще бъде да ви видя веднъж наредени на масата!
Купето се напълни от близките спирки. Слепецът посрещаше всички с приветлива усмивка на домакин, пущаше дамаджаната на обиколка и на всички разказваше за надеждата си да прогледне. Вярата му беше като пеперуда с пъстри крилца, която пърха от най-слабия порив на вятъра.Казваше, че като се върне, ще ни вижда вече като светли петна, а след третата операция (той не се съмняваше в това) щял да ни разпознава по лица. На новите ни спътници, които се качиха от последната спирка повтаряше анамнезата си отначало и се усмихваше на пъстрокрилата пеперудка на надеждата.
То се знае - тъмните петна щяха да станат светли, а пък догодина щяха да покажат носовете си, мустаците си и зъбите си пред него. Но никой не помрачаваше неговото радостно очакване сега. Бог беше надарил всички нас да виждаме багрите и шарките на света и този наш събрат беше тръгнал за своя дял от Божия дар. Дори самотната майка, на която предстоеше невесела среща с баща й на село, гледаше успокоено ведрото лице на слепия и се заразяваше от надеждата му.
Аз се вторачих в евангелието с други очи. Спасителят укоряваше хората, че не могат да вървят върху водата за това, че малко вярват. Голямата вяра подхранва и голяма надежда. А скептицизмът ни кара да се боим, когато не усещаме твърда почва под краката си, неверието ни надвива и приковава. Ах, как този човек имаше нужда някой да му заповяда: “Стани и прогледни!” Виж как сияе зората, когато се отразява в една капка роса! Ще видиш тогава колко са засмени лицата на хората около тебе.
Станеш ли окат като тях, ще престанат да ти се усмихват, а после ще ти покажат и зъбите си. Ще съумееш ли и тогава да ги обичаш така, както Спасителят обичаше всички нас, грешните?
- Ще дойдете всички, нали? – канеше ни умолително слепецът и ние казвахме със сигурност:
- Да! Непременно ще дойдем!
А общото возило ни оставяше на различни спирки и отнасяше далеч от нас слепеца и надеждата му.
