Опит за актуален прочит на библейските сюжети
„Отново беснее Иродиада, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител. Отново Иезавела, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител. Отново Иезавел замисля да похити лозето Навутеево и да прогони от планината свети Илия“.
С тези думи започва един от известните паметници на книжнината от ранното Средновековие – Словото за отсичането на главата на св. Пророк, Предтеча и Кръстител Господен Йоан. Предполага се, че е произнесено в храма „Света Софѝя“ в Константинопол, сегашния Истанбул, в началото на пети век. Прието е за автор на словото да се смята знаменитият православен патриарх от онова време – архиепископът на Константинопол Йоан Златоуст.
А сега да сменим тоналността и да се потопим в текста.
Събралите се в храма „Света Софѝя“ лесно разчитат сигналите на своя архипастир. Светото Писание не се възприема като сборник от пропити с миризма на нафталин легенди за някакви полумитологични герои от древността. То къса от сърцето ни, нахлува в случващото се с нас тук и сега.
Паралелите, прокарани от проповедника, са твърде очевидни. Иродиада и Йезавела – това е императрица Евдоксия, която напълно е изгубила контрол – буквално предния ден на храмовия площад е издигната нейна позлатена статуя и по този повод са организирани масови тържества. Ирод – това е нейният мъж под чехъл император Аркадий. Пророците Йоан и Илия – това е самият Йоан Златоуст. Тях навремето са ги преследвали, както и него сега, също такива злобни съпруги на точно такива слабоволни управници.
И дори лозето не е споменато случайно. Точно заради лозето конфликтът между патриарха и императрицата преминава в остра фаза.
Ето как се случва всичко, според историците. Евдоксия хвърлила око на едни лозя в предградията на Константинопол, които са принадлежали на столична матрона, наскоро загубила съпруга си. И новата Йезавела решава да разшири личния си бизнес, изземвайки доста доходното стопанство на останалата без защита вдовица. Тя обаче не възнамерявала да се смири пред върховния произвол и се обръща за помощ към патриарха. И патриархът – точно както е казано в заповедта на Евангелието – се застъпва за обидената вдовица. Той публично изобличава безчинствата на императрицата и я отлъчва от Църквата.
Разбира се, това е нещо невероятно – обикновените патриарси не правят така. Пък и Евангелието при нормалните хора не служи да сверяват постъпките си с него. Ала Йоан Златоуст въпреки това постъпва именно по този начин. Какво да го правиш – светец!
В крайна сметка императрицата се принуждава да отстъпи в случката с лозето на вдовицата. Но иска ли питане – все пак е останало неприятно усещане. И тя оглавява фронта на заклетите врагове на архиепископа. А врагове колкото щеш – и сред епископата, и в собствения клир, и сред разпуснатото столично монашество, и в редиците на властовите елити.
Всичко това се случва не защото Златоуст е страдал от мания за изобличаване и е заклеймявал всичко живо с позор или пък се е бутал в политиката. Не, той бил човек смирен, но истински смирен, в автентичния християнски смисъл. Живеел е според Евангелието. Учел е според Евангелието. Водел е, въпреки столичния блясък, аскетичен, монашески в добрия смисъл, начин на живот. Не е организирал почерпки. Не е приемал дарове от спонсори. Предметите от църковния разкош е давал за помощ на бедните. Пред никого не се е кланял. С всички – от бездомника до императора – той се е държал еднакво и с равно достойнство. И най-неприятното е, че той е говорел не това, което искат да чуят от него, а каквото смята за нужно да каже. А той е смятал за нужно да каже онова, което повелява Бог, с Когото Златоуст пребивава постоянно във вътрешна молитва-събеседване, пак според евангелския закон. С други думи всячески се е смирявал, смирявал е своята воля пред Бог, т. е. никога не се е „огъвал под този променлив свят“ (цитат от известната песен „Однажды мир прогнется под нас“ на популярната руска рок-група „Машина времени“, бел. прев.).
В очите на света истинското смирение е изглеждало като непростима дързост, като горделивост. Сработила била сигналната система за разпознаване „свой-чужд“. Йоан Златоуст е бил разпознат като чужд. Интересите на всички враждуващи с него страни са се срещнали. И не му прощават, а решават да го накажат. (Самият той с никого не е враждувал и е прощавал великодушно на всички. За илюстрация можем да се запознаем с предсмъртните му писма към дякониса Олимпиада.)
Накрая св. Йоан е низвергнат от събора на обикновените нормални епископи. При това се наложило да го направят два пъти – първият път не минало: не стига, че самият Златоуст сложил на мястото му това самоуправно, както той е смятал, сборище, ами и народът въстава не на шега!
Народът обичал Златоуст. Този народ естествено имало кой да го организира – Златоуст все още бил подкрепян от влиятелни привърженици сред върховете на властта. Гонителите дават заден и низвергнатият архиепископ е върнат в оперативен порядък от заточение и възстановен на катедрата.
Ала веднага щом утихват страстите, историята с низвергването се повтаря. И Златоуст отново смирено напълно игнорира решението на колегите и, все едно нищо не е станало, продължава архиерейското си служение. На недоуменията на императора – защо не напускаш катедрата, нали си низвергнат от сан? – той смирено отговаря: за архиерей ме е издигнал Христос, кои са тези хора, че да ме низвергнат, аз не знам. Ако искаш да ме отстраниш от катедрата, имаш власт да го направиш насила, но доброволно няма да си тръгна.
Императорът комай не е искал – той комай е уважавал и дори комай е почитал архиепископа. Но е поставил държавния интерес над личните симпатии. А целият му държавен интерес се е свеждал до непреодолимото желание да прекрати ежедневните истерични пристъпи на кучката-императрица, които са травмирали крехката императорска психика.
И царят благославя „отстраняването“ на Негово Светейшество, като дава знак за старт на специалните служби.
На килърите не им провървява – няколко опита за тайно убийство се провалят. Наложило се било да действат явно. В навечерието на Великден в храма „Света Софѝя“ влизат императорските сили със специално предназначение. В този момент патриархът извършва кръщение на оглашените – а те били около три хиляди. Много от тях са били готови да се изправят в защита на своя архипастир. Всичко свършва с бой и арести.
Непокорният в смирението си патриарх е задържан, съден и изпратен в заточение – на Кавказ. Там неговият вече не толкова млад организъм не издържа и скоро той се упокоява.
Тридесет години по-късно, когато основните фигуранти в делото за незаконното преследване на св. Йоан Златоуст са си отишли от историческата сцена, неговите мощи са пренесени в Константинопол, а самият той е реабилитиран и възстановен в църковните диптиси.
Направо евангелски сюжет. Особено ако не забравяме, че Евангелието е не просто литературен паметник от Античността, а продължаваща и сега божествена реалност, проявяваща се отново и отново в живота на светците. Както в случая с Йоан Златоуст, например.
Неговата история е пряк паралел към историята на друг Йоан – Предтечата и Кръстител, чиято участ Златоуст предсказал и на самия себе си „Отново беснее Иродиада, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител“.
Източник: „Евангелие для взрослых“
Превод: Анна Георгиева
Изображения:
1) Отсичане главата на св. Йоан Кръстител, манастир „Дионисиу“, Света гора;
2) Св. Йоан Златоуст изобличава имп. Евдоксия, Деварис Стилианос, икона 18 в.;
3) Св. Йоан Златоуст, мозайка, „Света Софѝя“, Константинопол;
4) Заточението на св. Йоан Златоуст, Минологий на имп. Василий II.
Вижте също: Как св. Йоан Златоуст жертва себе си за правото на една вдовица
