Профанация и безпаметство
В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се осмисли по християнски това събитие.
Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.
А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.
Първо обаче въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.
Не бих искал да кажа, че обществото е съставено само от лоши хора – то е съставено от равнодушни хора, които не се задълбочават в предлаганите им разнообразни ролеви игри. Дали ще е празникът на абитуриентите „Алените платна“ (традиция, свързана с романа на Александър Грин Корабът с алените платна – бел. прев.) или годишнина от края на блокадата – все едно. Ритуално-атрибутивна имитация на памет – ето какво можем да кажем за подобни мероприятия. Те ни дават не толкова жив спомен за войната, колкото профанизират тази тема.
Пък и за какво увековечаване на паметта говорим в нашата страна, ако до ден днешен не просто не сме погребали, но дори не сме преброили жертвите на войната?
Данните за загубите във войната горе-долу могат да бъдат изведени от сведенията за личния състав, но загубите на гражданското население са неизвестни – тези убити не са отчетени в сведенията. А става дума за конкретни хора. Ние обаче някак успяваме да се гордеем дори със своите непълно преброени жертви!
И второто обстоятелство – има опит войната да се използва като обосноваване на тезата, че главните събития в руската история са били войни и главното събитие и в руската, и в световната история на 20 век е Втората световна война. Аз съм дълбоко убеден, че това е абсолютно нехристиянска гледна точка за историята като цяло и за историята на нашия народ. Според мен – говоря не като църковен историк, а преди всичко като свещеник – този подход, насаждан сега и в културните учреждения, и в разни исторически дружества, често споделян и от представители на Църквата, е напълно неприемлив.
Избор между един грях и друг грях
Забравяме, че Църквата винаги е възприемала войната като грях. И главната греховна същност на войната не е само в това, че тя предполага погазване на една от заповедите „не убивай“, която не се отменя нито в мирно, нито във военно време. Войната обаче винаги е изкушаваща, тъй като възниква мисълта, че като убиваш на война, извършваш не убийство, а благоугодно дело, подвиг.
По време на война убийството получава определена оценка, която в едни или други обстоятелства го оправдава, вместо да признаем, че ужасът на войната е тъкмо в това, че човек избира не между „да съгреша“ или „да не съгреша“, а между по-голям и по-малък грях.
Само си представете: един мирен добър човек, който никога не е размишлявал за войната, надява против волята си военна униформа и е поставен в ситуация, когато трябва да убие някой непознат, с когото не е имал някакви лични конфликти, само за да остане жив. Ако не убиеш ти, ще убият теб.
Може ли убийството на друг човек да бъде оправдано със защитата на собствения живот? По принцип не може да бъде оправдано, но е възможно да гледаме на това като смекчаващо вината обстоятелство при покаяние. И по време на бойните действия хората разбират, че често техният живот зависи от действията на другарите им, затова братството на фронта е характерно за всички честни и порядъчни люде, независимо за коя армия се бият. Защитаваш не абстрактната родина, фюрера, вожда, президента, а своите другари, те пък защитават теб и това има нравствен смисъл, но не отменя същността – грехът си е грях.
Войната е противоестествена ситуация за човека от всяка гледна точка – някого може да пречупи за цял живот, както често се е случвало, а у другиго да събуди такива разрушителни страсти, които да го превърнат в убиец.
И ни един човек, който не е минал през този опит, не може да бъде сигурен какво ще се случи с душата му след войната.
Не подвиг, а престъпление
Във войната доминират не подвизите, а престъпленията – ето какво трябва да помним. И Църквата не познава понятието герой – „свръхчовек“ или „полубог“. Църквата познава единствено призванието на човека да бъде свят. А подвигът по време на война за разлика от престъплението (в миг от лицето на земята изчезва цяла воинска част, погубена с бомби и снаряди) може да бъде съвсем непретенциозен и не толкова ефектен.
Много харесвам един кадър от филма „Торпедоносци“ на Семьон Аранович, който разказва за действията на съветската морска авиация на Северния флот. По време на Втората световна война тя е понесла колосални загуби и командващият подразделението на морската авиация генерал, много добре изигран от Александър Филипенко, стои със свити рамене, угнетен, и издава заповед, осъзнавайки, че изпраща някого на смърт, а друг оставя жив. Какво е това? Това е подвиг – командирът притежава честността и мъжеството да осъзнае, че заради неговата заповед едни ще загинат, други може би ще останат живи, а трети осакатени? Само че един нравствено развит и деликатен човек след това никога вече няма да може да живее леко и радостно.
А думата „подвиг“ като че отстранява всички проблеми. Определението за „военно престъпление“ в международното законодателство е достатъчно ясно, докато „подвигът“ и от юридическа, и от нравствена гледна точка е доста смътно понятие. И когато имп. Николай II награждава с ордени „Св. Георги“ офицера от кавалерията, бъдещия генерал П. Н. Врангел, за успешната челна атака в конен строй срещу немска артилерийска батарея, в резолюцията на заповедта за награждаването Господарят пише, че се надява ротмистър Врангел в бъдеще да не извършва подобни героични постъпки, тъй като при тази атака загива значителна част от ескадрона. Когато иде реч за човешки живот, границата между подвига и престъплението е много тънка…
А за какво трябва да се моли един свещеник, застанал пред войниците, които отиват на фронта, какво трябва да им каже? Да им каже: щом по волята на съдбата трябва да отидете на бойното поле, помнете, че убийството е грях и като извършите убийство, трябва да се покаете дори ако се озовете в ситуации, при които може и да е невъзможно да не извършвате убийство. И ако има възможност да не убивате, проявете милосърдие към падналия противник. Не причинявайте нищо лошо на цивилните, защитавайте другарите си. И само тогава ще преминете през това тежко изпитание и изкушение като истински християни.
Сега обаче бих искал да се върна към най-важното – грях, изкушение и, разбира се, най-голямо изпитание и нещастие за хората – ето това е войната. И когато някои свещенослужители казват, че по време на война се проявяват най-добрите човешки качества, това звучи толкова безнравствено, колкото и нашите популярни разсъждения, че страданията правят човека по-добър.
Страданията като цяло осакатяват човека. Дори когато доброволно избира за себе си тези страдания, той може да бъде смазан и разрушен от тях.
Безусловно различните хора в условията на война, както и в мирно време, се държат по различен начин. Но войната най-често провокира у хората най-лошите чувства и това трябва се знае. И от тази гледна точка е невъзможно да гледаме на войната като на основополагащо събитие в нашата история − та ние не сме диво номадско племе, нито канибалско племе, което живее като постоянно се сражава и убива някого.
В нашата история е имало събития и периоди не на разрушение, а на съзидание, имали сме култура, духовен живот. Може би това все пак е най-важната част от историята ни? Що се отнася до войната, за нея безспорно трябва да се говори, но честно, с опора върху основополагащите традиционни, както казваме, християнски ценности. И от тази гледна точка не бих могъл да разглеждам случващото се днес другояче, освен като гавра преди всичко с онези, което пострадаха в тази страшна война.
Развлечение и игра на памет
И „георгиевската лента“ според мен във висша степен илюстрира думите ми. Нека се върнем за кратко в историята. Георгиевската лента украсява офицерския орден „Св. Георги Победоносец“ и войнишкия медал на ордена „Св. Георги“ – „георгиевския кръст“. В годините на съветска власт обаче паметта за св. Георги Победоносец и неговия орден старателно се изтрива, дори съветски офицери, наградени преди революцията предимно с войнишки георгиевски кръстове, не смеят да ги носят.
И ето че през ноември 1943 г. комунистическият режим решава да възстанови ордените, свързани с предишната слава на руската армия. Измислят ордени на Суворов, Кутузов, Нахимов, Ушаков, дори Богдан Хмелницки, а за войниците въвеждат награда – медал на името на Багратион, скоро преименуван в орден на Славата. За ордена на Славата са взети цветовете на лентата от ордена „Св. Георги“, а орденският кръст е превърнат в петолъчка. И помоему това е още една кощунствена експроприация от страна на болшевиките не само на духовната, но и на воинската ценност от руското минало. Ала по време на войната на никого не му е хрумнало да нарече лентата на ордена на Славата, който е притежавал наистина висок статут сред съветските бойни награди, „георгиевска лента“. Орденът „Св. Георги“ няма никаква връзка със съветската армия от времето на Втората световна война и последващите десетилетия.
А и самата идея за тази лента, дето я закачат къде ли не, също е кощунствена. С която и бойна награда да се асоциира тази лента – дали с ордена на Славата или ордена „Св. Георги“, – право да я носят подобаващо имат само онези, които са били удостоени с тази награда. А да се превръща в елемент на дизайна на дрехи, чанти, автомобили и дори кучешки каишки е във висша степен безнравствено.
Не по-малко безнравствен и безсмислен е и надписът „Може да повторим!“. Да повторим войната ли? За това какво е войната от дете съм слушал от родителите си. Баща ми беше служил като морски офицер в Черноморския флот и е участвал в обсадата и предаването на Севастопол, съпроводена с бягство на висшия команден състав. Майка ми е преживяла кошмара на битката за Сталинград, при която населението е било оставено в зоната на бойните действия – пред очите на семейството ѝ е убит моят дядо, нейният баща, а той е бил цивилен. Когато семейството на майка ми го евакуират от Сталинград, тя постоянно е повтаряла Псалом 90 и изглеждало сякаш си е загубила ума. Ами когато в блокадния Ленинград гладът превръща човека в животно? Нима искаме да повторим всичко това? Аз не искам да повтарям всичко това. Не искам да преживявам онова, което моите родители са преживели по време на войната. И такава е позицията на всеки нормален човек.
Или пък фразите „Спасибо деду за победу!“ (Благодаря на дядо за победата!), „Към Берлин!“… Когато чета подобни надписи и виждам отгоре на всичко накичени с „георгиевски ленти“ коли, ми се иска да попитам: „А защо виe, „победителитe“, се возите на автомобилите на „победените“ – фолксвагени, опели, мерцедеси, тойоти? Карайте си колите на победителите – москвичите и нивите.
Ето така постепенно, на ниво подкорие на мозъка, профанираме всичко. И то точно в нашата страна, понесла такива огромни загуби!
Липсва ни адекватното разбиране за войната като грях, изкушение, нещастие, и това е много страшно, защото хората, които не помнят миналото си, рискуват да го преживеят отново.
Печално е също, че църквата не казва нищо за това.
И по мое мнение такива форми на отбелязване на подобни дати като военните паради, разбира се, отдавна са се изчерпали. Главната задача на военните не е да маршируват по паради. Армията трябва да воюва на бойното поле, а в мирно време да усъвършенства бойното си майсторство чрез провеждане на учения. Освен това съвременното въоръжение е свързано с прилагане на изключително сложни технологии, които няма как да бъдат показани на военен парад, това са също и специални части, които предполагат много тежък труд и висок професионализъм. Те няма как да демонстрират открито какво точно правят. Не е добър онзи десантчик, който може с главата си да разбие тухла, а онзи, който може да мисли с тази глава. Случвало ми се е да участвам във военен парад, когато служех във военно-морския флот. Това беше една от многото обременяващи и безсмислени от гледна точка на повишаването на военния професионализъм процедури.
Всичко това не е опит да се възстанови връзката между поколенията, а да се превърне паметта за войната във форма на развлечение, игра.
Атрофия на семейната памет
Църквата, слава Богу, е изработила адекватно увековечаване на паметта на загиналите – чрез молитва за тях. Няма нужда от нищо повече. Тази молитва може да се извърши в храма, на гробищата, по време на събиране на близките – струва ми се, че това е достатъчно.
Що се отнася до мен лично, като свещеник и историк аз поменавам падналите воини и размишлявам за значението на войната в историята на човечеството не само на 9 май, а на най-различни дати, и го правя както в проповедите си, така и по време на лекции. Трябва да призная, че съм служил панихиди за загинали воини много повече в сравнение с редовите свещеници. Вярно, като се моля за руските воини, паднали на полетата в многобройните войни в нашата история, аз по-често поменавам не безименните червеноармейци, по-голямата част от които не са имали връзка с Христовата Църква. А се старая поименно да се моля за онези, които във воинското си служене, дори след като са поемали неизбежния грях на убийството на свой ближен, са могли да осъзнават себе си като християни и никога не са насочвали оръжието си против Руската православна църква, даже бидейки заблудени нейни чада.
Една от ужасните последици на съветското време обаче е прекъсването на историческата памет в нашите семейства. „По-добре детето нищо да не знае за баба си и дядо си, ако са били дворяни, търговци, свещенослужители, че да не дава Господ, може нещо да се случи“. И постепенно нишката на семейната памет се скъсва.
Друг е въпросът, че в биографиите на воювалите често на преден план излиза войната, но пък човекът е живял в мирно време. Между другото, сега в много случаи няма памет нито за воювалите, нито за невоювалите. И тази атрофия на семейната памет, а значи и паметта за войната в живота на такива семейства, подтиква към организирането на подобни мероприятия. В противен случай нямаше да я има тази лекота, с която се възприема войната, в крайна сметка семействата преди всичко са загубили своите близки…
Може да се снимат филми за войната, да се поставят спектакли, но те трябва да бъдат достойни. И съветските филми, въпреки че са прекалено идеологизирани, понякога бяха по-човечни от съвременните, които все повече заприличват на екшъни и компютърни игри. Спомнете си „Балада за войника“, „Летят жерави“, „Мир на този, който влиза“.
За мен и като свещеник, и като историк най-изразителни са филми като „Иди и виж“ на Елем Климов, „Торпедоносци“ на Семьон Аранович, „Проверка по пътищата“ на Алексей Герман, „Беше месец май“ на Марлен Хуциев, „Анкор, и пак анкор!“ на Пьотр Тодоровски. Ето тези филми показваха една много по-християнска картина на войната в сравнение с многобройните екшъни от наше време. Сега просто не виждам да има такива филми. Стига само да сравним съветския филм „Чучулига“ и неговия римейк „Т-34“ от 2018 г. и ще стане ясно колко много сме се отдалечили от човешкото възприятие на войната.
Ние обаче не успяхме да осмислим не само Втората световна война, а и гражданската, и да я отразим със средствата на киното в онези уж свободни години между 1990-та и 2000-та. Във филмите доминираше военно-приключенската компонента, така и не се получи адекватно художествено и религиозно осмисляне на войните. Това пак сигурно е защото сме лениви и нелюбопитни… Но аз мога да кажа, че причината е тежката историческа съдба, която не ни дава допълнително сили да се замислим за себе си, да рефлектираме своето минало. А духовният елит, който трябва да осмисли това, систематично бе унищожаван през целия 20 век. И се появи нещо, за което поразително прозорливо написа в началото на перестройката Чингиз Айтматов – поколението на „манкуртите“ (от романа Денят по-дълъг е от век… Манкурт е пленен човек, превърнат в робско създание, напълно подчинено и бездушно, лишено от памет за миналото – бел. прев.).
Когато световният елит се състоеше от хора, помнещи войната, макар и две системи да са били противопоставени една на друга, президентът на САЩ Айзенхауер и президентът на Франция де Гол или Хрушчов или Брежнев са изпитвали поне някакъв страх пред нея. От ученическите си години не понасям съветската пропаганда, но такова безотговорно, лекомислено отношение към войната не съм виждал дори тогава. Да, готвеха ни за война, нападение, но винаги имаше подтекст – това е нещастие, това е катастрофа, това не бива да се случва.
Честен разговор с децата
Аз се отнасям доста спокойно към детските игри на война. Още Владимир Соловьов пише, че в конфликта между добро и зло детето изпитва необходимост от зрима победа на доброто.
Само че терминът „военно-патриотично възпитание“ предизвиква у мен недоумение. Струва ми се, че всеки патриотизъм трябва да се основава не на силните военни страници на една страна, тъй като войната е разрушение, а на страниците на мира, където се гради – държавата, културата, икономиката, обществените отношения. Тъкмо това следва да се положи в основата на патриотичното възпитание. Именно тези аспекти трябва да се подчертават и изучават в процеса на възпитаване у децата на чувство, ако не на любов, то поне на уважение към собственото отечество.
За войната – и на децата, и на възрастните, трябва да се говори честно и то само това, което знаеш и за което носиш отговорност. Тогава ще се разкрие и възприемането на войната и като грях, и като нещастие, и като изпитания, през които едни са преминали достойно, а други недостойно. И всичко ще се нареди. Честно казано, не изпитвам доверие към „ветераните“, които като че ли стават все повече и повече, колкото време минава от края на войната, и разказват все по-детайлни истории за нея.
Онези ветерани, които аз познавах, като цяло не обичаха да си спомнят за войната. Това е нормална човешка реакция на преживяното нещастие и сторения грях
Не са нужни никакви срещи на ученици с ветерани. Достатъчно е да прочетете романа на Виктор Астафиев Проклети и убити или поразителните Спомени за войната на Николай Никулин, който дълги години е работил в Ермитажа. И като историк, и като свещеник не мога да не отдам дължимото на тези хора: сибирският писател от народните недра, притежаващ изумителната способност да усеща живота в своята жестока епоха, и изтъкнатият професор-изкуствовед, специалист по Северно Възраждане, са минали войната от начало до край като обикновени войници и са написали пронизителната истина за нея. След прочитане на тези книги много от нещата, които се говорят за войната, могат да предизвикат единствено възмущение и печал. И двамата изтъкнати руски патриоти изповядват християнското отношение към войната, макар да не са парадирали със своята православна вяра, да не са били толкова близки до Църквата.
За умението да виждаш човека
Помните ли нашумялото изказване на руския ученик Николай Десятниченко в Бундестага в Деня на памет и скръб в Германия? Той говори за „невинно загиналите“ в лагерите немски военнопленници. Този младеж демонстрира същински християнски подход към войната и аз не разбирам защо му лепят етикети на антипатриот и едва ли не фашист. Единственото, което ме радва е, че очевидно неговите учители достатъчно добре са му преподавали историята, щом си задава такива нравствени въпроси.
Действително смъртността на немските военнопленници в съветските лагери по време на войната е почти толкова висока, колкото и смъртността на съветските военнопленници в нацистките лагери. Това е още едно военно престъпление. Кои обаче са били тези военнопленници? Главно хора, принудени от обстоятелствата да облекат военната униформа и да отидат да убиват, за да не бъдат убити. Войникът, който се опитва да воюва честно, може да извиква единствено съчувствие и уважение. А онзи, който извършва военно престъпление, трябва да бъде наказан като военен престъпник, каквато и униформа да носи.
Учителят е изградил у това момче способността да възприема воюващите като живи хора, независимо каква е униформата им. И това е залог, че то ще възприема правилно случващото се. Когато обаче става дума за хора, които воюват на бойното поле… Какво знаем за тях? Какви са техните мотиви? В мирния живот изключително рядко извършваме идейно мотивирани постъпки, а на война още по-малко. Да, имало е идейни нацисти, идейни комунисти, но преди всичко са воювали хора, които просто са искали мирен живот и са следвали обстоятелствата.
И в този случай аз не проповядвам пацифизъм. Отношението си към войната бих могъл да изразя чрез формулата на Илин: трябва да умееш да се съпротивляваш на злото със сила. Не насилие, не прилагане на сила спрямо слабия – насилието е нещо лошо във всички случаи. Ако обаче няма друг начин освен със сила да бъде спрян човек, който иска да извърши насилие, то това е напълно обосновано от християнска гледна точка. Просто в този случай трябва да разбираме, че ако съпротивлявайки се на злото си убивал, лъгал, трябва да се покаеш. Затова казвам, че светът е толкова несъвършен, че често се налага да избираме не между това да съгрешим или не, а между по-големия и по-малкия грях. И не всеки има достатъчно сила, ум и съвест да постъпи правилно в такава ситуация.
Ще повторя още веднъж: хората трябва да бъдат възпитавани в ценностите на съзиданието, а не на разрушението, затова съм „за“ културно-патриотичното и още по-добре – християнско-патриотичното възпитание. То предполага, че всички хора са братя и християнинът трябва да бъде патриот на целия свят на християнската култура и християнската цивилизация, в която е имало войни, да, и това е грях на християните едни спрямо други. И затова свещеникът трябва да се моли не армията на неговата страна да победи, а воюващите църковни чада да не загубят християнския си облик. Трябва да се стремим да предотвратяваме войните, но и да бъдем реалисти – войната очевидно до Второ пришествие ще съпровожда мира. Евангелието обаче не се отменя дори по време на война и трябва да оценяваме войната от гледната точка на Евангелието.
А иначе никак не разбирам защо Втората световна война у нас се разглежда като основна тема на руската трагедия на 20 век. Нашата трагедия започва с Първата световна война – тя направи неизбежна революцията и всички последвали нещастия за нашата страна, продължи чак до 90-те години включително, имам предвид например войните в Афганистан и Чечня. И ето че сега, встъпили в 21 век, ние, разбира се, трябва да помним 20 век – един от най-страшните в руската история, а може би най-страшният по броя на жертвите, които дадохме. За това обаче трябва да говорим в съвсем друга тоналност. Темата за войната е много важна, но най-важна от всичко е темата за мира.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Православие и мир
