Евразийството като православна псевдоморфоза на руския комунизъм

Макар темата на този цикъл лекции да е 1917 г., днешната е посветена на явление, което възниква малко по-късно, да кажем в 1918 г., но без него е невъзможно да разберем случилото се през 1917 г. Това явление е до болка известно – нарича се евразийство. Може да се нарича явление, мироглед или нещо друго. Като част от речника на съветското време, днес то стана присъщо дори на речника на съвременния истаблишмънт. Днес за евразийство говорят реално всички и всички го оценяват като особено важно за Русия. Същевременно то се появява отдавна – условно, както казахме, в 1918 г., и според мен е получило не само политическа (тя е най-малко интересна), но и културно-историческа, духовно-религиозна оценка от най-различни, често полемизиращи руски религиозни философи, които по отношение на това явление, парадоксално, се оказват на едно и също мнение. Моят доклад, озаглавен „Евразийството като православна метаморфоза на руския комунизъм”, има за цел да запознае с възгледа за евразийството на няколко руски философи, които всички добре познават и които лесно биха намерили общ език с Лев Гумильов – човека, наричащ себе си „последният евразиец”. Той се е смятал за последния евразиец, но за съжаление не се оказва прав. Започвам този разговор с това провокативно твърдение, защото за мен днешният ни разговор за миналото е всъщност разговор за нашето настояще, а, надявам се – и за нашето бъдеще.

И така, евразийството отбелязва своята поява в историята на руската обществена мисъл с издаването през 1921 г. на сборника Исход к Востоку.[1] Отначало то представлява твърде размита светогледна тенденция, проявяваща се в творчеството на група руски учени, посветили се на изследване на отделни проблеми на руската история и култура. Както подчертава един от участниците в този сборник и бъдещ последователен критик на евразийството прот. Георги Флоровски Исход к Востоку не е символическа книга на ново „обществено течение”. „Неговата задача е друга – отново да постави на обсъждане културно-философския проблем за смисъла на руската история и руската революция, като насочи вниманието към проблемите на духовното творчество, да събуди вкуса към културата, към чистите, а не мними ценности. И, колкото и да грешим по отделните въпроси, ние чувстваме, че служим на Великата Русия, и служим не по-лошо отколкото ако се бяхме потопили в суматохата на политическите спорове и на публицистичното злободневие”.[2]

Още към края на 20^-те обаче – в процеса на издаването на цяла поредица сборници и монографии – евразийството се оформя като съвсем конкретна мирогледна система, стремяща се да обоснове основните си принципи с разнообразна научна аргументация. Абсолютизирайки значението на географското положение за историческото развитие на страни и народи, евразийците казват, че разположението на Русия едновременно на два континента – Европа и Азия, предопределя формирането в страната на особен тип цивилизация: евразийски. Според тях няколко века по-рано наложеният ѝ отгоре тип европейска цивилизация в значителна степен е променил естествения ход на културно-историческото развитие на страната, но накрая се е оказал разрушен от болшевишката революция, решително противопоставила Русия на вечно чуждата на нея, „загниваща” Европа, и окончателно насочила я към по-съзвучната с Русия „процъфтяваща” Азия.

Болшевиките остават в плен на стереотипите в заимствания от Европа комунизъм, но заедно с това започват да връщат Русия към пътя на нейното естествено евразийско развитие. Създадената от тях система на властта, която не е приличала на класическите европейски държави, е предизобразила в себе си бъдещата идеократия, според която след време комунистическата идеология трябва да отстъпи място на нова, органична за Евразия, но все така завладяваща масите на руския народ идеология. В основата на тази бъдеща идеология ще бъде поставена православната религиозност, която е позволила да се запази уникалният евразийски манталитет на руския народ въпреки няколко века продължилата разрушителна в етническо и културно отношение руска европеизация.

При тези условия основното призвание на руската интелигенция е трябвало да се състои в окончателния отказ от предразсъдъците относно принадлежността на Русия към европейско-християнската цивилизация и в осъществено всестранно сътрудничество с болшевишката държава, което неизбежно ще допринесе за по-бързо идеологическо преориентиране на управляващите в нея елити – в посока на православно-евразийския мироглед.

След като в началото на 20^-те движението губи някои от първите си съмишленици, най-известният от които бъдещият прот. Г. Флоровски, то приема нови адепти, сред които най-значим се оказва Лев П. Карсавин. Още в 1928 г. евразийците претърпяват дълбок разкол заради засиленото влияние на група, ориентирани не към теоретичната наука, а към финансираната със съветски пари реална политика, дейци. Политически ангажираните евразийци се обединяват около вестник Евразия, рупор на просъветската пропаганда, и стават послушен инструмент на агентурата на Държавното политическо управление (ГПУ) сред руската емиграция, демонстрирайки така зловещата същност на евразийството, което е дезориентирало в мирогледно и нравствено отношение дори искрените руски патриоти, присъединили се към това идеологическо течение.[3] Дори в края на 20^-те обаче, когато много от най-значимите „отци-основатели” са се отдръпнали – идеологията на евразийството трябва да премине през дълъг период на развитие, за да се оформи като мирогледна среда, способна да „захранва” идеологически западащия комунизъм, особено през втората половина на 20 в. В тази връзка е твърде показателно, че, започвайки от 20^-те години на миналия век, то става предмет на критично изучаване от представителите на руската религиозно-философска мисъл, нерядко в контекста на също така критичното изследване на комунизма.

„За мен болшевизмът е само черна, зла, дяволска стихия – предмет на ненавист и вражда. Именно защото виждам в него не само икономическо разложение, нито само национална гибел”. Това пише още в 1921 г. прот. Георги Флоровски, стремейки се да противопостави национал-болшевизма и току-що появилото се, не без негово участие, евразийство. „Ако „национал-болшевиките” бяха прави в своите идеи и комунистите действително бяха изпълнени с икономическо-творчески и национално-съзидателен дух, те пак не биха били за мен по-малко нетърпими и ненавистни. Защото те са лъжа, защото техните идеи са лъжливи идеи, а патосът им е сатанинска гордост”.[4]

Още първите отзиви на руски религиозни философи за появата на евразийските сборници отбелязват изкусителното „новаторство” на идеологията на евразийството, което отчетливо я противопоставя на цялото дотогавашно национално и православно ориентирано главно течение на руската религиозно-философска мисъл, като в същото време с ментално-мирогледното си опростенчество евразийската идеология се сродява с онова революционно-радикално течение вътре в руската обществена мисъл, което е възприелото органично комунизма.

„Евразийското поколение, което израсна във време на войни и революции, не се чувства сродно на нашето религиозно поколение и не иска да продължава заветите му – отбелязва Н. А. Бердяев. – Волята му е насочена към опростяване, елементаризиране, към битовите форми на православието, традиционализма, боязънта и подозрението спрямо всяко религиозно творчество. Духовното устройство на новото религиозно поколение е много неблагоприятно за оценка на твърде сложната проблематика на предходното религиозно поколение. Поради преживения опит съвременната младеж се страхува от сложността и проблематичността, стреми се към елементарност и към простота, насочва своята воля към разрешаването на практически задачи”.[5]

Освен религиозно-мирогледното опростенчество на евразийството е присъщо и антизападничеството, отличаващо го твърде много от културата на сребърния век. Често антизападничеството на евразийците преминава в ксенофобия, която не само противопоставя тази идеология на религиозно-философската традиция, доминирала в руската култура в началото на 20 в., но и сближава евразийството с антизападняшката обсебеност на национал-болшевизма, прикрита зад лозунга на антибуржоазност.

С. Л. Франк пише: „Тези, които са натрупали в душите си раздразнение към всяко зло на съвременния европейски живот или презрение към неговата убогост и неяснота, а също и естествено нарастващото в душите на изгнаниците мъчително-остро чувство на любов към нещастната родина и вяра в нейното бъдеще, се превръщат в стройна и систематична теория за гибелта на европейската култура и зараждането на нова, руска, „евразийска” култура. Тези хора не могат да разчитат на общо признание, на това, че ще ни изцелят с помощта на нова вдъхновяваща и убедителна вяра. В тази теория ние сме склонни да виждаме не обективен съдия на нашето безвремие, а по-скоро болезнен резултат; душата ни не може да живее тази ограниченост, тази изобилна ненавист и презрение, това горделиво осъждане на чуждото и превъзнасяне на нас самите – всички тези неща лъхат от тази теория, която вижда в тях изход от кризата”.[6]

Семьон Франк много правилно отбелязва, че основната мирогледна доминанта на евразийството е стихията на ненавистта, която го прави така съзвучно с комунизма. В идеологията на евразийството тази доминанта се съчетава с безусловно верния извод за наличието на определена приемственост на съветска Русия с историческото минало на страната. Това обстоятелство довежда склонните към натуралистично тълкуване на историческия процес евразийци до извода за органичния характер, а следователно и за оправдаността на комунизма в историческата съдба на Русия.

„Евразийският културно-политически светоглед е захранен с ненавист към силите, довели Русия до границата на гибелта, и към онези други – цинично надявали се да спечелят от нейното нещастие, т. е. към създадената от Петър Велики западническа интелигенция и към ограбващите я западни страни – подчертава Ф. А. Степун. – Под влияние на това озлобение срещу вътрешния и външен Запад евразийците са развили правилното усещане, че и съветска Русия е Русия, което по-късно, когато започват да излизат Евразийская искра и парижките лекции на Карсавин, се превръща в неправилна тенденция за помирение и с болшевишката власт; това се е случило вероятно защото от самото начало на евразийската душа е била близка съблазънта на Клюевския стих: „Има в Ленин керженски дух,[7] игуменски вик във декретите”.[8] От тези сложни преживявания, някъде в пресечното поле на сведеното „до битово изповедничество” славянофилско православие и националистическата теория „на културните типове” на Н. Данилевски, е възникнала антиевропейската идеология на евразийците”.[9] Руските религиозни философи лесно са посочвали забелязващите се мирогледни източници на евразийството в предходната традиция на руската обществена мисъл, само че те са подчертавали не само вторичния характер на това идеологическо течение, а и неговата оригиналност, свързана впрочем с новите и твърде противоречиви социално-психологически тенденции, разпространили се както в следреволюционна Русия, така и в следвоенна Европа.

„Идеите на евразийците трябва да се оценяват не толкова по същество, колкото по тяхното симптоматично значение – пише Н. Бердяев. – Сами по себе си тези идеи не са много оригинални, те възпроизвеждат мислите на старите славянофили, на Николай Данилевски и някои мислители от началото на 20 в. (типичен евразиец, например, е бил Владимир Ерн). Съвременните евразийци обаче имат нещо ново, имат младежки ентусиазъм: не потисната революционност, а следреволюционна бодрост: идеологията им отговаря на душевната настройка на новото поколение, при което стихийното национално и религиозно чувство не е свързано със сложна култура и с духовна проблематика. Евразийството е преди всичко емоционално, а не интелектуално движение и емоционалността му е реакция на творческите национални и религиозни инстинкти от случилата се катастрофа. Подобен вид душевна настройка може да се превърне в руски фашизъм”.[10]

Емоционалната и стихийна доминанта на евразийския мироглед, отбелязана от Бердяев, е обуславяла безграничното доверие на евразийците към „естественото”, а не към обремененото от сложни културни рефлексии течение на историческия процес, в чиято органичност те са се опитвали да открият иманентно присъстващите в земната човешка история начала на истината, доброто и красотата.

„Евразийците били истински омагьосани от историческите видения, разгръщащи се наоколо „в обстановка на социално-практическо преустройство и превъзбуда”. Те са подчинени на историческата необходимост, на мощния ход на неотразими събития – подчертава прот. Г. Флоровски. – … Искат да намерят и чуят истината в историческата действителност, в емпиричното битие, като негова скрита, но неизменна тема. И затова в тяхното съзнание правилото за историческа чувствителност се превръща в изискване за подчинение пред историята – тъкмо подчинение, а не само вслушване. Признаването на историята косвено се преражда в покорно и даже угодническо приемане на всичко ново. Евразийците не допускат възможността за неправедна история: и се отказват от съд над историята, като от безумен съдебен процес с вселената и премъдрата стихия, с властта, проявяваща се в обречеността на историческата съдба: В патоса на стихията се размиват границите между добро и зло – като някаква моралистична условност, като каприз на твърде субективна рефлексия, несъизмерима с висшата правда и мъдрост на исторически свръхличното битие. Така възниква култът към „силните” хора – били те „герои” или „разбойници”. В този култ получава лъжерелигиозно оправдание правото на страст и воля, като се забравя единствено действителният и възможен път към Бога чрез кръста и любовта”.[11]

Според руските религиозни философи, полемизирали с евразийците, обаче, зад теоретичната опростеност, призвана тогава само да допринася към популярността на евразийството, се крие идеологическа система, чиято мирогледно осакатена същност се оказва напълно изразима в традиционните философски категории.

„Евразийската идеология носи в себе си несъмнени опасности и аз бих искал да се спра на най-важното в евразийската съблазън – пише Н. А. Бердяев. – Тази опасност се корени в мирогледа, който бих нарекъл натуралистичен монизъм и оптимизъм. Въпреки своето подчертано ортодоксално православие, евразийците са почти в същата степен монисти, както и марксистите, и тяхната настройка също е изпълнена с натуралистичен оптимизъм. Такъв тип мислене винаги ще се базира на категорията на необходимостта повече, отколкото на категорията на свободата, винаги ще подчинява личността на колектива и няма да е много склонно да въвежда нравствена оценка в политиката. Според тази оптимистично-монистична идеология всичко, което се ражда и развива, и което трябва да възтържествува в бъдеще, се смята за благо и за добро – необходимото почти съвпада с това, което би трябвало да се случи”.[12]

Тази близост във философските основи и на евразийството, и на марксизма – натуралистическият монизъм, предопределя в значителна степен не само философски непълноценното, но и религиозно-етичното лъжливо разбиране на евразийците за предназначението на човека в земната история, което впрочем твърде много прилича на съответното комунистическо мислене.

А прот. Георги Флоровски подчертава: „От евразийска гледна точка човек винаги „изразява” и никога не твори. И затова цялата задача на общественото устройство се свежда до това всеки да изразява не самия себе си, не своята обособена самост, а онова висше „съборно” цяло, към което органически и кръвно принадлежи. Всеки трябва да се превърне в „орган на висшата съборна личност”. Евразийците възкресяват старата мечта за някакво обобщение на човека: вярват във възможността и действителността на общата народна воля. За тях тя е някакъв вроден, „безсъзнателен и стихиен”, и при все това „конкретен” инстинкт, който трябва само да бъде чут и разпознат в самия теб, и изведен в ясна идеологическа формулировка, до степента на разумното познание”.[13]

Натуралистичният монизъм, определен от Бердяев като философско-мирогледна основа на евразийството, намира своето най-последователно изражение в концепцията за идеократичната държава. Евразийците смятат създаването на подобна държава за висша цел на етно-културното развитие на евразийската цивилизация и така стигат до предизвикващата апокалиптични асоциации представа за държавата-църква, която трябва да се утвърди тотално върху необятните простори на евразийския континент.

Двамата така различни в творческите си дарувания мислители – най-популярният в Европа руски философ Н. А. Бердяев, и най-авторитетният в православния свят руски богослов Г. Флоровски, – стигат до поразително сходни изводи за лъже-религиозната митологема на евразийския идеократичен Левиатан, носещ явния печат на антихриста.

Бердяев пише: „Евразийската идеология твърди, че държавата е осъществяваща се, не усъвършенствана църква. По този начин се утвърждава принципният монизъм в разбирането на отношенията между Църквата и държавата, а държавата се разбира като функция и орган на Църквата, и придобива всеобхватно значение. Принципният дуализъм на двата порядъка – на Църквата и на държавата, на Царството Божие и на царството на кесаря, който се запазва до края на света, при тях не спира да се изпарява, както неведнъж се е случвало и в историята на християнството. Това е една от вечните съблазни, на които е подложен християнският свят, и в тази почва се раждат утопиите, приемащи най-различни форми: от папска и императорска теокрация до комунизма и евразийството. Евразийците наричат това не теокрация, а идеокрация. Идеокрацията е господство на подбран управляващ слой, претендиращ да бъде носител на истинската идеология. Формално това много прилича на комунизъм. Който също е идеокрация – господство на избран управляващ слой, претендиращ да бъде носител на истинската комунистическа идеология, на идеите на пролетариата. Утопичният етатизъм на евразийците ги води до лъжливата и опасна идея, че идеократичната държава трябва да поеме върху си организацията на целия живот, т. е. на цялата култура, мислене, творчество и организация, и на човешките души – което е задача на Църквата. Именно такава е задачата на комунистическата държава, която възприема себе си като църква и заменя Църквата”.[14]

„В евразийския „държавен максимализъм” е заложена „остра и кощунствена съблазън” – подчертава прот. Г. Флоровски. – В евразийското тълкуване остава неясно какво е култура (или култур-субект) – осъществяваща се църква или осъществяваща се държава. Не се ли налага, по силата на евразийската последователност, да признаем, че именно в държавата и единствено в нея както народите, така и образуващите ги нисши „съборни” личности се приобщават и съединяват с Христос? Такова допускане застава като зловещ, но реален призрак над евразийството, сянка на Великия Звяр – в крайна сметка за евразийците Църквата е в държавата, не държавата в Църквата – ecclesia in re publica, нe res publica in ecclesia. От тези две формулировки, проявили се с цялата си острота още по времето на равноапостолния Константин, евразийците избират по вътрешна воля първата”.[15]

Евразийците донякъде усещат утопичния характер на идеологическата химера на идеократичната държава и стремят да обосноват нейната жизнеспособност и перспективност от успехите, в по-голямата си част мними, на болшевишката диктатура в Русия. Още повече, емоционално-стихийният елемент, доминиращ в евразийството, твърде много е съдействал за неговия мирогледен конформизъм, а натуралистичният монизъм, карал евразийците да благоговеят пред всеки проявен фактор в историята, е виждал в победата на болшевиките резултат на естественото развитие, а следователно пред лицето на вечността оправдан ход на евразийската история.

„В известен смисъл евразийците са очаровали „новите руски хора”, мускулестите юнаци в кожени куртки, с душа на авантюристи, безразсъдна смелост и свобода, които се раждат в оргията на войната, метежа и разприте – отбелязва прот. Г. Флоровски. – Хипнотизирал ги е болшевишкият патос за „народоводачеството”, волевият патос на комунистическата партия, макар и бедна и лъжлива в своята идеология, но „властна до тираничност”… И затова евразийците съзнателно искат да бъдат „следовници на съветската държавност” – в психологията и типа, в патоса и вътрешното настроение. Те искат и призовават всички да се равняват по болшевишкия пример и тип, но само да променят „конструктивния принцип” от безбожен в религиозен. По странен начин те не забелязват и не разбират колко силно във формалния „тип” на болшевишкия максимализъм се отразява неговата безбожна и безчовечна, бесовска същност – не чувстват, че при „полярни” условия ще се окажат необходими инородни и инотипни методи и сили”.[16]

Според прот. Флоровски мирогледната небрежност и етична непридирчивост на евразийците нерядко са подтиквали интелектуално надарени, патриотично настроени адепти на евразийството да признаят комунистическия режим, а първопричината за това е дълбоката отчужденост на принципите на евразийската идеология от църковния мироглед. Именно тези теоретични принципи неизбежно са подтиквали евразийците да разглеждат религиозния живот на народа без връзка с вероучителното му съдържание – единствено като една от многото особености на „местното развитие” на този или онзи народ.

Флоровски пише: „Евразийците чувстват и определят себе си като „осъзнаващите руското културно своеобразие. Това своеобразие те откриват навсякъде, започвайки от „месторазвитието” чак до религиозната сфера. Те обръщат голямо внимание на подробностите в „географската особеност на Русия”, като подчертават своеобразието на нейния етнически състав, без да забравят даже особеностите на расовия коефициент на хемаглутинацията на народите от евразийския континент. Заети са с морфологията на Русия-Евразия и тук е съсредоточено цялото им внимание. Географското единство и своеобразие на „евразийската” територия дотолкова ги поразява, че в представите им истинският субект на историческия процес и развитие се оказва територията – дори не народите. Затова за тях историята на руския народ се разтваря в историята на Евразия като своеобразна среда и „месторазвитие”, подобно на „общото начало на живота”, което се осъществява в множествеността на видовете и „местните” типове. И само в тях „религиозните принципи” получават според „мястото си на развитие” многообразен израз и могат да се осъществят само в съвкупността на тези „местни” прояви. По този начин „религиозните начала” се включват в състава на културно-типовото своеобразие, в множествеността на „местните одежди”, във всеки тип сам за себе си”.[17]

От гледна точка на евразийците, определяща роля във формирането на културно-цивилизационните аспекти на „месторазвитието” на Евразия трябва да изиграят тъкмо азиатско-туранските, не европейско-елинистични исторически съставни. Евразийците „предпочитат плътското наследство на тураните пред духовното на елинизма, гордеят се повече с връзката с Чингиз хан, отколкото с Платон и гръцките учители на Църквата – пише Н. Бердяев. – Евразийската философия на историята е чист натурализъм. Национално-расовата и географска историософия е толкова материалистична, колкото и икономическият материализъм. Тя отрича, че философията на историята е философия на духа, на духовния живот на човечеството”.[18]

Представителите на руската религиозно-философска мисъл многократно подчертават езическата лъжерелигиозна същност на комунизма, евразийците също констатират очевидната културно-историческа противопоставеност на болшевишкия режим на целия европейски имперски период в руската история, като се опитват, между другото, да докажат положителното значение на тези най-важни за съдбата на Русия особености на комунизма. Тъкмо в това желание на евразийството да вмени като заслуга на комунизма стремежа му да обърне цялото духовно-историческо развитие на Русия и да го насочи към езическа Азия обаче прот. Г. Флоровски справедливо вижда проява не толкова на антиевропейско-християнския, но и на антиправославно-руския характер както на евразийската, така и на комунистическата идеология.

Той подчертава, че за кръвното си и духовно родство с Азия евразийците говорят винаги с възторг и дори в захлас, и в този възторг потъват и руските, и православните черти. В съветското съвремие, под интернационалистическата декорация, евразийците първи забелязват „стихийното национално своеобразие и неевропейско, полуазиатско лице на Русия-Евразия”, и „… истинската, историческа, древна Русия, не измислената „славянска” или „варяго-славянска”, а истински руско-туранската Русия-Евразия, приемник на великото наследство на Чингиз хан”… Наистина, по един странен начин евразийците се опитват да утвърдят и някакво религиозно единство на Евразия – без да премахват границите във вярата. И не спират до правилото за веротърпимост, а бързат да му дадат не само религиозно-нравствено, но и религиозно-мистично основание. Така възниква съблазнителната и лъжлива теория за „потенциалното православие”. Евразийството създава една розова приказка за езичеството, в която е изцяло забравена коренната разлика между „дохристиянското” и „следхристиянското езичество”. Тук не става въпрос само за хронологична разлика: историческите субекти проявяват и упражняват безспорна съпротива срещу истината чрез запазването на своя „езически” облик след Христос”.[19] И в тази констатация за основоположния духовно-светогледен порок, сродяващ евразийството с комунизма, Флоровски отново се оказва солидарен с Бердяев, с когото иначе се разминава по много въпроси.

„Евразийците сякаш желаят да се върнат към езическия партикуларизъм, духовно преодолян от християнството. Ако човечеството не съществува като духовно единство и реалност, то християнството е невъзможно, и боговъплъщението и изкуплението са лишени от смисъл. По същност отричането на реалността и единството на човечеството като йерархична степен на битието е отричане на догмата за богочовечеството на Христос. Крайните форми на църковен национализъм и партикуларизъм са езическа реакция вътре в самото християнството, те са проява на неспособността истината да се вмести в богочовечеството на Христос: така остава впечатлението, че за евразийците православието е най-вече етнографски факт, фолклор, централен факт в националната култура. Те възприемат православието само външно, исторически, а не отвътре, не като факт на духовния живот, който има вселенско значение. Затова и най-много държат на битовото православие, на неговите статични пластични образи”.[20]

Прот. Флоровски, който в своето вдъхновено признание на духовно-историческото величие на Византия в цялата история на руската религиозно-философска мисъл е сравним единствено с К. Н. Леонтиев, но за разлика от него фундаментално изучава богатото богословско наследство на византийските отци на Църквата, подчертава антизападния, азиатско-натуралистичен патос на евразийците и противопоставя евразийската идеология не само на европейски ориентираната руска култура от имперския период, но и на цялата предходна руска православна култура, израснала на почвата на византийско-имперското, а не на монголското наследство.

„Не е толкова трудно да се прокара географски и биологично западната граница на Русия, може даже да се изгради по нея стена – отбелязва той. – Едва ли обаче е така лесно просто да се разделят Русия и Европа в тяхната духовно-историческа динамика, а и едва ли е нужно. Трябва неизменно да помним, че името на Христос, независимо как то е преиначено и дори поругано на Запад, съединява Русия и Европа. Съществува дълбока и непроменима религиозна граница между Русия и Запада, но тя не премахва тяхната вътрешна мистико-метафизична напрегнатост и християнски облик. За неправославния, но християнски Запад Русия, като жива приемница на Византия, ще остане православен Изток, вътре в единния културно-исторически цикъл.

„Монголското наследство, евразийската държавност” затъмнява в евразийските схеми „византийското наследство, православната държавност”. При това евразийците не чувстват, че от Византия Русия е получила не само своята „идейна постройка”, но и богатството на църковния живот. А това е и дар, и задача, и призвание. И този дар, а не евразийската „плът” и не враждебното лице, задава и определя „историческата мисия” на Русия, в перспективите на културното битие”.[21] Фактът, че евразийците постоянно наблягат, че антизападничеството и антикатоличеството е най-важният атрибут на православно-руската същност на тяхната идеология, ни най-малко не е признак на въ-църковеност на евразийските възгледи. Бидейки обаче твърде съзвучна с класово-ксенофобската обладаност на национал-болшевизма, тази насоченост на евразийството е още едно красноречиво свидетелство за мирогледната отчужденост на тази идеология от основоположните ценности и на руската, и на световната християнска култура.

„Евразийците не са верни на руската идея, те скъсват връзка с най-добрите традиции на нашата религиозно-национална мисъл. Правят крачка назад в сравнение с Хомяков и Достоевски, и в това са духовни реакционери, партикуларисти, противници на руската всечовечност и всемирност, на духа на Достоевски – пише Н. Бердяев. – … Отношението на евразийците към Запада и към западното християнство е лъжливо и нехристиянско в своя корен. Култивирането на нелюбов и отвращение към другите народи е грях, за който те трябва да се каят. Народите, расите, културните светове не могат да бъдат изключителни носители на злото и лъжата. Това в никакъв случай не е християнска гледна точка. Христянството не допуска такъв вид гео- и етнографско разпространение на доброто и злото, на светлината и тъмнината. Пред Божието лице доброто и злото, истината и лъжата не са разпределени на Изток и Запад, на Азия и Европа. Християнството, а не хората на 19 век, донесе в света съзнанието, че няма елин, нито юдеин. Ненавистта към западното християнство, към римокатолицизма е грях и човекоубийство, то е отричане на душата на западните народи, отхвърляне на техните източници на живот и спасение… В отношението на евразийците към католицизма има нещо дълбоко провинциално и остаряло, наследено от отдавна отминали времена, което не отговаря на днешното духовно състояние на света. Светът се владее от антихриста. Руското царство престана да бъде християнско, то стана огнище на духа на антихриста, а на евразийците все още им се привиждат полски ксендзи (свещеници) и йезуити, които някога наистина са извършвали и до днес вършат осъдителни неща, но имащи много малък дял в световната катастрофа”.[22]

Прот. Георги Флоровски успява да привнесе последователна еклисиоцентричност в руската философия на историята, която от времето на славянофилите често греши с етническата религиозно-културна иманентност. Този принос е много необходим за истинското християнско разбиране на значението на църковното и етническото начало в духовно-историческия живот на всеки народ. Той подлага на критика евразийството, възникнало не без влиянието на предходната славянофилска философско-историческа традиция, именно от позицията на последователната еклисиоцентричност във възприемането на историческия път на руския народ.

„Твърде неразумно е да кажеш, че „емпирично Православната руска църква е руската култура, превръща се в Църква” – подчертава отец Флоровски. – Евразийците твърде обременяват Църквата със света и със светското. Плътта и кръвта не наследяват вечен живот. Това не откъсва християнството от земята, не го „изпарява” от живота. На историческата земя Църквата винаги остава в странство, винаги е чужда на духа на този век, събирайки за духовно раждане чедата си от всеки народ. Евразийците не чувстват, че сред падналото човечество няма и не може да има нито един народ, за който християнството да бъде свое и родно, подобно на естественото раждане. И даже за родените в православието, т. е. от кръстени майки и бащи, то остава чуждо, докато не се усвои в „купела на осиновлението”, до второто раждане в Кръщението”.[23]

Тази религиозно най-важна заблуда на евразийците, свързана с отъждествяването на „евразийската рускост” с православната църковност, обуславя и преобладаването в евразийската идеология на езическия по своята духовна природа национализъм. Той, който в много европейски страни е бил хранителна духовна среда за формирането на фашистката идеология, открито разкрила своята неоезическа същност, е трябвало да обуслови и превръщането на евразийството в една от най-съвременно изглеждащите религиозно-мирогледни съблазни на руския духовно-исторически живот.

„Има праведна и свята любов към Отечеството, и тя е спасителна и действена – отбелязва Флоровски. – А има и греховна любов, която е мерзост пред Господа и в този случай равнодушието е за предпочитане пред служението на „Содомския идеал”. Москва, Трети Рим и Москва – Третият Интернационал не са две равноправни, макар и полюсни форми на националeн порив, а две бездни… Трябва „да изпитваме духовете”, даже когато ни се явяват в образа на ангели от небесата. В дни на изпитания, скръб и болка да помним това, може би още по-твърдо и непоколебимо отколкото в дните на изобилие, слава и земна мощ: за да не наченем зломишлено дело – построяване на Вавилонска кула”.[24]

Евразийството съвсем правилно е възприето от руските религиозни философи не толкова като абстрактна философско-историческа система, колкото като практически ориентирана политическа идеология и затова предизвиква в тях особена тревога, точно защото настойчиво предлага себе си като мирогледен коректив на комунистическата идеология, стремящ се да направи победилия в Русия комунизъм по-привлекателен за някои от неговите патриотично настроени опоненти. При това евразийците нерядко проявяват готовност не само за добронамерен мирогледен диалог с комунистическата идеология (като на страниците на финансирания със съветски пари в-к Евразия), но и намират организационни форми на практическо сътрудничество с комунистическата държава (като в рамките на евразийските организации „Съвет на петимата” и „Съвет на седмината”, контролирани от агентурата на ГПУ).

Флоровски, който никога не взема активно участие в дейността на политическите организации на руската диаспора, но винаги откликва на религиозно значими явления от обществено-политическия живот, още в 20^-те посочва неизбежната перспектива не само на мирогледната симбиоза на евразийството и комунизма, но и на организационно-политическото сливане на носителите на евразийството и комунистическата идеология.

„Евразийците започват да изпитват страх за съдбата на „новия управляващ слой”, наложен от комунистическата власт. Заради спасението на революцията в социално-онтологичните ѝ постижения и резултати и закрепване на осъществилия се в нея велик народно-държавен подем е било необходимо издишащата комунистическа идеология да се замени с нова, органична система от идеи. И това е било възможно само чрез създаването на нова „партия” – наистина, особена по своя вид и структура. В този вид и структура евразийците са се стараели да отчетат примера и урока на болшевизма: тази нова партия се е градяла и е трябвало да се гради на основите на единия и общия, на конкретния и всеобхватен мироглед”.[25]

Представителите на руската религиозно-философска мисъл са били особено обезпокоени от обстоятелството, че основните идеологически тенденции в развитието на все повече политизираното евразийство са се оказвали в зловещо съзвучие с все по-явно проявяващите се национал-болшевишки настроения на партийната държавна номенклатура в съветска Русия. И наистина, още в началото на 20^-те и без особен успех болшевишкият режим в лицето на Троцки се опитва да стимулира сменовеховски настроения[26] както между съветските военни специалисти, така и сред обновленческото духовенство, като за пръв път издига като пропагандно оръжие комуно-патриотични и комуно-православни идеологически фантоми. Комунистическият режим продължава активно да ползва тези пропагандни оръдия – най-вече с цел идейно-политическото разложение сред руската емиграция, а на границата между 30^-те и 40^-те все по-често прибягва до тях и в своята вътрешна политика. Сталин и неговите пропагандни „трубадури” все по-често се стремят да обосноват варварската уникалност на политиката на комунистическата държава чрез историческата, в това число и евразийска уникалност на многовековното руско минало, като при това окончателно разгромяват своите интернационално-утопични политически конкуренти, сред които значителна роля играят болешвиките с чужд, предимно еврейски произход, допълвайки лозунга за „световната революция” с национал-утопичната идеологема за „особения”, сега вече комунистически път за развитие на Русия.

Периодът на Втората световна война е белязан от окончателния избор на Сталин в полза на официалната политика на национал-комунизма – по същество дяволски пародиращ, а по форма атрибутивно-символически имитиращ руския патриотизъм от предишните векове. Характерната още за ленинския болшевизъм тенденция да се допълва твърде абстрактната за маргинализираните народни маси антибуржоазна интернационална критика на капиталистическа Европа с далеч по-разбираемата за тези маси „антибуржуйска” ксенофобска ненавист към „загниващия” Запад е трябвало да се превърне в мирогледна доминанта на сталинския национал-комунизъм.

С. Л. Франк пише: „В самата Русия Ленин, съчетавайки Маркс с Бакунин, е създал в лицето на болшевизма особен вид антиевропейски марксизъм. Противопоставянето на правдата на „пролетарска” Русия на злото и разложението на „буржоазна” Европа е възраждане със съвсем друго съдържание. Това мислене достига, както е известно, своя апогей във вулгарната и недобросъвестна тенденциозност на съвременния съветски национализъм”.[27]

В много отношения евразийството е могло да допринесе и за преобразуването на израсналата на местна почва червеносотническа ксенофобия на сталинския национал-комунизъм в обоснован органично-евразийски и „православно”-езически мироглед на комуно-фашизма, както това е формулирано от европейски образованите интелектуалци на руската диаспора и ориентирано към последните идеологически „постижения” на фашизма, успешно оспорващ мястото на комунизма като „господар на народния дух” в Европа. Някои руски религиозни философи още през 30^-те предчувстват зловещата перспектива за подобна идеологическа мутация на комунизма, способна да отложи своята мирогледна и държавно-политическа разруха, а с това и въвличането на Русия в нова духовно-историческа катастрофа.

„В Русия от вчерашния ден ще се намерят немалко елементи, сякаш специално приспособени за превръщане на вече завършващата страшна катастрофа на червения фашизъм в нов, националистичен милитарен фашизъм, с евразийско лице и в духа на битовото изповедничество православен; еднопартиен, с обаятелна за всички граждани историософия, с азиатско презрение към личността и остро отричане на всяка свобода в името на титаничен мисионизъм на една шеста от света, току-що възродила на своята територия свещеното име Русия – пише Ф. Степун. – В услуга на този фашизъм ще се окажат неизброимите икономически богатства на Русия, една от най-мощните армии в света, огромният организационен опит на ГПУ, огромните психологически ресурси на оскърбеното национално самолюбие, навикът на цяло едно население естествено да се дели на представители на управляващия отбор и покорни стада роби, с една само жажда в душата – да ги оставят на мира и да им уредят приличен външен живот”.[28]

Комунистическата партийна държавна номенклатура, съчетала в дейността си теоретичната привързаност към изживените идеологически стереотипи с утилитарния прагматизъм на реалната политика от 50^-те до 80^-те, се оказва неспособна да се възползва от предложения ѝ от евразийците още в края на 20^-те години вариант за идеологическа модернизация на комунистическия утопизъм. Затова в края на 80^-те и началото на 90^-те неочаквано бързото саморазрушаване на комунистическата тоталитарна държава не позволи да се сбъднат най-печалните прогнози на руските религиозни философи.

Съвременните привърженици на „геополитически обновения” комунизъм обаче днес издигат евразийската идеологема като основна мирогледна алтернатива на бюрократично-пазарния космополитизъм на безидейната постперестроечна държавна бюрокрация. При това, твърде вулгаризираната „православно”-евразийска версия на новата тоталитарна идеология, в която доминират кощунствени от богословска гледна точка и теоретико примитивни митологеми за почитането на ритуално мъчения цар-изкупител и станалия православен Й. Сталин, възпиращ апокалипсиса, за органично праведния евразийски цар Иван Грозни и кръвопролитно-непобедимия евразийски марш. Жуков, за народно-харизматичните и кощунствено-юродиви евразийски старци Григорий Распутин и Теодосий Кавказки, намира радушен прием не толкова в душите на религиозно вярващи, колкото на обърканите в социално-икономическо отношение постсъветски неофѝти, влезли през последните десет години зад църковната ограда.

Примитивизирането на религиозния манталитет на народните маси, което е било един от най-важните резултати от комунистическия период от руската история, доведе до това цели поколения руснаци да забравят елементарните вероучителни истини на православния светоглед. В Русия те създават парадоксална в духовно-исторически план ситуация, когато даже мнозина обръщащи се към православната вяра представители на постсъветското общество се опитват да съчетаят вярата си с много от стереотипите на доскоро преследвалата същата тази вяра комунистическа идеология.

Заедно с това, мутиращото към евразийството комунистическо обновленчество се опитва да убеди съвременните православни в този път спасителната за Русия и за Православната църква не просто комунистическа, но комуно-православно евразийска тоталитарна държава, като с това рискува да обрече Църквата на нови исторически изпитания, „можещи да убият не само тялото, но и душата” на руските християни.

„Колкото и да е гнусен болшевизмът, може да се измисли и нещо още по-гнусно – болшевизъм в името на Христос” – това подчертава Г. П. Федотов, който изобличава съвременното му евразийство и сякаш предвижда духовно-историческите изкушения на Русия през 90^-те. „Методите на ГПУ в служба на Църквата биха били хиляди пъти по-отвратителни от същите методи в служба на безбожието, защото съществува вътрешно сходство между цел и средство, между вярата и живота, между идеята и политиката. Затова ние изпадаме в ужас от увлечението към болшевишките методи в християнския лагер. Евразийството на власт, управляващо по болшевишката система, би могло да реабилитира дори болшевизма”.[29]

Представителите на руската религиозно-философска мисъл са успели дълбоко и всестранно да анализират антихристиянската същност на евразийството и, което е още по-важно, да разпознаят още на първия етап на образуването на тази нова тоталитарна идеология задаващата се перспектива на евразийската религиозно-натуралистична метаморфоза на комунизма. Затова още през първата половина на 20 в. са успели да предупредят бъдещите православно мислещи участници в духовно-историческото възрждане на Русия от края на 20 в. за надигналата се над Руската църква и руската култура нова опасност от религиозно-мирогледното иго на евразийството.

Превод: Златина Иванова