Литургическата и просветителска традиция в Древна Рус

„Голяма е ползата от книжното учение; от книгите сме наставлявани и поучавани в пътя на покаянието, защото от книжните слова придобиваме мъдрост и въздържание. Те са реки, напояващи вселената; те са източник на мъдрост; в книгите има неизследима дълбочина…”.[1] Тези изразителни думи от Повесть временных лет отдавна се разглеждат като една от най-ярките илюстрации за това колко високо са оценявали значението на просвещението в Руската православна църква от най-дълбоки времена. В действителност обаче църковно-историческият контекст на тези думи споменава – а в някакъв смисъл и предопределя – решението на още по-важен проблем: за съотношението в църковния живот между литургическата и просветната традиции. И наистина, както създаването на самата Повесть временных лет е плод от дейността на няколко поколения монаси в Киево-Печорския манастир, станал една от първите твърдини не само на православен литургичен живот, но и на руското духовно просвещение, точно по същия начин можем да кажем, че руската духовна култура и особено руското просвещение с неговата дълбока и разнообразна светогледна проблематика, с цялата изисканост и изразителност на художествените форми възниква и се развива благодарение на богословското творчество и литургичния живот на Руската православна църква.

„Просвещението не е случаен резултат от влиянието на църквата – пише един от водещите руски църковни историци Антон В. Карташов – то е неизбежен неин спътник, макар това все още да не определя висотата на неговото равнище. Когато св. Владимир въвежда християнството в Рус, заедно с промяната на вярата той най-много се грижи за превръщането на своя народ в просветена културна нация, по подобие на Византия”.[2] И напълно закономерно е, че с блестящия си пример именно Византия подтиква Древна Рус към приемането на християнството и, бидейки по онова време най-просветената страна в християнския свят, е длъжна да поеме сложната и отговорна мисия за духовната просвета на огромния нов християнски народ.

Чужда на характерното за Западната църква поклонение към „свещените езици” и вдъхновена от автентичния апостолски стремеж да донесе истината на божественото Откровение до съзнанието на многобройните славянски народи, Православната църква съумява да създаде с усилията на великите мисионери св. Кирил и Методий и техните многобройни ученици, действащи в Моравия и България, славянски превод на почти всички книги на Св. Писание и на почти целия съществуващ по онова време състав на богослужебните книги. Това е особено важно за просветната дейност на православното духовенство, традиционно възприемащо литургичния живот като главна сфера, където се осъществява богословското просвещение и нравствено възпитание на православното паство. По това време в България се разгръща активна преводаческа дейност, осигурила не само по-нататъшното разширяване на съдържанието на църковната литература на славянски език, но и заложила основите на онзи единен литературен език и на онази единна книжовна култура, които е трябвало да станат фундамент на духовната просвета на целия славянски свят. От самото начало тя придава на това просвещение характера на православна мисия, осъществяваща се главно в светотайнствено-литургичния живот и богословско-литургичното творчество.

„Византийската църковна традиция, пише бележитият познавач на византийската църковна култура архим. Киприан (Керн), е свикнала да богословства в рамките и в духа на св. отци, но цялото огромно богатство от техни творения, разпръснато в ръкописите на манастирските библиотеки и частни лица, не само не е било правилно изучено, … но не било дори приблизително систематизирано…”.[3]

Византия открива пред Древна Рус грандиозната перспектива на новия духовен живот в Православната църква, включваща в своята богословска мисъл, богослужение и художествено творчество най-великите достижения на световната религиозна култура, но в същото време тя не е осигурила на Рус много от необходимите средства за непосредствено приобщаване към тази нова духовност, включително и най-важното от тези средства – просвещението. Това обстоятелство предопределя факта, че още в своя първоначален етап на развитие на руското духовно просвещение то е трябвало да тръгне по път, различавал се съществено от тези исторически стандарти, които са се оформили в това отношение както в самата Византия, така и в страните от средновековна Западна Европа.

Традиционно констатираният от много историци факт (макар и изглеждащ парадоксален) на широкото разпространение още в Древна Рус на някои елементи на образоваността, е бил свързан преди всичко с това, че основната форма на древноруската образованост, при нейната подчертана насоченост към житейската практика, е била грамотността, а нейното овладяване много често се е оказвало възможно въпреки една или друга система на просвещение. От самото начало грамотността в Рус се е смятала за базисно качество, нерядко достъпно за представителите на различни социални слоеве на древноруското общество чрез приобщаване към наистина неизчерпаемото богатство на православната книжовна култура, чиято поява е била една от най-важните последици от утвърждаването на православието в Рус. Тъкмо на книжовната култура на Православната църква е било съдено да стане за дълги векове единствената форма на просвещение в Русия, като именно на основата на тази книжовност са възникнали и органично са се развивали разнообразните форми на духовно творчество на руските православни християни.

Какво представлява сама по себе си православната църковна книжовност? Как се е получило така, че тази книжовност е успяла да смени така и не наложилата се в Древна Рус формално определена система на образование? И, накрая, до какви резултати е могло да доведе това така своеобразно развитие на древноруската духовна просвета?

Църковната литература, разпространявана в Рус още през първите столетия след кръщението, е била много разнообразна както по характера на повдиганите проблеми, така и по авторите, чиито произведения са влизали в нейния състав. Показателно е, че широко представени сред тях са много от най-важните произведения на църковното творчество на православния свят.

От тези с догматичен характер можем да отличим Точно изложение на православната вяра на св. Йоан Дамаскин, което е един енциклопедичен завършек на златния век на св. отци на Православната църква в ранновизантийския и класически византийски период, Слова срещу арианите от св. Атанасий Велики, За богословието на св. Григорий Богослов и Огласителни и тайнодействени поучения на св. Кирил Йерусалимски. Разбира се, много в тези произведения – резултат от духовно-творческата дейност на отците на Църквата, притежаващи висока богословска култура, – е оставало извън зрителното поле на запозналите се с тях християни от Древна Рус. Тъкмо подобен род литература обаче е позволила на все още напълно неизкушеното в богословското творчество древноруско религиозно съзнание от самото начало да се ориентира вярно в много от най-важните догматически въпроси на православното вероучение. Размислите по тези въпроси са научили руските християни в религиозните си „мъдрувания” да използват категориите на разработеното богословско мислене, чието овладяване е било особено затруднено от липсата в Рус на каквато и да е традиция в богословско-философската литература.

Не по-малко значение за богослужебно-литургичния живот на Руската църква, както и за развитието на общите представи на древно-руската култура, има библейско-екзегетичната литература. Тук трябва да споменем най-вече Шестоднев на презвитера и Български екзарх Йоан, състоящ се от шест слова за сътворението на света и създаден на основата на произведенията на св. Василий Велики и св. Севериан Гавалски с тълкувания на старозаветната космогония. В продължение на много векове това произведение, което представя не само една обмислена християнска концепция за мирозданието, но и важни елементи на средновековната космологична наука, напълно основателно е било основен източник на православни представи за творението, открехващо пред древноруската църковна мисъл великата тайна на отношенията между Бога и мирозданието.

Най-добре представена обаче, и то в най-популярния жанр църковна литература, е била нравоучителната литература, включваща на първо място различни съчинения и слова на религиозно-етични теми, и, второ – многобройни жития на светци. Между произведенията от първата категория можем да отличим Лествица на преп. Йоан Лествичник, ок. 250 нравоучителни слова на св. Йоан Златоуст, събрани слова на преп. Ефрем Сирин, известния като „Паренезис” сборник от 124 слова на преп. Теодор Студит, известно под името Малък катехизис.

Особено място в процеса на формиране дълбоките основи на духовното самосъзнание на православна Рус е заемала агиографската литература, която руските православни християни са възприемали най-органично в контекста на богослужебния живот и литургично предание. Във Византия тази литература съществува в две форми – на пространни жития, обединени в месечни сборници, Минеи, и в съкратени варианти, събрани в т. нар. Синаксари. Ако пълни месечни Минеи са преведени в Древна Рус само за два месеца, макар някои факти да дават основание да предположим, че в богослужебна употреба в Руската църква е имало минеи и за другите месеци, то всички синаксари са били преведени на славянски език изцяло още през първия век и половина от съществуването на Руската православна църква. Достоверността на тези сведения е несъмнена, така че дори Евгений Е. Голубински, който се отнася твърде скептично към равнището на църковната книжовна култура на Древна Рус, когато оценява характера на преведената житийна литература, стига до извода, че „нашите предци от този период са притежавали почти цялата житиеписна гръцка литература”.[4]

Характерът на най-важните от известните на науката произведения на древноруската преводна литература ни позволяват извода, че дори в условията на ограничено разпространение и недълбоко разбиране на първоначалния етап на развитие на руската книжовност в Древна Рус тези произведения не са могли да не доведат до дълбоки промени в духовния живт на нашия народ, който за пръв път се е срещнал със съкровищницата на вселенската християнска култура. Най-важната от тези промени в древноруския духовен живот е оригиналната църковна литература, възникнала в Рус няколко десетилетия след утвърждаването на християнството у нас и ознаменувала, по думите на акад. Д. С. Лихачов, „скок в царството на литературата”, извършен от Русия в началото на нейната история.[5]

В древноруската оригинална литература може да разграничим същите тематични раздели, както и в преводната – с единствената разлика, че произведенията, включени тук, се отличават значително повече едно от друго както по равнище на съдържанието, така и по съвършенството на формата, в сравнение с преводните произведения. Тази духовна и художествена неравностойност на основните произведения на древноруската християнска литература е напълно естествена за всяка нова литература, още повече това важи за Древна Рус, където литературата се е формирала по същото време, когато и културата сама по себе си. Разбира се, църковният канон определя в много отношения високото общо равнище на средновековната литература и това се отразява положително и на древноруската литература, изключвайки от нея тези произведения, чието творческо равнище не е удовлетворявало изискванията, наложили се по онова време за църковната литература по принцип. При все това, необходимо е да отбележим, че древноруската литература, дори в най-виското си духовно и художествено съвършенство, достигнато в произведения като Слово за закона и благодатта на митр. Иларион, словата и молитвите на св. Кирил Туровски, Слово за полка на Игор, житието на преп. Сергий Радонежски, на Епифаний Премърдри, тази оригинална литература отстъпва на тогавашната преводна литература, състояща се от превъзходни образци на съществувалата вече 1000 години православна писменост.

В съчетание с постепено увеличаващата се преводна литература от Византия, тази оригинална древноруска църковна литература, представлява наистина безценния свят на православната книжовност на Древна Рус, който е легнал в основата на духовното просвещение на нашия, в продължение на векове приобщавал се към този книжовен свят с най-универсалното и общодостъпно средство – богослужебния живот на Църквата – народ.

В резултат от това своеобразно положение, когато в християнската страна е имало значителна книжовност, неосноваваща се обаче на стройно организирана система за образование, просветители в Руската православна църква стават по правило монасите, които са самоуки, т. е. без някакво системно образование, но в продължение на много години самостоятелно изучавали чрез участието си в литургичния живот църковната книжовна традиция, до степен да придобият понякога доста широка осведоменост в различни области на църковното предание и богословско-литургическа култура. Тази систематичност, която не е достигала на древноруската духовна просвета, е присъствала в страниците на книгите на древноруската църковна писменост и се е състояла в дълбока църковна каноничност на повечето произведения, известни в Древна Рус.

Православният свят, в който чувството за живото Предание на Църквата е винаги изострено, е разглеждал това Предание като носещо видимия печат на боговдъховената основа на живота на Църквата. Като е пазело и духовно е преобразявало много от най-добрите постижения на световната религиозна култура, Преданието на Православната църква постепенно е изработвало единен църковен канон, в който проникновеността на духовната църковна традиция се е съчетала с широтата на възгледа за духовните завоевания на творческата дейност на човечеството. От самото начало този църковен канон е бил призван не само да стане универсално мерило на Църквата за религиозната истинност на творчеството, което никога не изчезва сред членовете на Православната църква, но и е позволявал на това творчество да постигне онова високо духовно равнище, което е трябвало да направи църковната култура наистина съпричастна на богатствата на църковната вяра и на православно благочестие.

В резултат, всички тези многобройни произведения, които са станали достояние на църковния живот, изпитвайки градивното влияние на принципите на църковната каноничност, са придобили характер на произведения, свързани с цялата предшестваща традиция на човешката култура. Така, в продължение на векове Църквата осъществява подбор и систематизация на много от най-важните духовни и естетически творчески нормативи, чието овладяване в процеса на създаването на най-добрите произведения на църковната култура е позволило на много творчески активни членове на Църквата да придобият, дори при отсъствие на систематизирано образование, способността да възприемат задълбочено и внимателно духовните ценности на тази култура, а понякога и да участват в тяхното създаване.

Затова едва ли ще звучи твърде смело твърдението, че широкото разпространение на грамотността в Древна Рус, в съчетание със значителния обем богословски знания и неизчерпаемия духовен опит на каноничната църковна литература, която е привнесла в Рус Православната църква, прави възможно древноруското духовно просвещение, което в онази епоха така и не е успяло да изкристализира в система от образователни учреждения, запечатвайки в съзнанието на цели поколения руски християни представа за истинска култура – култура, която е на първо място църковна и канонична, и която е разширила много светогледните им хоризонти, защото, както писа бележитият руски богослов и учен-енциклопедист о. Павел Флоренски, „приемането на канона е усещане за връзка с човечеството и съзнание, че то не е живяло напразно, като е закрепило в канон своето постигане на истината – проверено и очистено от събора на народите и на поколенията”.[6]

Но би било несправедливо да твърдим, че древноруското духовно просвещение не е познавало други пътища за въздействие върху умовете и сърцата на хората, освен грамотността и книжнината, в които в продължение на векове се е проявявало духовното просвещение в живота на Руската православна църква. Може би основната и наистина обърната към широките слоеве руски християни форма на духовно просвещение, още от времето на Кръщението на Древна Рус, е оказвал литургичният живот на Църквата.

Съвременната наука отдавна смята за аксиома факта, че цялата средновековна, включително и древноруската, култура, осъществява своята основна просветна мисия зад стените на храмовете, чрез извършване на богослужението, в което активно участват хора с най-различно духовно и интелектуално равнище на развитие, като мнозинството от тези средновековни хора са били, разбира се, съвършено неграмотни. В Древна Рус просветителското въздействие на богослужебния живот е било още по-очевидно, тъй като в продължение на столетия за основната маса християни православните храмове, разпръснати като острови на православната култура в необхватния свят на езическите суеверия, са единственият път към този свят на истинската духовна реалност, за която човешката душа толкова често жадува и която толкова рядко се проявява в ежедневието на този свят. В същото време православният храм с поразителна хармония е обединявал в себе си такива разнообразни прояви на най-големите творчески вдъхновения на човешкия гений, че неволно се е превърнал не само в своеобразно зримо олицетворение на православното разбиране за единството на горно и долно, но и в активно възприеман модел на вселенска религиозно-естетична култура. Действително, архитектурата и живописта на храма са забележителни произведения, често включвали най-добрите постижения на изобразителното изкуство от различни епохи и култури. Богатата химнография на православното богослужение, в сложната система от образи и художествени форми, синтезира много от най-великите прояви на поетичното и музикалното творчество на народите, внасяйки огромен принос в световната култура. И, накрая, самото литургично действие, обединяващо разнообразни естетични прояви на богослужението, с неговия неизчерпаем духовен смисъл за историята на божественото домостроителство, достигайки своя метаисторичен апогей в събитието на Боговъплъщението, е възвестявало в храма онази вселенска богочовешка мъдрост, която винаги се е оказвала неизмеримо по-висша от човешката, която дължи много от своите най-добри културни достижения на премъдростта на Откровението. Разбира се, малцина от съзерцаващите православните икони са ставали художници и иконописци, и в много редки случаи внимаващите в църковните песнопения са започвали да усещат в себе си поетически и музикални дарби, а даже далеч не всички, слушащи Евангелието, са придобили някаква грамотност. И все пак във всеки християнин, пристъпил прага на православния храм, са се случвали такива дълбоки промени, които не са могли да бъдат постигнати дори от най-разработената система на духовно образование – преобразявало се е неговото най-дълбоко съзерцание на света, а заедно с него, което е било много важно, се е преобразявал и животът на множеството народ, обърнал се към Христовата истина.

Многовековният опит на Руската православна църква предлага на нашето време един уникален синтез на институционално неформализираното духовно просвещение и догматико-каноническия изкристализирал литургичен живот, при което елементите на духовното просвещение присъстват органично в литургичното предание и в богослужебния живот, към който са причастни поколения руски християни зад стените на православните храмове. Православната църква в продължение на столетия е богословствала в контекста на своето богослужение, вдъхновявала се е от благодатните дарове на светотайнствения литургичен живот, и е просвещавала своите пасоми чрез сложната, но изразителна система от образи и понятия, формирала се в недрата на нейния литургичен живот и богослужебно творчество. Този забележителен опит на духовно просвещение, на основата на сакраментално-литургичния живот и посредством богослужебното творчество, е особено актуален в наши дни, когато традиционният богословско-литургичен език на Църквата и моментният културно-исторически „нов говор” на стандартизирания секуларизиран свят все по-често предизвикват в своето взаимно отчуждение асоциации с вавилонското смешение на езиците. Нерядко през 20 век мисионерско-просветната дейност на историческата Църква се е вдъхновявала от икономийно-разширяващото тълкувание на думите на св. ап. Павел и е вършила всичко за всички, но при това не спасявала „дори някои” (1 Кор. 9:22). Единствено възвестяването на благовестието на традиционния богословско-литургичен език, в понятията на светоотеческия богословски светоглед и посредством образите на каноничното богослужебно творчество, позволяват на Православната църква да създаде система на образование, която органично израства от онова средоточие на църковния живот, което във всички времена е била божествената Литургия.

Превод: Златина Иванова

* Митрофанов, Г. „Литургическая и просветительская традиции в Древней Руси” – В: Славянский альманах, 2000, с. 17-24 (бел. прев.).