Архим. Емилиян (Боцановски), предстоятел на Българската православна църковна община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ в Париж, на 12 февруари 2019 г. беше удостоен с „Почетен знак с лента на Института за изследване на обществата и знанието“ при БАН за особени заслуги за развитие на института в духовната сфера и във връзка с дългогодишното му сътрудничество с Българската академия на науките, както и за приноса му за утвърждаване на православната вяра сред българите зад граница.
Публикуваме доклада на архим. Емилиян при връчването на отличието в София.
Разглеждайки духовното състояние на съвременна Европа, първо трябва да уточним някои понятия. Днес повечето хора си мислят, че модерното общество или т. нар. светско общество е безрелигиозно, неутрално, а различните традиционни религиозни компоненти, които го съставляват, остават ограничени в частното пространство.
Никога не е съществувало, няма и днес общество без религия или поне някакъв неин явен или прикрит заместител. Ако направим преглед, започвайки от палеолита, през древните развити култури, през Гърция и Рим и стигнем чак до Първата световна война, ще установим, че религията, метафизичната представа за човека и обществото са били основен градивен елемент на всяка човешка общност без изключение. Човекът има вътрешно, интуитивно, макар и понякога притъпено чувство, че той и природата са създадени с някаква цел, че имат и някакъв смисъл, че имат начало и край и че на човека е отредена някаква роля в тази драма. Ако се вгледаме в етнологията, която се занимава с изучаването на примитивните култури, някои от които са на равнището на каменния век, които са съществували почти до наше време, а може би съществуват и днес в някои съвсем изолирани краища на света, култури, в които всичко е видимо и просто изразено, ще установим:
1) че няма общество без някакъв вид религия;
2) че религията определя и пряко влияе върху правната система и организацията на даденото общество, политическото устройство, изкуството и морала.
Днес живеем в динамично време, с невиждано досега техническо и научно развитие, от една страна, а, от друга, върху мъглява, повърхностна, скалъпена идеологическа база. В тази база липсва нещо, което философите наричат телеология, а богословите – есхатология. Тези две понятия са сродни и фактически означават известна проекция в бъдещето. Такъв поглед към бъдещето липсва в днешна Европа, освен някои краткосрочни планове от административен, политически или технически характер. Липсата на такъв поглед към бъдещето е присъща на тоталитарните режими. Според техните идеологии историята свършва, намираме се в последния ѝ стадий и евентуално остават някои детайли за довършване, за да достигнем някакво идеално общество, някакъв „земен рай“.
Франсис Фукуяма (Francis Fukuyama), съветник на Джордж Буш (Старши), предвижда след 1990 г. края на историята, като заявява, че сме „в последния стадий на идеологическата еволюция на човечеството и на универсализацията на западната либерална демокрация като крайна форма на човешкото управление“. Този край на историята според него може да бъде разглеждан и като църква на човешкия род.
Тази идея не е съвсем нова, предшественици с такива възгледи вече е имало. Според Хегел духът се въплъщва в държавата или, както той твърди, „държавата е краен продукт на човешката еволюция“. За Хегел това е краят на историята. Според неговия ученик Карл Маркс краят ще дойде след пролетарската революция. Такива месиански теории и идеологии са опасни, защото, твърдо приложени, те водят до тоталитаризъм. Те са утопии без здрави корени, не отговарящи на реалния характер на човешкото естество и общество.
Днешната либерална демокрация се представя като нерелигиозна, неутрална, неангажирана в религиозния живот на обществото. Както беше казано по-горе, никое общество, никой режим не може да се задържи продължително без религия или заместител на такава. Дали ще открием такива елементи в зародиша, в основата на светското общество?
Пиер Льору (Pierre Leroux), автор на Encyclopédie Nouvelle (Нова енциклопедия), социалист и републиканец и един от идеолозите на лаицизма в средата на 19 в., обръщайки се към колегите си атеисти и позитивисти, пише следното: „Общество без религия е чиста абстракция, която вие просто си я въобразявате, понеже това е абсурдна химера, която никога не е съществувала. Човешката мисъл е една и тя е едновремено социална и религиозна, т. е. тя има две лица, които си кореспондират взаимно и се зараждат едно от друго. На такава земя отговаря такова небе и обратно: каквото е дадено на небето, земята го следва“.(1) Същият автор добавя, че „религията на бъдещето няма да бъде християнството“, а че „революцията като цяло е една религия в зародиша си“. Дълго време преди Пиер Льору „брилянтният“ враг на Църквата Волтер (Voltaire) заявява, че, ако няма Бог, трябва да Го измислим. Явно е, че духовните отци на модерното общество не бъркат антиклерикаризма и антихристиянството с атеизма.
Наполеон Бонапарт, след кланетата на революцията и преследването на Църквата, когато става император, също проумява, че без религия обществото не фукционира добре и заявява: „Ако бях евреин, щях да реставрирам храма на Соломон. Понеже съм католик, ще възстановя Църквата“. Тези идеи назряват и се разпространяват главно в интелектуалните и политическите среди в края на 19 в. и началото на 20 в. сред леви радикални и социалистически движения в Европа и особено във Франция, където тези среди са на власт между 1875 и 1940 г., и намират приложение.
Разбирайки добре, че никоя друга религия в това време не може да измести християнството, което е историческа и културна основа на обществото, Едгар Кине (Edgar Quinet, 1803-1875), един от идеолозите на лаицизма, предлага пълно разделение на Църквата и държавата. Целта на това разделение е изгонването на Църквата от училищата, за да се преподава „социализмът на модерното общество“. Смисълът на този развод не е отстраняването на религията въобще, а конкретно на християнството. Неговият последовател и приложител на практика на тези идеи е Фердинанд Бюисон (Ferdinand Buisson, 1841-1932), президент на Лигата за човешки права и на Лигата за образование.
През 1905 г. бива издаден (във Франция, бел. ред.) закон за разделянето на Църквата от държавата, като образованието става проводник на новата идея – „евангелието“ на човешките права.
Бюисон отлично е разбрал, че, за да има ред и равновесие в обществото, не са достатъчни икономически, политически и социални реформи, но трябва обработка на съзнанието на обществото относно религията, от която според него всичко произлиза. Той също добре разбира, че суровият, вулгарен и повърхностен рационализъм не е на висота и трябва да се намери заместител, понеже унищожаването на традиционната религия оставя вакуум, който трябва да се запълни.
Резултатът от реформата от 1905 г. е не само изгонване на Църквата от училищата, но и затваряне на манастирите и редица други ограничения. Може да се допълни, че авторите на реформата Жюл Фери (Jules Ferry), Frédéric Desmons (министър на културата), Felix Pecot (главен инспектор на образованието), Jules Steeg (главен инспектор на началното образование) и, разбира се, Frédéric Buisson, всички са членове на ложата на Великия Ориент и поклонници на Великия Архитект.
Упоритият труд на „апостолите“ на новата религия отначало е увеначан с успех, докато Първата световна война нарушава хода на нещата и е трябвало в името на единството на нацията да се правят известни отстъпки и компромиси.
Днес борбата продължава. Тази „месианска“ религия се разпространява чрез каналите на държавните администрации в цяла Европа, като логично се започва от училищата. Неслучайно на конференцията на ЕС в Ница беше отхвърлено предложението на някои държави да се впише в Европейската конституция, че християнството е духовна и морална основа на Европа. По този случай „консервативният“ президент на Франция Жак Ширак навремето заяви, че християнството вече не е тази основа и че трябва да имаме предвид исляма и юдаизма.
В по-ново време, преди няколко години министърът на образованието в правителството на Франсоа Оланд, философът Венсан Пейон (Vincent Peillon), в своята книга Une religion pour la république („Религия за републиката“), казва: „Френският лаицизъм, неговото закотвяне в училището е ефектът от едно движение, започнало от 1789 г., движение на постоянно, непрестанно, упорито търсене на религия, която би могла да реализира Революцията като морална, социална и духовна цел. Затова ни трябва една универсална религия, която ще бъде лаицизмът. Трябва ни също и храм за нея и това ще бъде училището. И накрая, трябва ни също и свещенство и това ще бъдат „черните хусари“ на Републиката“. В края на 19 в. и началото на 20 в. това са учителите, проводници на тази нова идеология.
Същият Венсан Пейон, който е от върхушката на властимащите и един от кандидатите за президент на Франция от социалистическата партия на последните вътрешнопартийни избори, пише на друго място, споменавайки своя предшественик Фердинанд Бюисон. „Бюисон ни откри също смисъла на това лаицизмът да се представи като религия. Това е преди всичко политически смисъл. Това не трябва да ни учудва, тъй като религиозното определя всичко друго, което Бюисон като добър ученик на Кине е разбрал добре: за да се наложи господството на светското, „човешкият деизъм“ беше издигнат до ранга на официална религия на държавата. Религията на Бюисон е преди всичко демократична религия. Мрачен, лицемерен, фанатичен, той винаги си служи с маската на религията, за да съблазни масите, да ги убеди да изберат демокрацията, която никога не биха избрали, ако не бяха измамени по този начин“.(3)
Всичко е казано ясно и в прав текст, без заобикалки. Да му мислят измамените маси, хванали се за кой ли път на въдицата на една фалшива и утопична религия. Същият автор с въодушевление заявява: „Училището има основна роля, защото то трябва да очисти детето от всички предрепубликански връзки, за да го извиси и превърне в гражданин и това е едно ново раждане, превъплъщение, което става в училището, чрез училището, тази нова църква с нейното ново свещенство, с нейната нова литургия, нейните нови скрижали на закона“.(4) Надявам се, че нашите министри на просветата не са се издигнали до такава духовна висота, за да не прилагат стриктно тези правила, които, предполагам, са налагани от Брюксел.
Какви са резултатите от прилагането в днешното общество на тази нова база? Опитите да се налага такова вече разпространено навсякъде учение водят до объркване на обществото и редица отрицателни резултати. Слава Богу, тази нова утопия не може да пресуши всички исторически корени. Здравият разум и естеството на човека имат вродено усещане за добро и зло, незаличимо чрез пропаганда, обучение, промиване на мозъка, и винаги изхвърлят тези наноси навън.
Дървото се познава по плодовете си. Какви са плодовете на тази нова идеология, религия-деизъм?
1. Атомизация на обществото чрез разпадане на семейството и груба намеса в неговия вътрешен живот; подронване на авторитета на родители и учители; разлагане на здравия морал.
2. Налагане на противоестествени закони и правила на поведение.
3. Налагане на еднополови бракове и измислени полове. Всичко това обезценява семейството, като го превръща в плод единствено на чувства и привличания и нищо повече. Знаем добре, че днес голяма част от семействата се развеждат. Освен че допринася за атомизацията на обществото, всичко това засяга особено най-невинните – децата, които получават в по-голяма или по-малка степен психически травми, които понякога белязват целия живот. Навсякъде в Европа наблюдаваме драматичен спад на раждаемостта, явление, което има разнородни причини, но основната е нестабилността на семейството.
4. Вкарване в Европа на огромни мигрантски маси, които нямат нищо общо с европейската култура и начин на живот и нямат никакво намерение да ги приемат, а желаят да наложат своите правила и разбирания, което разклаща устоите на европейските народи.
Биолозите знаят добре, че всяко гръбначно същество има територия, която брани. Човекът също е такова същество и има нужда от своя територия, дом, страна. Човекът е и обществено същество, и принадлежи към семейство, род, народ. Пренебрегвайки тези дадености, политическите върхушки днес играят опасна игра.
Тези горесоменати явления и правила в някои страни се налагат с такава сила и упорство, сякаш става въпрос за жизнено важни въпроси за обществото ни. Аз лично съм наблюдавал разпръсването със сълзлив газ на милионна мирна демонстрация против еднополовите бракове и за защита на традиционните ценности (в 2013 г.), чиито участници не бяха водени от омраза към еднополовите двойки, а от интуитивното чувство, че се обезценява естественото семейство. Ние в България сме малко назад от тези велики „придобивки“, но си спомням как редица посланици на „по-напреднали“ в това отношение страни насърчаваха така наречените гей-паради у нас. Вярвам, че поне повечето от тях не са го вършили по собствена иницитива.
В последно време се забелязва отслабване на горепосочения месианизъм, скалъпен от различни съставки, понеже му липсват исторически и антропологически корени в обществото, и интуитивно се отхвърля като чуждо тяло. И понеже лаицизмът не е представян открито като религия, а прокарван подмолно, питам се как обществото ще го приеме като такова, когато дори не знае за съществуването на тази религия. Разделянето между държавата и религията в днешната форма е заблуда, тактика, на която, както видяхме, не вярват дори нейните автори и техните съвременни последователи. Липсата на здрав разум и перспектива на тази идеология ще доведе до срив, дай Боже, без големи катастрофи, както по подобни причини се разпадна Съветският съюз. Изходът от тази утопия е държавата да се откаже от напъните за създаване на нов човек, ново общество и наистина да стане неутрална.
Както прозорливо отбелязва историкът и демограф Еманюел Тод (Emmanuel Todd) в книгата си Après la démocratie („След демокрацията“), „една от възловите точки на съвременната криза, която не засяга само политическата повърхност на нещата, засяга в действителност метафизичната основа на обществото, дълбините на несъзнателните вярвания, идващи от една дълга история“.(5)
Що се отнася до християнството в днешната Европа и въобще в света, то постепенно е изтласквано в личната област и днес е най-преследваната религия. Само за изминалата 2018 г. са избити над 3000 християни, при това не във войни и военни действия, а само за това, че са християни – главно в ислямските страни, но не само в тях. Изтласква се чрез закони, съзнателно заглушаване на гласа на Църквата, създаване на една антихристиянска атмосфера, изопачаване на християнскте ценности. В такава среда днес съществува Църквата в света. Слава Богу, тя не е преследвана директно, но държавата ѝ обръща гръб, отказвайки сътрудничество в духовната сфера, която, както посочихме по-горе, е естествена и неизбежна. Днешните политици нямат съзнание за значението на духовната основа на обществото за разлика от техните предшественици, част от които посочихме, чиито духовни напъни днес издъхват, оставяйки духовни развалини и вакуум. Този вакуум се запълва постепенно, особено в западноевропейските страни, от исляма и други по-екзотични религии.
Аз лично съм оптимист. Християнството има дълбоки корени, умее да съществува в изолация и преследване, които понякога му помагат да изчисти ненужни и вредни наноси и да се възроди отново върху рушащите се основи и вече губещите хватка фалшиви учения. То има здрава основа, благороден дух и принципи, които ясно отговарят на човешката природа.
Християнството има реалистичен, не наивно-оптимистичен поглед към човека, съзнание за неговото несъвършенство и затова винаги е отхвърляло по някакъв начин учения като миленаризма (хилиазма) за съвършено общество и земен рай. Не може да се гради съвършено общество от несъвършени хора. Затова за християнството ролята на държавата не е да гради рай на земята, а да избегне много по-лесно настъпващия ад, за което е необходимо духовно и морално извисяване на обществото. Сигурен съм, че няма по-добър начин, по-добър път, по-добра основа за това морално облагородяване от християнството, което не се постига веднъж завинаги, а трябва да се поддържа и обновява. Това е доказано от историята, която показва, като светла нишка в тъмната среда през вековете, известно облагородяване на човешките нрави и една динамика, чиято духовна основа е християнството и сред чиито плодове са научният и техническият прогрес.
Прочетено в БАН, София, 12.2.2019 г.
Източници:
1. Vincent Peillon, Une religion pour le République, 2010, Seuil, p. 48.
2. Pierre Leroux, De l’individualiste et du socialisme (1833) in « Aux philosophes, aux artistes, aux politiques », Paris, Payot, 1994, p. 83.
3. Vincent Peillon, op. cit. p. 196.
4. Vincent Peillon, La Révolution française n’est pas terminée, Seuil, 2008.
5. Emmanuel Todd, Après la democratie, Gallimard, 2008, p. 34.
