Във време, когато църкви от всякакъв вид са изправени пред „синдрома на Изчезващия мъж”, в православните църкви броят на мъжете макар и не числено внушителен, е поне пропорционално интригуващ. Това е може би единствената Църква, която привлича и задържа мъже в съотношение, съизмеримо с това на жените. Както през 1999 година Леон Подълз писа в своята книга Импотентната църква – феминизацията на християнството: „Православните са единствените християни, които композират или имат нужда да композират църковна музика за бас профундо”.
Вместо да гадая защо това е така, аз писах на стотина православни мъже, повечето от които са се присъединили към Църквата в зряла възраст. Какво според тях прави тази Църква изключително привлекателна за мъже? Ето техните отговори:
Предизвикателство
Най-често цитираният аргумент е предизвикателството. Православието е „активно, а не пасивно”. „Това е единствената Църква, където от теб се изисква да се адаптираш към нея, вместо тя да се адаптира към теб.” „Осъзнаваш, че колкото по-дълго си в нея, толкова повече тя изисква от теб”. „Самото физическо ангажиране в православните богослужения” е част от привличането – редовни дни на пост без месо и млечни продукти, „стоене прав в продължение на часове, земни поклони, въздържане от храна и вода [преди причастие]... И в края на богослужението чувстваш, че си се справил с едно предизвикателство.” Православието действа притегателно на мъжкия стремеж към самоконтрол чрез дисциплина.
„В Православието темата за духовната битка присъства навсякъде. Светиите – и мъже, и жени, са воини. Воюването изисква смелост, твърдост и героизъм. Призовани сме да се съпротивляваме срещу греха, да бъдем „атлети” по думите на св. Ап. Павел. И наградата се дава на победителя. Самият факт, че трябва да се съпротивляваш по време на богослужение като стоиш прав по време на дългите служби, е едно предизвикателство, което мъжете приемат с готовност”. Един новообърнал се мъж обобщава: „Православието е сериозно. То е трудно. Сурово е. Всичко опира до милосърдие, но също и до преодоляване на аз-а. Предизвикателството към мен е сериозно – не „да се чувствам добре по отношение на себе си”, а да стана свят. Православието е взискателно, но в тази взискателност аз откривам свобода. И знаеш ли какво? Жена ми – също”.
Просто ми кажи какво искаш
Неколцина споменаваха, че оценяват високо яснотата по отношение на това в какво се изразява предизвикателството, както и какво се очаква от тях да правят. „Повечето мъже се чувстват много по-комфортно, когато знаят какво се очаква от тях”. „Православието предлага разумни граници”. „За мъжете е по-лесно да изразяват себе си в поклонението, когато има указания как се очаква да протича – особено когато тези указания са толкова прости и практични, че можеш веднага да почнеш да правиш нещо”.
„Молитвените текстове на Църквата – утринни, вечерни, молитви преди и след хранене и т. н. осигуряват на мъжете начин да се ангажират духовно, без да се чувстват притиснати или да се притесняват, че изглеждат глупаво, понеже не знаят какво да кажат”. Те оценяват възможността да научат конкретни действия, които се очаква да формират характер и разбиране. „Чрез ритуала и символиката хората започват незабавно да се учат, например като правят кръстния знак. Този режим от упражнения постоянно държи човека нащрек за отношението му към Св. Троица, към църквата и към всеки срещнат”.
С определена цел
Мъжете също така оценяват, че това предизвикателство има цел: единение с Бога. Един от познатите ми каза, че в предишна негова църква „не усещах изобщо да стигам някъде в духовния си живот (нито пък, че имаше някъде, където да се стига – нали уж вече бях там?) Но нещо, кой ли знае какво, липсваше. Господи, няма ли нещо, което да трябва да върша?”.
Православието запазва и предава древна християнска мъдрост относно пътя към това единение, което се нарича „обожение”. Всяко тайнство или духовно упражнение има за цел да задълбочи в човека (телесно и духовно) постоянното съзнание за присъствието на Христа вътре в него, както и във всяко друго човешко същество. Както платът се изпълва с боя чрез осмоза, така и ние се изпълваме с Бога чрез обожение. От един епископ през втори век – св. Ириней Лионски, идва любим мой цитат: „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог”. (Между другото, не е трудно да се открият дългогодишни църковни членове, които не са запознати с това и може никога да не са били учени на него. Основното средство за преподаване на православната вяра винаги е било богословски богатата химнография, а такива хора може да посещават църкви, където богослуженията са на прекрасен, но архаичен и неразбираем за тях език.)
Предизвикателствата и духовните упражнения увеличават самопознанието и смирението и водят до владеене над греховете, които иначе пречат на единението ни с Бога. Един от оглашените мъже ми писа, че иконите са му от помощ при съпротивата срещу нежелани помисли. „Ако просто затвориш очи пред някое зрително изкушение, налице има предостатъчно складирани образи, които да ти създават проблеми. Но ако си заобиколен от икони, имаш избор дали да гледаш към нещо изкусително или към нещо свято”. Един пък свещеник ми писа: „Мъжете се нуждаят от предизвикателство, от цел, навярно от приключение или казано по-първично – от ловуване. Западното християнство е загубило аскетичния, т. е. атлетичния аспект на християнския живот. Това е била цената на монашеството, което е възникнало на изток предимно като мъжко движение. Жените също са навлезли в този монашески живот и древните ни песнопения все още представят жените-мъченици като показващи мъжка смелост”.
„Православието набляга на действието. Благодатта не е някаква статична концепция като в стария английски акроним: Божиите богатства за Христова сметка. Благодатта е Божието действие в света и вътре в нас и от нас се предполага да я споделяме и да участваме в нея. Наблягането на действието наистина апелира към мъжкия стремеж към значимост. Мъжете са с действена нагласа”.
Ново измерение
Един от мъжете изрази своето „вълнение от откриването на едно измерение, което по някакъв начин "преди бях усещал, но досега не бях успял да го идентифицирам – ноетичното измерение”. В английските библии гръцката библейска дума „нус” (производното прилагателно е „ноетично”) се превежда като „ум”, но тя не означава разсъждаващия интелект. Нус е този аспект на „ума”, който схваща и разбира; предназначението му е да възприема гласа и присъствието на Бога. „В познатото ми дотогава християнство ноетичната реалност” – реалността на Божието присъствие и на цялата духовна сфера – „бе станала напълно изопачена. Тя или беше погълната от безчувствената ригидност на легализма, или биваше бъркана с емоциите и сантименталността, или се разводняваше от използването на религиозните концепции по безсъдържателен и блудкав начин. И трите – задушаващият легализъм, сантименталните излияния и баналните празни приказки, са противни за мъжете”. Откриването на древната християнска концепция за нус-а означава, че мъжът вече може „да се изправи пред (и то наистина, а не просто да прихваща като сантиментален вирус) невидимите реалности, които съставляват автентичната същност на християнския речник. Най-сетне вече не само празни приказки!”.
Тази непредсказуема, непосредствена и променяща среща с Бога е „сама по себе си опасна, ново приключение и ненадминато предизвикателство”. Когато биват посрещани добре, предизвикателствата доближават мъжа и до нещо друго, което го привлича – свободата. „Дори едва тепърва да ни предстои да изпитаме пълна свобода от страстите си, ние знаем, че тази свобода ще бъде раят. Да притежаваме самоконтрол над плътските си влечения, да имаме чистота за ноетични прозрения, да бъдем освободени от неизменността на смъртта – това е свободата, за която копнеем.” Така предизвикателствата имат своята практическа цел. „Участието в светите тайнства, в спазването на постите, в ежедневните молитви и в изповедта с духовен наставник означава напредване по установен път, който води към по-реално и по-добро място”.
Превод от английски: Цветан Биюков
(следва)
(следва)
