Мъжете и църквата II

След няколко години в православието, един от мъжете окачестви службата с рождественски песни в една протестантска църква като „шокираща, даже ужасяваща”. В сравнение с православните песнонения за Христовото Рождество, „мъничкият Господ Исус, заспал на сеното няма почти нищо общо с вечния Логос, който неумолимо, необратимо, кенотично, тихо и въпреки това героично, навлиза в тъканта на сътворената реалност”.

Приемственост

Немалко от мъжете с по-интелектуални наклонности са започнали с четенето на църковна история и на ранните християнски автори и са ги намерили за все по-завладяващи, като в един момент е трябвало да се изправят пред въпроса коя от двете най-древни църкви – Римокатолическата или Православната, предявява най-убедителни претенции да представлява истинската апостолска Църква.

Един мъж, който пък цял живот е бил православен, споделя, че онова, което допада на мъжете е „стабилност – мъжете откриват, че могат да се доверят на Православната църква поради последователната и непрекъсната традицията на вярата, която тази Църква е поддържала през вековете”. Друг новообърнал се мъж казва: „Православната църква предлага нещо, което другите не могат – приемственост с първите последователи на Христос”. Това е приемственост, не археология – ранната Църква все още съществува и ти можеш да се присъединиш към нея.

„Онова, което ме привлече, бяха Христовите обещания към Църквата, че портите на ада няма да й надделеят, както и че Светият Дух ще я напътства на всяка истина, особено и след като видях в православието единство на вярата, поклонението и ученията с приемственост в историята”.

Една друга дума за приемственост е „предание”. Един мъж в процес на катехизиране писа, че се е опитал да научи всичко необходимо, за да може правилно да тълкува Писанието, включително и древните езици. „Очаквах да си пробия път до основата и да потвърдя всичко, на което ме бяха учили. Вместо това, колкото по-надълбоко стигах, толкова по-нестабилно изглеждаше всичко. Осъзнах, че бях придобил единствено способността да манипулирам Библията да казва, каквото на мен ми се прииска. Единствената алтернатива на цинизма беше преданието. Ако Библията изобщо е била предназначена да казва нещо, предназначението й е било да го казва вътре в една общност, с предание, което да напътства четенето. Открих онова, което търсех, в православието”.

Именно приемствеността е онова, което стои зад откриващите се „предизвикателства”, придава им авторитетност и прави православния живот едно неразривно цяло. На избираните напосоки и според собствения вкус духовни упражнения винаги ще им липсва тази отекваща авторитетност, макар че ако целта им продължава да е единение с Христа, те запазват ценността си. Но ако тези упражнения се ценят единствено като стръв за привличане на мъже към християнството, тогава те са празни и суетни (да не споменавам пък и какво покровителствено отношение издават). Един свещеник направо се присмя на неестествеността на [уж молитвените] „излети, където мъжете думкат на тъпани, крещят и сумтят без каквато и да било видима причина!”.

Необичайно богослужение

Мъжете, чийто интелектуален интерес прераства в посещаване на православна църква, първоначално могат да останат озадачени. „Православието е твърде стряскащо за протестанта, който за пръв път се сблъсква с него”. „То е изумително различно.” „Поклоните, тамяна, напевността, иконите – с някои от тези неща трябва наистина да се свиква, но те запълниха една огромна празнина в дотогавашните ми преживявания”. „Някои мъже първоначално не могат да се ориентират в богослужението, понеже не е чисто интелектуално и използва поетичен богослужебен език”.

Постоянството се отплаща: „Православието първоначално е стряскащо, но колкото повече участвах, толкова повече се засилваше усещането че съм си у дома”. „Първоначално се слисахме от величествената литургия и наситеното й благоговение, но освен това налице беше и още нещо. И то беше, че в православният култ и духовност имат силно мъжко усещане”. Ако трябва да споделя своята женска гледна точка, на мен отначало православното богослужение не ми хареса, понеже бях свикнала на подход, ориентиран към вдъхновение и извисяване – накратко, насочен към мен. Неотклонният фокус единствено върху Бога ми се струваше „суров”. След няколко месеца обаче, открих у себе си дълбоко вкоренена жажда за такава обективна насоченост към Бога, макар преди това дори да не бях подозирала за нея. Една жена, дошла на вечерна служба, която най-често не е на английски, ми сподели как не била разбрала голяма част от ставащото, „но едно нещо беше сигурно – всичко бе насочено така не към мен”.

Без сантименталност

В Импотентната църквa, цитирана най-горе (и препоръчвана от неколцина от мъжете тук), Леон Подълз предлага една теория относно това как западното християнско благочестие може да е станало женствено. През 12-13 век се зародила една особено нежна, дори еротична, набожна наклонност, която приканвала отделния вярващ да си представя самия или самата себе си (вместо Църквата съвкупно) като Христовата невеста. Този „булчински мистицизъм” бил възторжено възприет от набожните жени и оставил траен отпечатък върху западното християнство. Съвсем разбираемо, привлекателността му била далеч по-малка за мъжете и навярно строгостта и обективността на схоластическото движение, което възникнало горе-долу по същото време, били съответната реакция на противодействие. Между „ума” и „сърцето” настъпил разрив – мъжете се оттеглили в залата за систематично богословие на бренди и пури, докато молитвите и ходенето на църква били оставени на жените. В продължение на векове на запад мъжете, които избирали свещенослужението, били считани за женствени. Един мирянин, който също цял живот е бил православен, казва, че гледано отвън, западното християнство го оставяло с впечатлението за „любовна история, писана от жени за жени”.

Източната църква се спасява от този „булчински мистицизъм”, понеже големият разрив между Изтока и Запада вече е настъпил. Християните от Близкия Изток, Източна Европа, Азия и Африка продължили да практикуват една по-ранна и недуалистична форма на християнство с наблягане върху придобиването на постоянно съзнание за Христовото вътрешно присъствие чрез духовни упражнения и смирение.

Мъжете, които ми писаха, изразиха своята сърдечна антипатия към онова, което възприемат като един мекушав западен Иисус. „През последните двеста години американското християнство придоби женствен облик. То представя Иисус като приятел, като любим, като някого, който се разхожда с мен и си приказва с мен. Това е една възхитителна образност за жени, на които им липсва социален живот. Или пък представя Иисус смазан от бой и мъртъв на кръста. Нито едно от двете не е онзи Христос, с който типичният мъж иска да има нещо общо”.

По време на богослужение, „на мъжете не им се нрави да се молят по западен модел със сплетени длани, стиснати устни и изражение на насилен мир.” „Все едно мъжете да се държат за ръце и да пеят лагерни песни”. „Песните за протягане към Неговата ласка и копнеж да Го докосна по лицето, завладян от силата на любовта Му, са песни, които един мъж трудно би изпял на Друг”.

„Един приятел ми каза, че първото нещо, което прави на влизане в някоя църква, е да се огледа за перденца. Това го осведомява кой взема решенията в тази църква и какъв е типът християни, които искат да привлекат”.

„Мъжете искат или предизвикателство за борба в името на някаква славна кауза с всичката съпътстваща кирливост и изплескване, или да се размазват по фотьойлите сред изобилие от бира, пица и футбол. А повечето църкви ни карат да се държим като спретнати джентълмени с чисти физиономии и нокти”.

Един мъж разказа, че богослужението в неговата петдесятна църква е представлявало „предимно емоционално преживяване. Чувства. Сълзи. Повтарящи се посвещавания на живота си на Христос насред големи и емоционални групови обстановки. Пеене на емоционални песни с полюшване на издигнати ръце. Дори четенето на Писанието се предполагаше да води до емоционално преживяване. Докато аз съм предимно човек на действието, искам да върша разни неща, а не да говоря за тях, нито да ги преживявам емоционално във въображението си!”. На него му помогна Честване на упражненията от Ричард Фостър, която книга го открехна за идеята, че съществуват такива неща като „духовни упражнения, различни от пасивното четене на Библията.” Евтина благодат на Дитрих Бонхофер също му подейства отрезвително: „Като предприемчив човек аз бях наясно, че нищо в бизнеса не идва без усилия, енергия и инвестиции. Защо духовният живот трябваше да е с нещо по-различен?”.

Друг мъж, който ходеше в католически църкви, сподели: „Те бяха конвенционални, лесни, модернизирани, докато жена ми и аз търсехме нещо традиционно, трудно, и контра-културно – нещо древно и войнствено”. Един от оглашените казва, че в неговата неденоминационна църква „поклонението беше плитко, наслуки, скалъпено от всичко най-актуално за момента. Понякога стояхме прави, понякога седяхме без особена причина или смисъл за действията ни. Почнах да се замислям как едно по-решително обръщане към преданието би било от помощ”.

„Ядосах се, когато на последната Пепеляна сряда свещеникът изнесе проповед за това как смисълът на Великия пост бил да се научим да обичаме себе си повече. Това ме принуди за осъзная колко до болка ми беше писнало от буржоазното и хедонистично американско християнство”.

Един свещеник, обърнал се към православието, споделя, че мъжете биват привличани от рискования момент в него, който включва „воинско себеотрицание, ужасяващата опасност от това да обичаш враговете си и незнайните предели, до които може да ни отведе последователността в смирението. Премахнеш ли който и да било от рисковите елементи на вярата, превръщаме църквата в рекламна екскурзия: шарени брошурки и твърде депресирана клиентела”.

„Мъжете могат да станат твърде цинични, когато заподозрат, че някой се опитва да манипулира емоциите им, особено когато това става в името на религията. Те оценяват обективността в православното богослужение. Целта му не е да възбуди религиозни чувства, а да изпълнява обективно задължение. Това дали си в добро настроение или не, дали се чувстваш благоговейно настроен, или пък приятелски, или както и да било, няма никакво значение”.

И все пак, в православието има нещо, което предполага „сериозна мъжка романтика. Разбирате ли какво имам предвид? Почти всичката днешна романтика е розова, докато онова е романтика на меча и храбростта.” Този обърнал се от предишното си изповедание мъж счита, че в православието той е в общение с крал Артур, който „ако изобщо го е имало”, е живял преди схизмата между Изтока и Запада и е носел у себе си икона на Дева Мария. А един дякон твърди: „Евангелистките църкви призовават мъжете да са пасивни и мили (гледали ли сте Мистър Роджърс?), докато православните църкви призовават мъжете към храброст и действие (сещайте се за Смело сърце). Мъжете обичат приключения, а нашата вяра е велика епопея, в която мъжете намират своята осмисляща съществуването им роля”.

Мъже за равновение

Един свещеник ми писа: „Признават се само два модела за мъж – да бъдеш мъжествен, як, груб, недодялан, мачо, и навярно да ругаеш; или да си чувствителен, мил, потиснат и хленчещ. Но в нашата вяра мъжкото върви заедно с женското, православието е реално и земно, няма женски пол, нито мъжки, а Христос, който свързва небесните неща със земните”. Друг един свещеник коментира, че дори първоначално предимно единият от съпрузите да е настоявал семейството да премине към православието, „когато и двамата се изповядват, с течение на времето те израстват и никой не се налага така на другия в духовната връзка”.

Мъже начело

Независимо дали ви харесва или не, мъжете чисто и просто предпочитат да бъдат водени от мъже. В Православието жените миряни правят всичко, което правят и мъжете миряни – включително да проповядват, да преподават и да председателстват енорийския съвет. Но зад иконостаса, около олтара, са само мъже. Един от мъжете беше напълно лаконичен в обяснението си какво харесват в този случай в православието: „Брадите!”.

„Това е последното място на света, където на мъжете не им се казва, че са гадове, само защото са мъже.” Вместо от негативизъм, те са постоянно заобикаляни от положителни примери в светиите, иконите, дневния кръг на песнопенията и житията. Това е още един конкретен елемент, който радва мъжете – вместо облак от мъгляви думи има и други реални хора, които да вземат за пример. „Божията слава е истински живият човек” – казва св. Ириней. А един друг автор добавя как „най-добрият начин да привлечеш един мъж към Православната църква, е да му покажеш православен мъж”.

Но нищо вторично, без значение колко добро, не може да замени първостепенното. „Целта не е рискованият живот. Целта е Христос. Целта не е свободният дух. Целта е Христос. Той е величавата фигура в историята, около Когото накрая ще се съберат всички мъже и жени, пред Когото ще се преклони всяко коляно, и Когото ще изповяда всеки език”.

Превод от английски: Цветан Биюков