През 2019 г. Сръбската патриаршия ще чества осем века автокефална Сръбска църква. Затова неслучайно в нейното Рождественско послание, което ще прозвучи в сръбските храмове на 7 януари, е отделено водещо място на темата за автокефалията.
Според посланието през последните осем века Сръбската църква е пример за това как правилно трябва да се използва принципът на църковната автокефалия, а именно единствено за църковни цели. Като пример за погрешно използване на автокефалията сръбските епископи дават Македония, Черна Гора и Украйна.
Обръщайки се към македонците и черногорците, те обясняват, че „автокефалията е изцяло църковен институт и тя трябва да допринася за единството на поместните православни църкви, както прави нашата Сръбска православна църква през последните осем века“.
За разлика от Сръбската църква, „нашите братя и сестри в Македония, които пребивават в разкол..., следват светската логика, която разбира църковната автокефалия различно, а именно като елемент на държавния суверенитет и национално разграничение. Така тя не допринася за единството и изграждането на Църквата, а стимулира самодостатъчността (на църквите), като по този начин, парадоксално, се превръща в хула срещу Светия Дух“.
Според сръбските епископи същата светска логика за автокефалията се прилага сега и в Украйна, където „шовинисти-русофоби, предвождани от корумпирани политици и, за съжаление, с неканоничното участие на Цариградската патриаршия, задълбочават съществуващите разколи и застрашават единството на Православието“.
През настоящата 2019 г. Сръбската църква ще чества осем века от своята автокефалия. Нейната история е тясно свързана с политическата съдба на сръбската държава. Никейският патриарх (тъй като по онова време Константинопол е под латинска власт) дава автокефалия на Сръбската архиепископия по инициатива на сина на сръбския княз Стефан Неман, св. Сава, който през 1219 г. става първи архиепископ на Сръбската църква. В 1346 г. силният сръбски владетел Стефан Душан се провъзгласява за император и самоволно обявява църквата в своето царство за патриаршия. Първият сръбски патриарх е провъзгласен за такъв в Скопие с участието на Търновския патриарх и на Охридския архиепископ, а границите на самопровъзгласената патриаршия следват границите на държавата на Стефан Душан. Поради тази причина Сръбската църква е в схизма с Константинополската патриаршия, която признава нейния патриаршески статут едва след 30 години.
Падането на сърбите под османска власт има за последица ликвидиране на Сръбската патриаршия. Автокефалията ѝ е възстановена през 16 век с решение на османската власт по чисто политически съображения (при участието на трима сърби-везири в дивана на империята, вкл. велик везир-сърбин Мехмед паша Соколович). През 1766 г., отново по политически причини, автокефалията е отменена и нейните епархии се подчиняват на Константинополската патриаршия. С образуването на княжество Сърбия, през 1831 г. се образува автономна Белградска църква в състава на Константинополската патриаршия. Веднага след като през 1878 г. сръбското княжество получава своята независимост от Османската империя, сръбското правителство влиза в преговори с Фенер, настоявайки за пълна църковна независимост в новата държава. Патриаршията се съгласява и през 1879 г. ѝ дава автокефален статут. След края на Първата световна война, през 1920 г. се образува съвременната Сръбска православна църква със статут на патриаршия.
А ето, днес официалната позиция на Сръбската църква е, че автокефалията е „вътрешно-църковен въпрос“, в който светската власт не трябва да се меси.
