На 19 февруари т. г. на 74-годишна възраст се пресели при Бога, Когото толкова много обичаше, Любомир Асенов Шивачев от Нюрнберг, ФРГ. Това съобщиха за Двери свещ. Йордан Пашев, който обслужва духовно българската православна общност в Нюрнберг, както и служилият преди това в града свещ. Виктор Иванов-Цимер.
Новопреставилият се Любомир Шивачев е роден на 17 феруари 1944 г. като втори син на добри православни християни – Асен и Тодорка Шивачеви. По време на раждането му семейството е евакуирано в Долна баня заради бомбардировките над София. Иначе те живеят в самия столичен център, на ул. „Париж“. Бащата до 1944 г. е търговец на текстил и затова после бил преследван от комунистическата власт. Вероятно по тази причина двама от синовете по-късно емигрират на Запад. Преди това някак естествено Любомир, а след него и брат му Атанас са изпратени да завършат Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“, по това време интернирана на гара Черепиш, Врачанско.
С Любомир заедно завършихме през 1964 г. шесткласния курс на семинарията, но след като отбихме военната си повинност в Трудови войски той не дойде в Духовната академия, а се изучи за зъботехник и при една специализация в Източна Германия през 1970 г. се оженва там. След 10 години вече със семейството си емигрира в ФРГ (през Югославия и Австрия) и се установи в Нюрнберг. Когато се основава църковната ни община в Мюнхен, Любомир е сред първите й членове и организатори, макар да живее на около 170 км от баварската столица. Той често ходеше да се черкува в българската църква в Мюнхен, а след промените у нас и увеличаването на българските емигранти в Нюрнберг стана един от първите, спомогнали за основаването на БПЦО в този севернобаварски град. По това време български владика в Европа е Главиницки еп. Симеон, учител на Любомир в семинарията, а секретар на епархията е съученикът му Христо Иванов (сега Тивериополски еп. Тихон). Така и Любомир се включва в устройването и ръководенето на епархията, избран е и за член на Епархийския съвет.
В нюрнбергската община Любомир беше на почит, защото като семинарист не само знаеше много повече за вярата и църковния живот от обикновените емигранти, но и живееше вярата си всеки ден и час. Както споделят нашите сънародници от Нюрнберг, дядо Любо през 2010 г. дава идеята да се празнува от всички сънародници националният ни празник – 3 март. А така се сплотяват българите и лесно се стига до решението за основаване на църковна община. С отец Йордан пък Любо споделя: „Иска ми се да видя Църквата ни като другите православни църкви без проблеми, наследени от миналото, със свои храмове из Европа и осигурени свещеници с достойнство. Мъчно ми е и болно, и вече почнах да мисля, че не ще го доживея това възраждане.“
Той не го доживя. И аз няма да го доживея. Но дано други го доживеят.
Бог да прости Своя предан раб Любомир и да приеме душата му във вечните Си жилища.
