„За съжаление сталинистката диктатура на „православните“ фундаменталисти не позволява да се чуе ничий друг глас“ – това пише митрополитът на Арголида Нектарий (познат у нас с книгите си за архиеп. Лука Войно-Ясенецки) в отворено писмо до Пирейския митр. Серафим.
Гръцки медии коментират, че за първи път в Гръцката църква се чува ясно гласът на мълчаливото мнозинство сред гръцките архиереи, клирици и вярващи, чиито позиции остават неозвучени в медиите за сметка на малцината, но гръмогласни клирици.
В писмото си митрополит Нектарий засяга множество болни за църковната действителност проблеми, пише и за хората, с които митрополитите се обграждат и на които се доверяват, защото ги ласкаят. Такива хора използват епископите за свои егоистични, болни цели, искайки чрез тях да управляват Христовата църква.
Авторитетният гръцки йерарх започва писмото си с думите:
„От дълго време исках да ти напиша това писмо, но се въздържах – от една страна, понеже ще те огорча и ще стана причина да се чувстваш зле, от друга, защото много пъти съм бил твой гост и съм познал братолюбието и гостолюбието ти, които по общо признание, но и от личен опит, са пословични. Но, извини ме, не мога да мълча повече...“.
След това Арголидски митр. Нектарий отбелязва, че досега никога не е отговарял на публикациите срещу себе си, помествани в сайта на т. нар. „Отдел по ересите“ към Пирейска митрополия, вероятно публикувани с благословението на Пирейския митрополит. Причината е, както отбелязва митрополит Нектарий, че „не исках да се включвам в любимия спорт на много „християни“ – стрелбата в интернет“.
„Проблемите, които ще засегна тук обаче не са лични, а чисто църковни и пастирски.
Истина е, че всеки път ни изненадваш. И винаги неприятно.
Както ми каза един наш събрат епископ, „не знаем от коя страна да се пазим и после как да събираме отломките и да се оправдаваме...“.
Сега ще бъда по-конкретен.
Не са минали много години от тогава, когато произнесе известните си анатеми в деня на Православна неделя. Освен че беше изключение в цяла Гърция, ти включи в тях инославни, еретици, дори и иноверци. Боя се, че това е абсурдно. Църквата подлага на анатема и низвергва свои членове, които изопачват истината. Доколкото зная, Църквата ни никога не е чувствала необходимост да анатемосва, т. е. да изключва някого, който не е неин член. Позволи ми един личен коментар за отлъчването – може и да греша. Ако анатемата и отлъчването стават поради страст, то това е нещо чуждо на Църквата. Анатемата-отлъчването са крайна пастирска мярка и израз на любовта на Църквата, а не на отмъщение. Еретикът самичък, съзнателно и по своя воля се отделя от Църквата. Не го отлъчва Църквата. Сам се самоотлъчва. А със своето отлъчване Църквата прави видимо това състояние, за да изясни това на болния и заблуден свой член, за да се осъзнае. Вярвам, че в миналото отлъчването е било за вярващите нещо много сериозно и е можело да действа терапевтично. Знаели са, че е заплашено спасението им. Затова и е било наистина едно крайно пастирско средство. Днес, когато центърът на живота на хората не е Църквата, какъв смисъл има това? Кого ще накара да се замисли? Ще предизвика само отрицателни реакции, подобни на тези на Ласкаратос, когато чул за своето отлъчване (Андреас Ласкаратос е гръцки сатирик от остров Кефалоня, живял през 19 в., който осмивал обществените пороци, особено на политици и църковници, на което местният митрополит отвърнал с отлъчване от Църквата – бел. ред.).
Много пъти съм го писал и ще продължа да повтарям с болка, че нашият народ, по наша вина, остава некатехизиран, потънал в мрака на незнанието. А ние сами себе си лъжем с фалшиви успокоения за обратното. Не живеем в действителността. Виждаме хилядите хора в църквите през Страстната седмица и се въодушевяваме. Питаме ли се колко от тях идват само заради обичая? Не се питаме колко имат жива връзка с Христос..
Ако в Неделя православна, когато прочете анатемите и всички развълнувани слушахме „Тази е вярата на отците, тази е православната вяра“, ако в този ден застанем на изхода на църквите и попитаме влизащите християни съвсем прости неща: Какъв е Христос? Каква е Светата Троица? Какъв е Светият Дух? Какво е Църквата (не говоря за по-сериозните въпроси като същност и енергия...), ще се изненадаме и ще се приземим веднага. Убеден съм, че ще чуем всички ереси от началото на Църквата до днес... Но не сме си помисляли да отлъчим тези хора, да ги анатемосаме. Страхувам се, че много от християните, които в този ден отговарят „анатема“, отлъчват самите себе си, тъй като в своята същност имат ариански или несториански възгледи за Христос... Но повечето от тях се причастяват с Христос, без дори бегло да знаят какъв е Христос или пък имат монофизитско разбиране за Неговата личност.
Това незнание е, брате мой, което ме кара да съм епископ. Това е големият пастирски проблем на нашата Църква. Проблемът не е папата, не са тъмните сили. За съжаление повечето наши християни имат погрешна представа за вярата. Малцина са просветени. Единственото, което знаят добре, е да се освобождават от уроки (наистина, заслужава си да направим една статистика с колко баячки срещу уроки разполага Църквата ни... Някога имала апостоли, пророци, учители, сили за изцеления на болестите, идеи, управление, дара на езиците...).
Следователно, странно ми е да отлъчваме всички други, освен формалните православни християни с еретически възгледи. За съжаление арианството, истинското монофизитство и т. н. са пуснали дълбоки корени в сърцата на нашите хора и работим напразно.
В свои изказвания ти се изказа срещу някои религии и техните основатели (виж писмото срещу Коптския патриарх или до Ердоган – тук и тук). Наистина ли не разбираш какви последици имат те? В момента, когато някои не се колебаят да заливат света в кръв заради своята вяра, логично ли е да ги предизвикваме? Предавам ти думите на един обикновен вярващ от твоята епархия: „Страхувам се да отида в съседната ни страна заради изказванията на митрополита ни! Ако иска да става герой, питал ли е дали го искат и другите?“.
Текстове като тези, които изпрати до ръководителите на други държави и особено последното абсолютно невероятно до президента на съседна нам страна, всичко друго може да са, но не и представяне на учението на нашата Църква. Става дума по-скоро за лозунги и декларации, което вече излиза извън сферата на трагичното и влиза в сферата на комичното... Да не говорим, че тези твои лозунги предизвикаха сериозни дипломатически проблеми и изложиха Църквата ни“.
Нататък в писмото си митрополит Нектарий подчертава: „За съжаление повечето християни и клирици постоянно търсим врагове, не можем да съществуваме без „варварите“. Затворени в своята черупка, имаме усещането, че всички тъмни сили, начело с ционизма, имат една единствена цел и това е православието и Гърция. „Протоколите на сионските мъдреци“ за мнозина са заместили Евангелието... От дете слушам в нашите среди – и вече се уморих – куп невероятни теории за заговори, които успяват единствено да будят страх и не помагат на хората да поемат своята отговорност и да съзреят. За всичко лошо помежду ни и около нас са виновни другите – масоните, ционистите, атеистите, враговете на православието...
За съжаление сталинистката диктатура на „православните“ фундаменталисти не позволява да се чуе никой друг глас. Подложени сме на един безпрецедентен тероризъм в сайтове и известни списания, ако се осмелим да изложим своите мисли, да се вслушаме в ритъма на времето ни, в нуждите и проблемите на хората. И така стигнахме до положението супер-православните да прекъсват поменаването на епископа си, да призовават народа към „ограждане“, да създават в Църквата фракции, да смущават съвестта на хората и т. н., и т. н. За това не са виновни, разбира се, нито тъмните сили, нито враговете на Църквата, но със сигурност ние, които не осъзнаваме огромната отговорност, която имаме пред Бога и Неговата църква. Всички онези, които се хранят с това да сеят страх, за съжаление стават наши ласкатели...
Но ласкателите не ни обичат. Те гледат своите интереси. И се движат накъдето задуха вятърът. Виждам как ни ласкаят с гръмки думи във вестници, сайтове и списания и искрено се страхувам – колкото и да се ласкае нашият таен или скрит егоизъм“.
На друго място митрополит Нектарий говори за правото на всеки епископ да изразява своето мнение в поверената му епископия и сред хората, за които отговаря пред Бога: „Когато, брате мой, се обръщаш към хора извън твоята епископия, за които не отговаряш, как очакваш (другият епископ) да няма възражения? Нима мислиш, че всеки (епископ) може да укорява хора извън пространството на неговата отговорност пред Бога? Логично възниква недоумението: Като какъв говориш? Като чий представител? На цялата Църква ли? Не си такъв. Като епископ ли? Но този, към когото се обръщаш, поменава другиго. Като свръхепископ ли?... Текстове като тези, които изпращаш към инославни братя, към евреите, към ръководителите на държавите, към хората с определена сексуална ориентация, създават усещането за една едностранчива, фанатична, безмилостна и егоцентрична атмосфера... Но не ти пиша, за да оценявам написаното от тебе, а за да изразя протеста си срещу самия акт на изпращането на такива писма. Поради незнание или съзнателно част от хората отъждествяват всеки клирик с Църквата, което ги води до извода, че твоите възгледи са възгледите на Църквата. Това не е истина. Църквата обича всички и най-вече своите врагове. Да не забравяме, че в момента на Разпятието Си Христос се притеснявал за тези, които Го разпъват“.
Писмото на митрополита на Арголида завършва така: „Църквата се жертва, а не жертва другите. Благославя, а не проклина. Страда, а не измъчва. Търпи хули, а не осмива. Предава се, а не напада. Разпъва се, а не разпъва... Срамува се и иска прошка за периодите, когато е забравяла Христос и е хващала меча на кесаря, и знае, че ако не го е върнала, трябва да го направи веднага и на всяка цена, защото съзнава, че това е демонично извращение. Невестата на Христос не е убиец!!! Извини ме, че ще ти кажа, че твоите текстове осмиват Църквата, излагат клириците и убиват надеждата днешните объркани хора да приемат Спасителя Христос, тъй като, прочитайки твоите текстове, остават с усещането за фанатизъм, пристрастност, обсесивна крайност, без никаква толерантност и в крайна сметка за отровна безчувственост вместо любов.
... Лично аз (и не само аз, но и много от братята ни епископи) се притесняваме от начина, по който говориш... като представител. Ти не представляваш никого. Пиши каквото искаш, но уточнявай, че това е твое мнение, твой възглед. Не е редно да говориш „Църквата казва“. Всеки от нас има своите отговорности и ако ми възразиш, че говориш като епископ, тогава всеки епископ ще си спомни апостола и ще извика: „Какъвто съм и аз“ (Деян. 26:29)“.