Двадесет и четири годишната Юлия Димова от Велико Търново е един от победителите в националния конкурс за есе „Европейската ценност на моя град“, който се проведе в рамките на проекта „Дни на Европа – 2006. България – европейска ценност“. Юлия Димова спечели журито с увлекателния разказ за това как случайно е открила красотата на Преображенския манастир край гр. Велико Търново. Награждаването в конкурса се проведе на 20 юни в София, като победителите бяха наградени от ръководителя на делегацията на Европейската комисия в България Димитрис Куркулас, посланика на Австрия д-р Карл Дийм и посланика на Финландия Кауко Ямсен. Освен почетни грамоти те получиха и книгата История на Европа. Общо петдесет и девет есета на участници на възраст между дванадесет и шестдесет и девет години от двадесет и пет градове и села се включиха в конкурса. Ето и есето на Юлия Димова:
Зад завоя
Винаги съм обичала да пътувам. Тая мисъл така се е загнездила в мозъчето ми, че не престава да тиктака. Тиктакането е така досадно, щото постоянно си мисля колко хубаво би било да изпия едно кафе на Шанз Елизе, после по една пица във Верона и хоп на плаж в Гърция. Да, така ще я кръстосам тая Европа, че тристайният ми апартамент няма да може да побере снимките от пътуванията. Но така или иначе, по-далече от носа си не съм ходила. Само българска шкембе чорба ям, а шопската салатка с ракийка гарнирам.
Подобни мисли скачат в съзнанието ми през един хубав майски ден. Вървя си аз по калдъръмените улички на града и размишлявам. Ех, сега вместо тез камънаци да ритам, друго ще e да се разхождам в Барселона. Не че не си обичам града, тук живея от дете. А това тук е Велико Търново. От мисъл на мисъл, от уличка на уличка се озовавам в покрайнините на града.
Хубав, слънчев ден е и леко съм се позапъхтяла от толкова баири – разпространено нещо в Търново. От върха на кв. „Вароша“ се оглеждам. Не може да се отрече, че е хубаво. Радвам се на гледката и отдъхвам доволно. Уличката свършва, но ето че зад ъгъла съзирам една пътечица. Една такава на пръв поглед никаква. Мъничка, тихичка, без въобще да ми обръща внимание. Съвсем непретенциозна – като малка маргаритка сред рози. Седи си и мълчи. Вие се между дъбовете и изчезва нейде. То през май едно зелено, хубаво, душата ти се пълни с кеф. Една птичка наблизо пропищява и толкоз ми трябва. Смело закрачвам напред. На едно място пътечката се разделя. Е, щом съм стигнала до тук, няма да се връщам, я. Ала-бала-ница и поемам по едната.
Изведнъж тая така непретенциозна пътека се спуска право надолу и вече не изглежда така безобидна. Меката трева е заменена от стръмни скали. Мислите за всички онези места, за които съм чувала, отдавна са се изпарили. Сега ме води желанието на следотърсач и любопитството какво има зад завоя. Да открия къде ще ме отведе тая пътечка. Какво ли има в края ѝ? Дали не е старинен дворец? Някоя златна монета да намеря, какъв кеф ще бъде (се надява въображението ми). Събирам смелост и започвам да слизам. Не щеш ли, застигам дядо с една коза и три малки яренца. Докато се усетя и вече сме се разговорили. Обсъдихме кой от коя част на града е, къде уча и тем подобни. Получавам дори покана да му гостувам. Обещава да ми покаже как сам прави кларнети. Решава да ме впечатли с познанията си по чужди езици. Немски, румънски и френски фрази ми рецитира поучително. Но нямам време да се застоявам, защото любопитството ме тласка напред. Усмихвам се мило, махвам с ръка и потеглям. Чувам обаче на изпроводяк да подвиква след мен: „И да питаш за дядо Енчо. Доведи и родителите си, ей тъй да се сприятелим ми се иска. Мен всички ме знаят в квартала“. Но вече съм отминала да гоня една синя пеперуда. Тя лети точно пред мен и все едно ме подканя: „Следвай ме, аз ще ти покажа пътя“.
Странно дървено мостче се изпречва на пътя ми. Точно между скалите. Първо слизам по стръмна дървена стълба, пресичам малка рекичка и се качвам нагоре по каменни стъпала. Нямам време за оглед, защото вече съм зърнала там долу пейки с масички. Дочувам глъчка от весела компания. След още минутка и съм преодоляла последното слизане. И там се открива едно ново тайнство – малко водопадче и дървени пейки отстрани. Чувствам се страхотно, все едно съм изкачила Еверест и съм погледнала света от Космоса. Докато зяпам в захлас водопада, един младеж се приближава, представя се за Пепи и небрежно ме пита откъде съм. Някой ми подава бира и аз вече честитя рождения ден на Маги – новата ми позната, която празнува на водопада. Запали се огън, пекоха се кебапчета и се пяха песни, то се знае. От тях научавам, че наблизо има манастир. А колко ѝ трябва на една весела компания, едно намигване и се впускаме в това приключение.
Както се казва, „сред игри и закачки“ достигаме заветната цел. На пейката заварваме белобрад монах, който ни приканва да влезем. Пепи влезе в ролята си на екскурзовод и ме осведоми, че това е Преображенският манастир. Аз естествено знаех, че е край Търново, но никога не бях ходила. Всички се умълчахме и тихо пристъпихме в храма. Запалихме по свещичка, след което о. Георги влезе в ролята на любезен домакин и ни почерпи с турско кафе и бяло сладко. От него научихме, че манастирът е основан през 14 в., но повечето постройки са от 19 в. Строежът на църквата е завършен от майстор Кольо Фичето, а изписването е от Захари Зограф, който сътворява стенописа „Колелото на живота“. Това ни кара да се замислим не само за повтарящия се кръговрат, но и за преходността и колко ценен е всеки миг. Чудя се къде съм била досега? Как съм живяла двадесет години, без да зърна това място? Дори не съм и подозирала, че на няма и половин час от вкъщи има нов свят и нови приятели. Както винаги се оказва, прехласвайки се по чуждото, по страни, земи и места, не оценявам собственото си бижу.
Напоследък съм чест посетител при бай Георги, които знае много не само за историята на манастира, но и за историята на България. С новите ми познати открихме и други такива малки и непретенциозни пътечици из Търново, който чакат да бъдат посетени и от други. Много хора свързват града ми само с Царевец, но той е много повече от това. Във Велико Търново има от всичко – красиви улички, много музеи, природа, живописна река и всичко това гарнирано с приятни хора. Вече съм убедена, че винаги ще го обичам моя град, защото той е не просто място за живеене. Той е едно предизвикателство, усещане. Усмихва ми се кротко и ме приканва към приключения. Разкрива се малко по малко, като свенлива девица, но от това ме кара да се влюбя още по-отчаяно. Всичко това е възможно да Ви се случи и на Вас, ако посетите Велико Търново. Просто трябва да се оставите на течението и да надникнете какво има зад завоя.
