На 26 май 2017 г. в зала „Европа“ на Доходното здание в гр. Русе беше проведена научна конференция, организирана от Русенската св. митрополия по повод 170- годишнината от рождението и 90-годишнината от блажената кончина на Доростолския и Червенски митрополит Василий (1847-1927 г.).
Пред множеството духовници, граждани и гости на Русе встъпително слово произнесе Негово Високопреосвещенство митрополит Наум, който припомни, че подобно възпоменателно честване за митрополит Василий се прави за първи път след кончината на архиерея от 90 години насам.
Сборникът Царският довереник е съставен от църковния изследовател Борис Цацов в сътрудничество с Държавния архив – Русе и Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия.
Историкът Момчил Методиев, който беше специален гост на събитието, запозна русенската общественост със средата, в която е живял и творил вторият Доростолски и Червенски митрополит – Василий:
„Представянето на сборника Царският довереник е важно събитие в църковната история, но също и за българската национална памет. Трябва да се знае, че историята е много несправедлива към нашите архиереи. Особено несправедлива е към архиереите от второто поколение митрополити на Българската екзархия. Защо е несправедлива? Тъй като Българската екзархия в годините на комунизма беше стилизирана до една чисто национална институция, несъмнено с огромен принос за българското национално освобождение, но почти никой, да не кажа никой, нямаше право да говори за огромното образователно, социално, просветно, но преди всичко дело по християнизация на българското общество, което тя върши в годините до 1944 г. Нямаше възможност това да бъде правено, да се отдаде моралният дълг, да се съхрани паметта – църковна, национална, обществена – за архиереите на Българската църква и за хората, които са изградили тази Екзархия.
Ако има някакво изключение, което е допускано, то се отнася за предстоятелите на Българската екзархия: екзарх Антим и екзарх Йосиф.
Говореше се за първото поколение митрополити на Българската екзархия: Иларион Макариополски, Васил Друмев – Великотърновския митрополит Климент. Най-онеправдано е второто поколение митрополити на Българската екзархия. Точно това поколение, към което принадлежи и митрополит Василий Доростоло-Червенски. Това поколение преживява една голяма драма. Можем да го определим и като трагично поколение, но което посочва и една нова перспектива в църковния живот и затова можем да го определим като визионерско поколение. Това е драмата на загубения национален идеал. Ако първото поколение митрополити са имали точно този национален идеал пред очите си: съхраняването и обединението на българските национални територии, второто поколение вижда просто как този идеал изчезва, загубва се вследствие на Световната война и на двете балкански войни преди това. Те наблюдават как този национален идеал, за който са се борили толкова време, изведнъж е загубен. Това е тяхната драма.
Те трябва да потърсят новите личности на Българската екзархия. Ако до този момент Българската екзархия е имала тази функция – на национален стожер – след загубата на този национален идеал е трябвало да се насочи някъде другаде, да се намерят новите личности и новата посока. Точно това е поколението, което открива тази посока.
Митрополит Василий е наместник-председател на Св. Синод на Българската екзархия в едно драматично време, когато тези национални идеали като че ли започват да се губят, но и веднага след смъртта на екзарх Йосиф, когато трябва да бъдат открити новите перспективи пред Екзархията и обществото. Къде ги откриват?
Когато говорим за неглижирането на българската църковна история, точно това е един от много важните моменти: как ръководителите на Българската екзархия през 20-те и 30-те години изведнъж, в рамките на много кратък период от време, успяват да направят една много силна заявка за публично присъствие. Започват да работят изключително активно в областта на образованието, започват да се занимават много успешно и активно с християнизацията на младите хора, създадена е огромна мрежа от ученически, православни братства, които работят именно в областта на образованието и християнизацията.
Той е един от първодуховниците в тази област и един от хората, които задават тази посока на публично присъствие на Българската екзархия през 20-те, 30-те, 40-те години и превръщат Българската екзархия в това, което ние знаем. Например, през 1943 г. в документите много се говори за участието на българските митрополити в спасяването на българските евреи. Едно наистина велико дело. Но това велико дело не би могло да стане, ако го нямаше публичното присъствие, публичното влияние на тези митрополити. А това публично влияние нямаше да бъде възможно без цялата тяхна публична активност. А тази публична активност нямаше да бъде възможна, ако това второ поколение митрополити, за които ние днес нищо не казваме и не помним, не беше открило новата посока на развитие на Българската екзархия.
В заключение се чувствам задължен да изкажа най-искрените си благодарности и приветствия към хората, които имат отношение към създаването на този сборник и честването на годишнината на митрополит Василий: на първо място към Русенския митрополит Наум, към г-н Борис Цацов, който е автор на една голяма част от нещата в този сборник. Изключително съм впечатлен от дейността, която върши Регионалният архив в Русе по отношение на Българската църковна история. Това е най-активният архив от всички архиви в България, които се занимават с църковна история.
Като историк на комунизма и човек, който от София идва в Русе, не мога да не го кажа – често забравяме, че демокрацията в България дойде от Русе. Много се надявам, че тези първи стъпки по отношение на осмислянето на българската църковна история, които правят и Русенската митрополия, и русенската общественост, ще доведат до задълбочаване на националната памет именно по отношение на тази част от българската история. Благодаря!“.
Вижте и биографията на Доростоло-Червенския митрополит Василий, публикувана в сборника – тук.