Приветствие на представителя на Константинополската вселенска патриаршия, митрополита на Аркалохори, Кастели и Вианос Андрей, по повод 1150-годишнината от покръстването на българския народ:
„Небесата нека достойно да се веселят, а земята да се радва, да празнува целият свят – видимият и невидимият, защото възкръсна Христос, вечната радост”
(Пасхален канон, п. 1)
Блаженейши Български патриарше г. г. Неофите,
Ваше Величество,
Високопреосвещени митрополите на Варна и Велики Преслав г. Йоане,
Почитаеми сонме на йерархията на Православната църква в България,
Високопреосвещени представители на поместните светейши православни църкви,
Благочестиви ръководители на тази благословена страна,
Благословени и избрани народе Божий,
Удостоихме се и тази година по Божия милост да изживеем радостното и спасително за света събитие на възкресението от мъртвите на „Началника и Завършителя на вярата” (Евр. 12:2) ни Господ Иисус Христос. „Като празнуваме умъртвяването на смъртта, разрушаването на ада, началото на другото, вечното битие, единодушно възпяваме Причинителя, единствения благословен и препрославен Бог на нашите отци” (Пасхален канон, п. 7). Благодатта на Всесветия и Животворящ, и Чиноначален Дух ни събра днес в историческия град Плиска на светата Варненска и Великопреславска епархия, за да отпразнуваме прекрасното събитие – изпълването на 1150-годишнината от християнизирането на българския народ.
Имаме особеното благословение да представляваме при тези официални чествания първопрестолната сред православните Константинополска църква – Вселенската патриаршия, почитаемия неин предстоятел, Всесветейшия Вселенски патриарх г-н г-н Вартоломей, чието братско целувание и сърдечни пожелания предаваме по дълг и с дълбока почит на Вас, Ваше Блаженство, и на йерархията на светейшата Българска църква около Вас. Предаваме и отеческите пожелания и патриаршеско благословение на първопрестолника на Православната църква до свещения клир, манастирските братства и благочестивия български народ.
Днешното честване, което представлява безспорно важен момент от вековния път не само на поместната, но и на цялата Православна църква по света, е голямо събитие за всички на земята и на небесата. То е повод за наложително мислено потапяне на всички нас в духовния купел на нашата непорочна православна вяра и традиция – особено днес, когато живеем във време на голямо и многоизмерно объркване и дезориентация. Чрез практиката на безличната глобализация властниците на този свят се опитват да разклатят корените ни и духовната ни динамика. Но едната, света, вселенска и апостолска Църква чрез Светия Дух съхранява в този свят културното ни своеобразие и същностната ни тъждественост.
Пред една такава комплексна действителност нашите братя-християни в Близкия Изток и на други места са избивани, преследвани, прогонвани от родните им места, а свещените ни храмове са разрушавани от безмилостната идеологизирана религиозна нетолерантност. Но „Христос се изобрази в нас” (Гал. 4:19). И ние вървим напред заедно. Намираме се днес в празнуващата и справедливо гордеещата се в Господа и тържествуваща заради великия си и светъл юбилей сестра – Българската църква, идвайки от мъченическата и винаги разпъвана Майка на всички православни, Вселенската ни патриаршия, която от около седемнайсет века жертвено и по дълг се грижи „за благосъстоянието на светите Божии църкви и за обединението на всички” (Велика ектения) и обслужва всеправославното единство.
В Плиска на Варненската епархия, където е служил като митрополит от 1864 до 1874 г. послешният Вселенски патриарх Йоаким ІІІ Великолепни, си спомняме в този бележит ден, че християнското своеобразие и културна идентичност на българския народ е била закърмена, оформена, изваяна и придобила облик благодарение на плодотворното общение с духовната утроба и люлката на православната култура – Константинопол, византийската имперска традиция на ромейството; благодарение на мисионерските усилия и служение на Константинополската църква.
Този съвместен път и многоизмерната обща духовност допринесоха за създаването на неразрушими духовни връзки и неизбежни културни отношения между двете църкви – на Константинопол и на България. Това много ясно се вижда от факта, че дори и в твърде трудни исторически периоди, когато разрушителното присъствие на етнофилетизма, на национализма, на идеологизирането на общата ни православна вяра и наследство засенчваха самата същност на междуетническото единство, църковният опит пожела с любов да излекува разклатеното православно единство.
Майката-църква на Константинопол съгласно химнографската повеля „Братолюбие в Христос да придобием, братя, а да не се отнасяме немилостиво с нашите ближни” (ІV антифон, Вел. петък), откликна и предостави по каноничния ред с патриаршески и синоден томос автокефалията (1945 г.), а по-късно с почитаемо патриаршеско писмо - и патриаршеското достойнство (1961 г.) на църковния престол на София „като начало на нов напредък във вярата и благочестието и на постижения, и като източник на утеха и подкрепа за православния български народ”. Но и неотдавна, когато възникнаха вътрешни проблеми, Вселенската патриаршия като сестра-църква застана в подкрепа и откликна на съответната покана от българските църковни власти за решаване на съответните изпитания.
Честването на годишнината от християнизирането на благородния български народ представлява още един израз на вселенскостта на православната вяра и на мисионерската дейност на църковните и на политическите власти на Византийската империя, на ромейството. Уважението към езика и цялостната културна идентичност на славянските племена се е изявило чрез грижите и успешното мисионерско дело на солунските братя Кирил и Методий. Духовни възпитаници на майката-църква, със създаването на кирилската азбука и титаничното си преводаческо дело те белязаха идентичността на славянския свят. Чрез своите ученици те осъществиха връзката на българския народ с източната византийска църковна, културна и цялостна духовна традиция на ромейството и на православния род.
Забележителен е обаче и начинът, по който политическите водачи на българския народ в различните етапи на историческия му път са възприели факта на християнизирането и култивирането на народа, на който са били призовани да ръководят. Историческите събития от епохата на владетеля Борис и сред трудностите и перипетиите на историята на неговите приемници Симеон и сина му Петър изразяват стремежите за едно същностно културно сътрудничество с църковния живот в Константинопол и с духовната атмосфера в региона през епохата. И всичко това е вършено за полза на благочестивия български народ, тъй като всяко действие в полза на народа носи резултатни плодове, само ако е вкоренено в духовността и културата.
Днес по повод на нашето присъствие сред вас изживяваме с гордост в Господа възраждащия път на Българската църква в дните на Вашето вдъхновено кормчийство, Ваше Блаженство. Събитието е изключително обнадеждаващо за настоящето и бъдещето на този благословен народ, а и за целия православен свят. Кръстовъзкресният път на всички нас тръгва от живителния факт на възкресението от мъртвите на единия и истински Бог – нашия Господ Иисус Христос. Но той тръгва и от историческите наченки и моменти на дошлото от Константинопол християнизиране на българския народ. Днес честваме свещенолепно това велико за Църквата ни събитие като гаранция и непоклатима убеденост за цялостния напредък на благословения български народ и на духовното му и политическото му ръководство.
По този път сме призвани като членове на едната свята, вселенска и апостолска Църква да вървим напред в Светия Дух, да следваме подвижническия пример на св. Йоан Рилски и на множеството други мъченици и светци, произлезли от православната Българска църква, а и от исихастката традиция на св. Григорий Синаит. Като не забравяме историческите трудности през вековете и изменчивостта на светските дела, като Православна църква ние сме призвани в съвременния и стремително развиващ се свят да служим, пазейки се от залавяне за плаща (мантията) на временната светска власт. Днес, когато е толкова необходимо и наложително автентичното и неподправено православно живително свидетелство „за вярата, която е в нас” (срв. 1 Петр. 1:15) към близки и далечни, поместните православни църкви сме призвани „с едни уста и едно сърце” заедно и в съгласие да допринесем градивно за успешното завършване на делото на светия и велик събор, който с Божията помощ ще се състои в Истанбул през 2016 г., за да се засвидетелства отново тържеството на православната ни вяра: „Тази е вярата на апостолите, тази е вярата на отците, тази е вярата на православните, тази вяра укрепи вселената” (из определението на Седмия вселенски събор).
За много години в здраве, радост и градивност, Ваше Блаженство!
Митрополит Андрей (Нанакис) е професор по църковна история в Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет. Като такъв той е избран през 2001 г. за митрополит на Аркалохори, Кастели и Вианос в Православната църква на о. Крит, която е под юрисдикцията на Вселенска патриаршия. От 1 март 2015 г. е и член на Св. Синод на тази патриаршия.
Превод: Иван Ж. Димитров
