На 1 октомври от 17:00 ч. в Националната библиотека „Св. Кирил и Методий“ ще бъде представена книгата на Марина Младенова Елена Мутева 1829-1854. Едно закъсняло завръщане.
Изданието ще бъде представено от чл.-кор. проф. Милена Цанева на тържество, посветено на Международния ден на преводача и сто и шестдесет годишнината от първата изява на българска жена в книжовността.
Книгата се определя като пионерски опит да се представят цялостно животът и делото на нашата първа поетеса, преводачка и фолклористка Елена Мутева (1829-1854). Изданието е резултат от дългогодишна научно-изследователска дейност. Обобщава се всичко известно за личността, семейния кръг и творчеството на младата възрожденка, оградена с възхищение и почит от съвременниците си и от поколението след тях. Излагат се нови факти и интерпретации. Включено е и книжовното наследство на Елена Мутева: преведената през 1852 г. повест на Александър Велтман Райна, българска царкиня, посмъртно публикуваният превод на Турски приказки, стиховете, препечатвани в читанки, сборници, антологии. На втори план в публицистичен стил са представени пътуването по стъпките на Елена Мутева – Киев, Одеса, Болград, и усилията за популяризиране на нейното дело. Прехвърля се мост от миналото към днешния ден.
Книгата е предназначена за всички, които се интересуват от българското Възраждане. За читателите, които търсят корените на българския дух с надежда за едно ново възраждане.
В основата на научната монография са положени многобройни откъслечни, понякога и противоречиви, свидетелства за Елена Мутева, за семейството ѝ, за творческата ѝ дейност, разхвърляни из документи в архивите на Украйна, Русия, България, Сърбия, Румъния, Италия и Чехия и в периодичния печат от епохата. Взети са предвид и критически са осмислени заключенията на български и чужди учени, които са се занимавали с отделни аспекти от нейното творчество. Сведенията, пряко засягащи Елена Мутева, се дават в контекста на личностите, обстоятелствата и събитията, които ги съпътстват. Обобщава се досега известното за нашата най-ранна поетеса, преводачка и фолклористка, и се въвеждат в научен оборот нови факти и интерпретации. Монографията е оградена от публицистична рамка, която пренася читателите в деветнадесетото столетие, в забързано пътуване по стъпките на Елена Мутева: Киев, Одеса, Болград. Запознава ги и със старанията да се популяризира името на първата българка, дръзнала да се заеме с книжовен труд.
Томът предлага в осъвременен правопис всичко излязло изпод перото на Елена Мутева: преведената в 1852 г. повест на Александър Велтман Райна, българска царкиня, претърпяла седем издания; посмъртно публикувания превод на Турски приказки, излизал още три пъти в преработка; стиховете, препечатвани в читанки, сборници, антологии.
С издаването и разпространяването на Елена Мутева 1829-1854. Едно закъсняло завръщане се пробужда отново очакването да се открият родственици на Владимир Мутев, архивът на Мутеви или поне нови документи и сведения. И запечатано на снимка лицето на поетесата, досега само описвано с думи, сънувано и рисувано. Тече благодатният период между двата юбилея: сто и шестдесет години от изявата на българската жена в книжовността – през 2012 г., и сто и шестдесет години от смъртта на Елена Мутева – през 2014 г. Юбилеи, които ще напомнят на специалисти и почитатели за обаятелната личност на първата българска интелектуалка.
Дълбоко вярващата Елена Мутева. Да преживееш, само за двадесет и пет години, толкова много мъка и да успяваш да пишеш, да превеждаш, да растеш интелектуално… Това е завоевание, което е възможно само за закалена и извисена духовно Личност. С главна буква. А това не се постига нито бързо, нито лесно. И сам не можеш да стругуваш, да оформяш, да насочваш душата си в пътя. Пък и нищо никому не се дава без труд.
Бог е бил много милостив и щедър към Елена Мутева и я срещнал с прот. Михаил Павловски.[1] Приета е била от преподавателя по Закон Божи на тримата си братя в Ришельовския лицей. Свещеникът, трето поколение интелигенция,[2] който преподава и в Института за благородни девици[3] и в други училища. Натрупал опит, а може би дарен и с прозорливост, той е насочвал в пътя на вярата младежите и девойките. И такъв един изповедник неминуемо е познавал съдбовните проблеми в сем. Мутеви и не може да няма дял в техния духовен живот. Полагал е духовна грижа за братята, поел е и сестричката, дори да не е била негова ученичка. Поел я е още от дете и я е водил през препятствия и скърби. Изповядал я е в края на дните ѝ, дал ѝ е последното св. Причастие.
Във всички времена и на всяка възраст е велико благо да имаш добър духовен отец. Още повече при страдания, когато душата е като разорана земя и сякаш чака Словото. Чака спасителните семена.
Да можеш да напишеш одата Бог, да достигнеш до висотите за прослава на Твореца… И при толкова много смърт да няма сянка от ропот – това може само човек, предал изцяло живота си на Божията воля. И по милост Божия, за слава Божия получил жадувания дълбок мир.
Бел. ред.: Авторът на този текст Марина Младенова превежда от румънски и пише в периодичния печат; издала е есеистичните книги Изповедни слова. Четиридесетница (2003 г.) и Стъпала. Четиридесетница ІІ (2009 г.); съставител е на двете издания на книгата Раннохристиянски храм „Св. София“ (1996; 2009 г.), като във второто е съавтор със студията „Древната светиня „Св. София“ през периода 1898-1998 г.“; включеното в тома издание на творбите на Елена Мутева е подготвено от Марина Михайлова, студентка трета година в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Балканистика“.
[1] Прот. Михаил Карпович Павловский (1810-1898) е син на протойерей, богослов, завършил Киевската духовна академия, преподавател по богословие, психология и логика в Ришельовския лицей, в Института за благородни девици и в други учебни заведения на Одеса; след реорганизацията на лицея остава професор по богословие и в университета до 1873 г.
[2] Още неговият дядо прот. Григорий Саражинович е имал забележителна библиотека – около хиляда тома, част от която е наследил прот. Михаил Павловски.
[3] В Института за благородни девици, където служи тридесет години, прот. Павловски е и първият настоятел на институтската църква „Св. великомъченица Александра“; тази църква, която е първа от съществуващите преди революцията двадесет „домови“ църкви (т. е. църкви при учреждения и жилищни сгради) в Одеса, е възстановена през 2002 г. в същото, в първоначалното помещение.
